Марио Пузо
Умират глупаците (28)

29.

Беше наистина неофициално неделно парти. Къщата беше просторна и приятна, с тенис корт и басейн с топла вода. Тънка ивица пясък я разделяше от океана. Хората бяха във всекидневно облекло. Актьори, режисьори, критици, сценаристи — обичайната за Холивуд публика. Направи ми впечатление, че всички мъже хвърлят ключовете от колите си върху една масичка в антрето. Приближих се до Еди Лансър и попитах защо го правят. Причината била много проста, рече той. В Лос Анджелис шиели мъжките панталони толкова прилепнали към тялото, че било невъзможно да поставиш нещо в джоба си.

Разхождах се из къщата и се вслушвах в разговорите на гостите. Висока и слаба жена с агресивно лице се беше надвесила над приятен на вид продуцент с морска фуражка на главата. Към тях се приближи нисичка блондинка и заплашително изръмжа:

— Ако още веднъж пуснеш ръка на мъжа ми, ще ти зашия проскубаната дупка!

Продуцентът с морската фуражка се оказа пелтек.

— Н-н-н-яма д-д-а е зле! — отсече с невъзмутим вид той. — И б-б-ез т-това н-н-никой н-не ще д-да я з-з-апълни!

В една от спалните се натъкнах на двойка, заела класическата поза „шестдесет и девет“ на широкото легло.

— Затворете вратата, че става течение! — разнесе се невъзмутим глас на училищна възпитателка някъде изпод оплетените крайници.

— Ох, това кино! — оплака се някакъв нюйоркски писател на терасата. — Ако си известен зъболекар, положително ще ти поръчат мозъчна операция и ще пратят специален екип да те снима!

Още един недоволен събрат по перо.

Разходката ме отведе до паркинга, разположен непосредствено до бетонното корито на магистралата „Пасифик Коуст“. Заварих Дорън и група гости да се възхищават на една великолепна кола „Стуц Беъркет“. Някой спомена и цената й — шестдесет хиляди долара.

— Господи! — удиви се Дорън. — За тия пари сигурно и минет може да прави!

Групата избухна във весел смях.

— Как смееш да я оставяш по паркингите? — питаше Дорън доволния собственик. — Все едно да си женен за Мерилин Монро и да работиш като нощен пазач!

Присъствието ми на това парти се дължеше преди всичко на желанието ми да се запозная с Клара Форд, според мен най-добрата филмова критичка на Америка за всички времена. Имаше страхотен ум, пишеше превъзходно, беше изчела купища книги и беше гледала хиляди филми. В деветдесет и девет от сто случая мнението й за тези филми беше идентично с моето собствено. Когато тази жена хвалеше някой филм, аз знаех, че трябва да го видя. Рецензиите й бяха написани така, че почти не се различаваха от истинското творчество. А когато узнах, че Форд нито веднъж в живота си не беше поискала да я признаят за творец, уважението ми към нея се засили още повече. Тя беше доволна да бъде критик и нищо повече.

Не успях да разменя нито дума с нея, но това не ме притесняваше особено. Беше ми любопитно да я видя. Дойде с Келино, а той се погрижи да не се отлепя от полата й. Край него винаги се трупаха тълпи и Клара Форд изведнъж се оказа отрупана с необичайно внимание. Седнах в един ъгъл и започнах да наблюдавам хода на събитията.

Клара Форд беше от онези дребни и сладки на вид жени, които обикновено наричат семпли. Но лицето й беше толкова одухотворено и умно, че поне за мен тя беше истинска красавица. Беше твърда и едновременно с това невинна — поведение, което я правеше особено привлекателна. Беше проявила достатъчно твърдост, когато взе на прицел всички известни кинокритици на Ню Йорк и ги направи за смях, доказвайки убедително, че те не са нищо повече от надути празнодумци. Направи го методично и последователно — като районен прокурор, изграждащ обвинението си по някакъв безспорно доказан случай. Благодарение на нея читателите разбраха истината и за един тип, когото особено ненавиждах — един тип с претенции на хуморист, който пълнеше с глупостите си неделните хумористични притурки на вестниците. Тя го разби на пух и прах и доказа, че писанията му са отегчителни безсмислици, а авторът им — пълен идиот.

На партито й беше интересно. Аз усещах, че не приема настойчивото ухажване на Келино, защото надушва неговия фалш. Сред глъчката до ушите ми долетя фразата, която Келино обичаше особено много:

— Най-големите идиоти в киното са посредниците! — рече той с нетърпящ възражение тон.

Съвсем нормален ход при отношенията му с кинокритиката. Всички знаеха, че между посредниците и критиците съществува абсолютна нетърпимост. Но ухажването му беше толкова показно, че започна да наподобява сцена от банален филм. Непрекъснато стискаше челюсти, за да му изскочат мускулчетата по скулите и да подчертаят неотразимата му мъжественост. Още един от изтърканите му номера. Но аз забелязах, че Клара Форд леко се поддава, въпреки всичката си интелигентност.

— Дали Келино ще й бутне още на първата вечер? — разнесе се един мелодичен глас до мен.

Обърнах се и видях, че той принадлежи на една много красива руса жена, някъде около тридесетте. И тя като Клара Форд беше красива благодарение на интелигентното си лице.

Имаше остри черти и безупречна кожа, недокосната от грим. Светлокафявите й очи можеха да развълнуват всеки мъж, а още по-лесно можеха да изразяват детинско любопитство или трагична безпомощност. Ако всичко това ви прозвучи като любовно описание от романите на Дюма, аз нямам нищо против. Когато я видях за пръв път, вероятно съвсем не съм се чувствал по този начин. Всичко дойде доста по-късно. А тогава кафявите й очи гледаха просто дяволито. Встрани от центъра на веселбата, тя се забавляваше отлично. Приличаше на щастливо дете, оставено на спокойствие да играе до насита. Беше необичайно за хубавите тукашни кукли състояние и това събуди любопитството ми. Запознахме се. Името й беше Жанел Ламбер.

Едва след като чух това име, аз се сетих откъде ми беше позната. Бях я гледал в няколко филма, в които играеше второстепенни роли, но ги играеше добре. Публиката я харесваше, но едва ли някой би я приел като звезда. Разбрах, че обожава Клара Форд и също като мен се надява да размени няколко думи с нея. Но тъй като това не ставаше, тя прояви детинското си злорадство със забележката, която чух. Именно детинско злорадство и нищо повече, въпреки че в устата на всяка друга жена думите й биха прозвучали заядливо.

Тя знаеше кой съм и каза това, което всички останали казваха за моята книга. Несъзнателно заех обичайната в подобни случаи поза — правех се, че не чувам нито един от обичайните комплименти. Просто стоях и гледах дрехите й — стилни и страхотно изискани, без обичайното натрапчиво присъствие на високата мода.

— Хайде да отидем при тях — предложи тя.

Заговори с Клара Форд, без да обръща никакво внимание на Келино. Но веднага си пролича, че въпреки очевидната й интелигентност, Форд издига ледена преграда между нея и себе си. Вероятно Жанел беше твърде красива и това беше проява на чисто женска ревност. Поне аз си мислех така.

Жанел изведнъж се извъртя и се отдалечи от групата. Последвах я. При вратата я настигнах и видях, че очите й са пълни със сълзи. Бяха наистина фантастични — влажни и огромни, с миниатюрни тъмнокафяви точици. Доста по-късно разбрах, че носи контактни лещи. В замяна на това обаче видях, че все пак е използвала малко грим. В момента се стичаше по бузите й и оставяше тънки вадички.

— Прекрасна сте, когато плачете! — рекох аз, неволно имитирайки Келино в ролята му на очарователен съблазнител.

— Да върви на майната си тоя Келино! — рече тя.

Не обичам жените, които употребяват подобни думи. Тя беше първата, в чиято уста те не прозвучаха грозно. Произнесе ги леко завалено, с южняшки акцент.

Сигурно ругае отскоро, помислих си аз. Вероятно защото се усмихна, за да покаже, че е доловила имитацията на известния актьор. Усмивката й — топла и широка, нямаше нищо общо с обичайната за Холивуд механична гримаса.

— Не знам защо съм толкова глупава — въздъхна тя. — Никога не ходя на подобни места. Днес дойдох само за да я видя. Обожавам Клара Форд!

— Тя е изключителен критик — казах аз.

— Толкова е умна! Преди време написа няколко добри думи за мен, вероятно затова си въобразих, че може да ме хареса… Но видяхте как ме постави на мястото ми, нали?

— Има хиляди причини за това — успокоително продумах — Вие сте красива, а тя не е. Очевидно има определени планове за тази вечер в компанията на Келино и не й се ще някоя красавица като вас да ги развали…

— Това е глупаво — отвърна Жанел. — Аз не обичам актьорите.

— Но сте красива — продължих да настоявам аз. — Освен това говорите умно. А това е достатъчна причина да ви намрази всяка жена.

За пръв път ме погледна с нещо като интерес. В това отношение аз бях няколко крачки напред. Харесвах я, защото беше красива. Харесвах я, защото не ходи по приеми. Харесвах я, защото не си пада по ослепителни красавци като Келино — с безупречни дрехи и изваяни сякаш от скулптор прически. Харесвах я, защото беше умна. Харесвах я, защото беше в състояние да се оплаче от студенината на някаква критичка. С това меко сърце може би няма да ме ликвидира на място, помислих си аз. А след това я поканих на вечеря. Какво ли би казал Осейно, ако можеше да ме види отнякъде! Но тази жена беше уязвима, а уязвимата жена може да ликвидира мъжа по всяко време.

Странно, но изобщо не я възприемах сексуално. Просто я харесвах. Въпреки чудесната си усмивка — чудесна дори когато пускаше през сълзи, въпреки красивата си външност, тази жена съвсем не беше от онези, които мъжете пожелават още щом ги зърнат. А може би аз бях твърде неопитен, за да забележа такова нещо. Защото по-късно, когато ги запознах с Осейно, той веднага заяви, че усетил чувствеността й като оголен кабел, по който тече ток. Когато споделих това с нея, тя изказа предположението, че е станала чувствена след началото на връзката ни. Твърдеше, че преди да ме срещне, почти се била отказала от секса. Не мога да повярвам това, закачих я аз. А тя пък пусна щастливата си усмивка и невинно ме попита никога ли не съм чувал за онези хубави машинки — вибраторите.

Смешно е, че един мъж може да бъде привлечен от жена на зряла възраст, която откровено си признава, че мастурбира. Едновременно с това е лесно за разбиране. Всеки на мое място вероятно ще реши, че тя е морално запазена, макар да живее в общество, в което мъжете преследват жените както котките гонят мишките, при това по съвсем същите причини!

 

 

Излизахме заедно пет-шест пъти в продължение на две седмици, преди най-сетне да се озовем в леглото. Днес съм дълбоко убеден, че ни беше по-добре, преди да спим заедно, а не след това.

Сутрин отивах в студията да работя върху сценария си, изпивахме по някоя чашка с Мейломър, а после се връщах в апартамента на хотел „Бевърли Хилс“. Четях и се излежавах, понякога ставах и отивах на кино. Вечерта Жанел идваше да ме вземе и тръгвахме да обикаляме кина и ресторанти. Винаги се връщахме обратно в хотела, наливахме си по едно питие и разговаряхме до късно през нощта. Но колкото и да беше късно, тя винаги държеше да се прибере у дома.

Разказа ми защо се е развела. Била бременна, а мъжът й изобщо не й обръщал внимание. След раждането цялото й внимание било насочено към бебето. Изпитвала удоволствие от млякото, което течало от гърдите й, с огромна радост наблюдавала как детето лакомо суче. В един момент накарала мъжа си да смукне малко просто да разбере какво е. Но той се извърнал от нея, обзет от отвращение. И в същия момент престанал да съществува за нея.

— Не съм казвала това на никого досега — призна си тя с леко притеснение.

— Господи — рекох. — Сигурно е бил ненормален!

Една вечер си седяхме на дивана и се прегръщахме. Посегнах и смъкнах пликчетата й надолу, чак до глезените. Тя се изправи и ги остави да паднат на пода. Забързано смъкнах панталона си и понечих да я привлека към себе си. Но тя се отдръпна с насълзени очи.

— Съжалявам — рече. — Зная, че се държа глупаво, но просто не мога…

Изгледахме се продължително и избухнахме в смях. Бяхме наистина чудна картинка — със смъкнато бельо от кръста надолу и съвсем облечени нагоре.

Вече я харесвах твърде много, за да изпитам разочарование. Странно, но изобщо не се чувствувах отхвърлен.

— Няма нищо — рекох и се наведох за панталоните си. Тя също се облече и двамата отново се сгушихме на дивана. Когато стана да си върви я попитах дали утре ще дойде пак. Тя кимна. И двамата знаехме, че на другия ден ще бъдем любовници.

На другата вечер се появи в апартамента, целуна ме и стеснително се усмихна:

— Познай какво се случи, дявол да го вземе!

Колкото и да бях невинен, все пак знаех какво се е случило. Когато партньорката ти започне разговора с нещо от тоя сорт, трябва да се приготвиш да спинкаш сам. Но това не се отнасяше до мен.

— Дойде ми периода — обяви тя, очевидно озадачена от липсата на реакция от моя страна.

— Мен това не ме тревожи — рекох, хванах я за ръката и я отведох в спалнята. Десет секунди по-късно бяхме голи в леглото. Тя си остави пликчетата, необичайно издути от превръзката.

— Махни ги — рекох.

Тя ме целуна и се подчини. Легнахме здраво прегърнати.

През тази първа нощ на интимност все още не бяхме влюбени. Просто много се харесвахме и се любихме с неподправено удоволствие. После разговаряхме, все така здраво прегърнати, изпитващи удоволствие от близостта на телата си. Жанел имаше великолепна, подобна на коприна кожа, здраво и стегнато задниче, подчертано женствено. Не бях особено добър специалист по този въпрос, но имах мнение, тъй като бях гледал доста дупета по списанията. Отдавна бях стигнал до заключението, че сам по себе си задникът е съвсем безполова част от човешкото тяло. И именно поради тази причина са измислени всичките фантастични пликчета с разни дантели и финтифлюшки — да се прави разлика между мъжкото и женското дупе.

Гърдите й бяха малки и твърди, с великолепни алени зърна. В течение на един час се любихме два пъти — нещо, което не бях вършил от години. А после ожадняхме и аз станах да донеса шампанското от хола. Когато се върнах видях, че си е обула пликчетата и седнала по турски усърдно търка петната кръв по чаршафа. Стиснал шампанското и чашите в ръка, аз стоях гол и я гледах. Наведена напред с влажен пешкир в ръка, тя изведнъж вдигна глава и ме погледна. Очите й бяха сериозни и безпомощни, а на устата й играеше смутена усмивка. Именно в този момент ме обхвана онова всепоглъщащо чувство на нежност, което бе ясен сигнал, че вече съм обречен.

— Не искам камериерката да види петната — обясни тя.

— Разбира се, разбира се — сериозно кимнах аз. — Никой не трябва да разбере какво сме правили тук ние двамата!

Тя продължи усърдно да търка. От време на време спираше и се навеждаше на няколко сантиметра от повърхността на чаршафа, за да види резултата от работата си. Най-накрая остана доволна, пусна влажният пешкир на пода и пое чашата с шампанско от ръката ми. Седнахме на леглото, отпивахме по глътка вино и се усмихвахме един на друг. Доволно и малко глуповато — сякаш току-що бяхме издържали важен изпит. Но все още не бяхме влюбени един в друг. Сексът ни беше добър, но едва ли някой от двамата би го нарекъл страхотен. Беше ни добре заедно и толкова. Предложих й да остане при мен, но тя отказа. Не я попитах нищо, но си помислих, че вероятно живее с някого. По тази причина може да закъснява, но все пак трябва да се прибира. Изобщо не ми пукаше. Ей това най-много ми харесва — когато човек не е влюбен, не му пука от нищо!

Вероятно една от най-добрите цели, които си поставя движението за равноправие на жените, е стремежът влюбването да не бъде толкова ненормален акт. Защото когато ние с Жанел установихме, че сме влюбени, то стана по най-ненормалния начин, разбира се. Влюбихме се след първия си сериозен скандал.

Нямахме никакви проблеми в сексуално отношение, но една вечер стана така, че изпитах известни затруднения с възбудата си. Не, не е това, което си мислите — бях си напълно редовен, но просто не можех да свърша. Жанел правеше всичко възможно да ми помогне. Накрая нервите й не издържаха. Развика се и заяви, че никога вече няма да прави секс, че мрази тези животински движения и изобщо не знае защо се е заловила с тип като мен. Плачеше от унижение и обида. Аз се засмях и се опитах да представя нещата в по-лека светлина. Казах й, че просто съм уморен, а съзнанието ми е обременено от хиляди неща. Между които нелеката задача да създам един филм за пет милиона долара, а и съвсем нормалното чувство за вина на ограничения американец, който до този момент е водил съвсем нормален и дори скучен живот. Прегърнах я, поговорихме си малко на тази тема и чудото стана — постигнахме фантастичен и напълно синхронизиран оргазъм без никакви усилия.

Така. После дойде време да се връщам в Ню Йорк и да се погрижа за личните си работи. Когато се върнах обратно в Калифорния, първата ми работа беше да й позвъня. Нетърпението ми да я видя беше толкова голямо, че не видях червеното на един светофар и направих катастрофа. Отървах се без драскотина, но това едва ли можеше да се каже за колата, която бях взел под наем. Наложи ми се да я сменя още същата вечер. Когато се свързах с Жанел, тя щеше да припадне от изненада. Очаквала ме на следващата вечер и вече поела някакъв ангажимент. Полудях от яд. Почти се пребих, за да я видя по-скоро, а тя да ми излиза с тези плоски номера! Успях да запазя самообладание с цената на доста усилия.

Казах, че на другата вечер аз съм зает и ще и позвъня по-нататък през седмицата. Тя изобщо не разбра, че съм бесен. Поговорихме още малко и се разделихме. Не й се обадих, разбира се. Изминаха пет-шест дни и тя ме потърси.

— Мръсно копеле, а аз си мислех, че сме приятели! — бяха първите й думи. — Какви са тези плоски трикове от репертоара на някакъв мухлясал донжуан? Защо не кажеш, че просто ти е писнало и да приключим въпроса?

— Ти си виновна — рекох. — Оная вечер много добре знаеше, че пристигам. Но предпочете да си уредиш друга, по-интересна среща, нали?

— Заблудих се — отвърна с дълбока искреност тя. — Или пък грешката е била у теб…

— Проклета лъжкиня!

Просто не ми се вярваше, че съм в състояние да изпитвам такава инфантилна ярост. Бях й повярвал, бях сигурен, че е съвършена! А тя ми изигра един от най-баналните женски номера! Знаех това, защото преди да се оженя момичетата, които предпочитаха моята компания, правеха абсолютно същото със своите официални приятели. Но тогава изобщо не бях си правил труда да се замислям по този въпрос.

Треснах й телефона и престанах да мисля за нея. Но две вечери по-късно тя отново ме потърси.

— Мислех си, че наистина ме харесваш — рече.

— Съжалявам, скъпа — промълвиха устните ми. Неволно, без участие на мозъка. Не зная защо я нарекох „скъпа“, никога не употребявам тази дума. Но именно тя отприщи чувствата й.

— Искам да те видя!

— Прескочи насам — предложих аз.

— Сега ли? — засмя се тя. Беше един часа през нощта.

— Сега, разбира се.

— Добре — рече тя и отново се засмя.

Пристигна след двадесет минути. Бях приготвил бутилка шампанско. Изпихме по чаша.

— Искаш ли да си легнем? — попитах.

— Да — отвърна тя.

Защо е толкова трудно да се опише пълната и всепоглъщаща радост? Любихме се като две невинни деца и беше прекрасно. Имах чувството, че отново съм дете и си играя на воля. Бях щастлив. Това чувство не можеше да бъде помрачено от никакви усложнения. Разбрах това, което вероятно разбират всички влюбени — мога да й простя всичко, когато съм до нея. И нищо, когато сме разделени.

Вече й признах, че я обичам. Когато й го казах, тя ми се скара — не трябвало да казвам такива думи, ако не чувствувам, че са истина. Тогава не бях сигурен и се съгласих с нея. А сега реших да се въздържам от подобни излияния.

През нощта се събудихме едновременно и отново се любихме. А сетне в мрака прозвуча тихият й глас:

— Обичам те!

Господи Исусе! Тези думи са толкова изтъркани от употреба, колкото и онези, с които рекламите ни подканват да си купуваме нова марка крем за бръснене или да летим с нова авиокомпания! Защо тогава имат такъв опустошителен ефект?

 

 

След тази нощ всичко се промени. Сексуалните ни контакти се превърнаха в специален празник. На практика тя беше първата жена в живота ми, която можех не само да обладавам, но и да галя, да се наслаждавам с пълни шепи на свежата голота на тялото й. Възбуждах се в мига, в който я зърнех. Когато ме чакаше на летището, аз първо я замъквах зад някой храст да докосна гърдите или бедрата й, а едва след това се качвахме на колата и отивахме в хотела.

Нямах дори секунда търпение. Веднъж тя изрази шеговития си протест, а аз и разказах за полярните мечки. При тези мечки мъжкарят реагира на миризмата само на една определена женска и често му се налага да преброди надлъж и шир няколко хиляди квадратни мили арктически ледове, преди да открие и оплоди своята женска. Това е причината, поради която полярните мечки са толкова малобройни. Тя искрено се учуди, но после усети, че я поднасям и ме смушка в ребрата. А аз продължавах да твърдя, че влиянието й върху мен е именно такова. Че нито съм влюбен в нея, нито съм впечатлен от красотата и интелигентността й. Не съм от тия, дето се поддават на сантиментални глупости от рода на любов и пълно духовно сливане. Тя просто притежаваше миризмата, която исках да следвам. Тялото й излъчваше нещо, което влудяваше мъжката ми сила. Няма смисъл да търсим другото…

И тя ме разбра. Усети, че се бунтувам срещу романтичното клише на любовта и не искам да сме като другите.

— Добре, всичко е окей — рече, после просто ме прегърна.

На практика тази история беше последното нещо на света, което исках да ми се случи. Бракът ми беше щастлив. За доста продължителен период от живота си обичах жена ми повече от всичко на света. Все още, дори и след като й изневерих, бях убеден, че в леглото е чудесна. По тази причина бях гузен — както по отношение на нея, така и на Жанел. А сантименталните приказки за любов и вярност до гроб продължаваха да ме дразнят.

Историята за полярните мечки беше вярна, но ние сме доста по-комплицирани от тях. От нея имаше една важна поука, но аз кой знае защо я спестих на Жанел. Беше съвсем проста — женската мечка съвсем не изпитва притесненията на мъжкаря!

После, разбира се, започнах да върша всички глупости, които са присъщи на влюбените. На първо място се направих на невинно любопитен и започнах да подпитвам за нея насам-натам. Отстъпвала ли е на продуценти и звезди, за да получи по-значителна роля? Имала ли е и други увлечения като това с мен? Имала ли е сериозен приятел? С една дума исках да разбера дали не беше обикновено курве, което се чука с всеки, който й хареса. Когато един мъж е увлечен може да направи куп смешни неща. Неща, които човек не би направил по отношение на приятел, например. Там човек винаги се доверява на трезвата си преценка и на вътрешното си чувство. Докато при жените такива неща няма. Наистина е тъпо да си влюбен!

Ако бях открил някакви мръсотии около нея, вероятно нямаше да се влюбя. Къде тук се вмества лигавата романтичност? Нищо чудно, че все повече жени искрено мразят мъжете. Единственото ми оправдание беше, че съм прекарал твърде много години в доброволно отшелничество и нямам опит в тези неща. Но така и не успях да открия никакви скандални истории около нея. Не ходеше по приеми, не поддържаше връзка с актьори, не се появяваше във весели компании, името й нито веднъж не бе споменавано в клюкарските рубрики на вестниците. Накратко казано, тя се оказа момиче-мечта за всеки тъп отшелник като мен. Дори обичаше да чете! Какво повече можех да желая?

Подпитвайки насам-натам, с учудване открих, че Жанел и Дорън Ръд са израснали заедно в някакво забутано градче на Тенеси. Сам той заяви, че тази жена е най-праволинейната мадама в Холивуд. А след това ме посъветва да не си губя времето с нея, тъй като въпросът ми едва ли ще се уреди. Обля ме вълна от самодоволство. Попитах го какво мисли за нея и той отвърна, че е най-свястното момиче, което познава. Много по-късно научих, и то от самата Жанел, че двамата доста време са живели заедно и именно Дорън Ръд я довел в Холивуд.

Беше страхотно независима. Веднъж се опитах да платя бензина, който заредихме на някаква бензиностанция, след като часове наред се бяхме разкарвали с колата й. Тя се засмя и поклати глава. Не й пукаше как съм облечен и беше много доволна да разбере, че и аз не обръщам внимание на облеклото й. Ходехме на кино по джинси и пуловери, а после влизахме със същите дрехи и в най-изисканите ресторанти. Имахме достатъчно самочувствие да си позволим подобно поведение. Всичко беше безупречно. Особено сексуалната ни връзка, която стана направо прекрасна. Беше чиста и здравословна връзка, като между осемнадесетгодишни младежи. Невинната ни любовна игра беше далеч по-еротична от всякакви порнографски боклуци.

От време на време се канехме да й купим малко от онези чудати женски атрибути, но така и не стигнахме дотам. Един-два пъти се опитахме да използваме огледала, но тя беше прекалено късогледа, за да види нещо съществено, и прекалено суетна, за да си сложи очилата. Веднъж проведохме нещо като кръжок по анален секс. Тя прояви искрено любопитство и пожела да опитаме. Започнахме да се трудим с изключително внимание, но се оказа, че ни липсва тубичка вазелин. Решихме да го заменим с нейния крем за лице. Страхотен майтап! Кремът беше от онези, които охлаждат кожата и аз през цялото време имах чувството, че съм си пъхнал оная работа във фризера. Но за нея този ефект липсваше. Започна да крещи от болка и скоро се отказахме. Тази разновидност на секса се оказа твърде сложна за нас, или пък ние бяхме прекалено праволинейни. Кискайки се като малки пакостници, отидохме да вземем душ — в литературата по въпроса категорично се препоръчваше душ след анален секс. От този кръжок извлякохме съвсем определена полза — разбрахме, че не ни е необходима допълнителна помощ, не ни трябва разнообразие. Беше чудесно чувство! Оттогава нататък заживяхме като в приказките. След което се превърнахме във врагове, разбира се.

По време на тази дълга приказка моята руса Шехеразада ми разказа историята на своя живот. Така скоро започнах да живея не два, а три отделни живота. Единият беше семейният ми живот в Ню Йорк с жена и деца, вторият — с Жанел в Калифорния, а третият — животът на Жанел до нашата среща. Използвах огромните самолети 747 като вълшебни килимчета. Работата ми по сценария се превърна в нещо като хазарт — престана да бъде отегчителна и ми носеше това разнообразие, от което се нуждаех. Най-накрая бях успял да открия разковничето в живота и бях щастлив. Жена ми беше щастлива, децата ми бяха щастливи, Жанел — също. Арти не знаеше какво става, разбира се, но една вечер останахме сами в кухнята и той промълви:

— Знаеш ли, за пръв път в живота си не изпитвам никаква тревога за теб!

— Кога стана това? — попитах аз като си мислех, че репликата му е предизвикана от успеха на книгата ми и последвалата работа в киното.

— Сега — отвърна Арти. — В този миг.

Веднага застанах нащрек.

— Какво означава това? — попитах. — Обясни ми, ако обичаш.

Арти за миг се замисли и рече:

— Никога не си бил истински щастлив. Цял живот си бил мрачен тип. Без приятели, потънал напълно в четенето на книги и писането на книги. Не понасяше компаниите, киното, музиката. Нищо не понасяше — дори и семейните празници. Да ме прости господ, но на моменти не понасяше дори децата си!

Останах като гръмнат. Това не беше истина. Може би съм създавал такова впечатление, но то беше погрешно. Стомахът ми се сви. След като Арти мисли за мен по този начин, какво ли мислят другите хора? Отново ме обзе познатото чувство на отчаяние и самота.

— Не е вярно — промълвих едва чуто аз.

— Разбира се, че не е — усмихна се Арти и ме потупа по рамото. — Исках само да кажа, че вече си започнал да се показваш от черупката си и пред другите, а не само пред мен. Валъри ми се похвали, че напоследък с теб се живее далеч по-лесно.

Отново бях жилнат. През всичките тези години жена ми вероятно се е оплаквала от живота си с мен, а аз нищо не знаех. Никога не ми беше намеквала нещо подобно, никога не беше изразявала недоволство от отношенията ни. Но в този момент си дадох сметка, че действително не си бях правил труда да й направя живота щастлив, с изключение може би на първите години от брака ни.

— Но сега е щастлива — предизвикателно подхвърлих аз.

Арти мълчаливо кимна с глава.

Господи, каква ирония! Трябваше да изневеря на жена си, за да я направя щастлива! После изведнъж сърцето ми се изпълни с обич към Вали. И се разсмях, разбира се. Колко удобно е да бъдеш в класическа ситуация, нали? Май такива ситуации се описваха във всички романи, които бях чел. Защото веднага след като се оказах в класическото положение на неверен съпруг, аз се заех да изчета цялата литература по въпроса.

— Вали тревожи ли се, че живея толкова дълго в Калифорния? — попитах брат си аз.

— Според мен дори й харесва — сви рамене Арти. — Знаеш, че аз съм ти свикнал, но за всички останали ти си тип, с който трудно се живее.

Отново ме жегна обидата, но на брат си не можех да се сърдя.

— Чудесно тогава — рекох. — Утре отново потеглям за Калифорния!

Арти се усмихна, тъй като разбираше отлично чувствата ми в момента.

— Щом се връщаш, няма проблеми — каза той. — Ние тук не можем да живеем без теб…

За пръв път казваше такива сантиментални думи. Очевидно искаше да утеши нараненото ми самолюбие. Продължаваше да бъде баткото, който се грижи за по-малкото братче.

Изглеждаше невероятно, че само след двадесет и четири часа вече се намирах на три хиляди мили от дома, лежах в широкото легло на хотел „Бевърли Хилс“ и слушах тихият глас на Жанел, която ми разказваше историята на своя живот.

Едно от първите неща, които ми каза, беше, че тя и Дорън Ръд са израснали заедно в малкото южно градче Джонсън Сити на щата Тенеси. После станали любовници и се преселили в Калифорния. Тя поела пътя на актриса, а Дорън се заел с импресарска дейност.