Марио Пузо
Умират глупаците (17)

17.

През четирите години, които бяха изминали от смъртта на Джордън, Къли се превърна в дясната ръка на Гроунвелт. Скри страстта си да запомня картите дълбоко в сърцето си и престана да играе хазарт. Хората постепенно забравиха прякора му и започнаха да го наричат мистър Крос. Срещу номера на личния му телефон беше изписан кодът „Ксънейду номер две“. Но по-важно беше, че той вече разполагаше с „молива“ — една от най-примамливите привилегии в Лас Вегас. Подписът му беше напълно достатъчен за доста съблазнителни неща — предпочитани клиенти и приятели можеха да получат безплатна храна и напитки, добри стаи в хотела. Все още обаче не притежаваше неограничени права за използуване на „молива“ — права, запазени единствено за собственици на хотели и управители на игрални домове. Но и това щеше да дойде с времето.

Прехвърлиха разговора му с Мерлин в казиното. От известно време насам беше подложил на наблюдение маса номер три в залата за тридесет и едно. Обеща на приятеля си да замине за Ню Йорк и да оправи нещата, после отново насочи вниманието си към споменатата маса.

На тази маса казиното губеше пари в продължение на цели три седмици. А това, според закона на Гроунвелт за процентите, беше нещо невъзможно. Положително имаше някаква измама. Къли доста време следи играта с помощта на своята скрита камера, която шеговито наричаше „небесно око“. Десетки пъти беше проучвал видеозаписите, постави я под лично наблюдение, но така и не успя да разкрие номера. Не му се искаше да докладва на Гроунвелт, че е безпомощен. Вътре в себе си беше убеден, че тази маса просто няма късмет. Но знаеше, че Гроунвелт никога няма да приеме подобно обяснение. Той беше уверен, че законът на процентите е солиден и твърд като скала и банката просто не може да губи за по-продължителен период от време. Гроунвелт вярваше в процентите с фанатизма на ревностен католик, вярваше в тях повече, отколкото отчаяните комарджии — в късмета си. Масите просто не можеха да бъдат губещи!

Къли остави слушалката и се върна при маса номер три. Започна да вярва, че процентите просто са полудели, тъй като познаваше прекрасно всички начини за измама в комара и въпреки това не можеше да открие нищо. Реши да запознае Гроунвелт със създалото се положение. А старецът сам ще реши дали да размени местата на крупиетата, или просто да ги уволни.

Напусна огромната зала на казиното, мина край кафенето и заизкачва стълбите на втория етаж. Отби се за малко в кабинета си, после влезе при Гроунвелт. Но там беше само секретарката му. Самият Гроунвелт бил в мансардния си апартамент. Къли я помоли да му позвъни, получи разрешение да се качи и се насочи към асансьорите.

Възхищаваше се на начина, по който Гроунвелт беше успял да си създаде уютно гнезденце направо в хотела. Освен мансардния апартамент с прекрасна гледка към Вегас и пустинята, възрастният мъж разполагаше и с огромно по размери жилище на втория етаж, до което можеше да се стигне само ако човек прекоси огромната тераса с плувен басейн, около която имаше яркозелен пояс от изкуствена трева. Беше толкова ярка, че едва ли би издържала повече от седмица под изпепеляващите лъчи на пустинното слънце, ако беше истинска. На терасата се излизаше само ако някой вътре в апартамента натисне бутона на автоматичната врата. По същия начин се отваряше и бронираната врата между терасата и самото жилище.

Гроунвелт беше сам. С белите си фланелени панталони и риза с отворена яка той изглеждаше невероятно жизнен и младолик за своите седемдесет години. На дивана до него лежеше разтворена книга.

Махна с ръка по посока на барчето и Къли отиде да приготви по едно питие. После седна срещу него.

— За мен масата за тридесет и едно е чиста като сълза! — обяви заключението си Къли.

— Невъзможно! — отвърна спокойно Гроунвелт. — За четири години научи доста неща, но все още не вярваш в закона за процентите. Не е възможно масата да губи в продължение на цели три седмици просто от лош късмет!

— Но какво да направя? — безпомощно го погледна Къли.

— Крупиетата трябва да бъдат уволнени! — решително каза Гроунвелт. — Управителят на казиното предлага да ги преместим на друга маса и да ги наблюдаваме. Но аз съм убеден във вината им, затова направо ще ги уволня!

— Окей — сви рамене Къли. — Вие сте шефът, вие решавате — отпи една глътка от чашата си и смени темата: — Помните ли моя приятел Мерлин — онзи, дето пише разни книжки?

— Помня го — кимна Гроунвелт. — Свястно момче.

Къли остави чашата на масата. Не беше много по алкохола, но знаеше, че Гроунвелт не обича да пие сам.

— Дребната далавера, в която се беше забъркал, вече изгърмяла — съобщи той. — Има нужда от моята помощ. И без друго мислех да се разходя до Ню Йорк и да наобиколя длъжниците ни, но смятах да отлетя някъде в средата на следващата седмица. Ако разрешите, мога да тръгна още утре.

— Няма проблеми — кимна Гроунвелт. — А като се върнеш, ще ми кажеш дали и аз не мога да му помогна с нещо… Мерлин е надарен писател — каза го така, сякаш искаше да се оправдае за проявената слабост. — Винаги бихме могли да му намерим някаква работа тук.

— Благодаря ви — усмихна се Къли, после го погледна и колебливо предложи: — Защо не ми дадете още един шанс, преди да уволните онези крупиета? След като сте убеден, че има измама, значи наистина я има! Няма да си простя, ако не мога да я разкрия!

— Добре — засмя се Гроунвелт. — На твое място и аз щях да съм любопитен. Защо не наредиш да донесат видеозаписите? Ще ги прегледаме още веднъж докато обсъдим и някои други неща… А утре на бистра глава можеш да вземеш самолета за Ню Йорк. Така съгласен ли си? Искам записите за времето от два часа след полунощ до сутринта. В този отрязък от време стават най-големите игри.

— Защо сте убеден, че точно тогава става шашмата? — любопитно го погледна Къли.

— Предчувствие — промълви замислено Гроунвелт, после тръсна глава и добави: Поръчай и нещо за хапване.

Хранеха се, без да отделят очи от видеозаписите. Къли беше толкова напрегнат, че изобщо не усещаше вкуса на храната. За разлика от него Гроунвелт хвърляше по някой поглед към монитора само от време на време. Хранеше се бавно й с наслада отпиваше от червеното вино, с което поливаше стека си. Изведнъж рязко се пресегна и натиска бутона върху бюрото. Лентата спря.

— Видя ли? — обърна се той към Къли.

— Нищо не видях — озадачено поклати глава по-младият мъж.

— Ще ти подскажа малко — Усмихна се Гроунвелт. — Шефът на масата е чист, мошеникът е онзи, подвижното крупие. От тримата други, двамата са в комбина с него. Цялата работа става веднага след прекъсването на играта за вечеря. И друго — ще познаеш кои са мошениците по факта, че изплащат печалбите и обменят пари изключително с червени петдоларови чипове. Правят го дори тогава, когато спокойно биха могли да пуснат в обръщение и по-едри чипове. Сега разбираш ли?

— Но цветът веднага ще ги издаде! — поклати глава Къли.

Гроунвелт се облегна назад и запали една от своите огромни пури. Докторите му разрешаваха само по една на ден и той я пушеше винаги след вечеря.

— Не си забелязал нищо, тъй като цялата работа е прекалено проста — заключи той, после вдигна слушалката и поиска да го свържат с управителя на казиното. Включи камерата, насочена към подозрителната маса и зачака. След малко на екрана на монитора изплува фигурата на управителя, придружен от двама телохранители в цивилни дрехи.

Управителят протегна ръка и бръкна в подносите, на които бяха подредени чиповете за разплащане. Гроунвелт изключи камерата.

Десет минути по-късно управителят влезе в апартамента и хвърли върху бюрото на Гроунвелт купчинка петдоларови чипове. За огромна изненада на Къли те не се разпиляха.

— Бяхте прав — усмихна се управителят и погледна с уважение по посока на Гроунвелт.

Къли се пресегна и взе в ръка кръглият яркочервен цилиндър. Изглеждаше съвсем като купчинка петдоларови чипове, но беше направен от отлично изрисувана пластмаса. На дъното му беше прикрепена силна пружина. Къли започна да го човърка, но успя да извади дъното едва след като Гроунвелт му подаде ножица. В кухия червен цилиндър, изрисуван отвън като купчинка от десет петдоларови чипа, се оказаха пет черни чипа от по сто долара.

— Предполагам, че вече ти е ясно как действа комбината — каза Гроунвелт. — Съучастник сред играчите дава тези пет чипа и иска да му ги развалят на по-дребни. Крупието ги слага най-отгоре в улея, натиска пружината, дъното се отваря и поема чиповете. След известно време играчът иска отново дребни и той му дава цилиндъра. По този начин ни е отмъкнал петстотин долара. Достатъчно е да направи този номер два пъти на нощ и ето ти я хилядарката — чиста и без никакви данъци. Така се забогатява на тъмно!

— Господи! — въздъхна Къли. — Човек никога не може да бъде спокоен с тези типове!

— Не мисли за това — успокои го Гроунвелт. — Заминавай за Ню Йорк да помогнеш на приятеля си, а и да свършиш част от нашата работа. Отбий се, преди да тръгнеш, тъй като искам да ти дам малко пари, които трябва да предадеш там… А като се върнеш, ще те посрещна с добра новина — решил съм да те включа в пряката работа, което означава, че ще се запознаеш с някои доста влиятелни личности…

— Получавам повишение, въпреки че не можах да открия една елементарна измама, така ли? — усмихна се Къли.

— Точно така — кимна Гроунвелт. — Липсва ти още съвсем мъничко опит, това е всичко.