Марио Пузо
Умират глупаците (13)

13.

Най-накрая бях готов да замина за Лас Вегас и да се срещна с Къли. Изминаха почти три години от деня, в който Джордън си пръсна мозъка, след като спечели на комар цяло състояние. Оттогава не бях виждал и Къли.

Но ние двамата не прекъснахме връзката си. Къли ми се обаждаше по телефона един-два пъти в месеца, а за празниците неизменно пращаше подаръци на Вали и децата. Бяха все неща, които си личаха, че са купени от сувенирния магазин на хотел „Ксънейду“. Вероятно с отстъпка или съвсем без пари — нали си знаех човека! Но жестът си беше жест. Вали го познаваше от разказите ми. Но не познаваше нито Джордън, нито Даян, тъй като нито веднъж не й споменах за тях.

Разбрах, че Къли е получил добра работа в хотела, защото телефонът му неизменно се вдигаше от секретарка, която пропяваше с мелодичен глас „Кабинетът на съветника на президента, моля“. Как ли е успял да се добере, до такъв пост само за три години, чудех се аз. Дори по телефона се долавяше промяната в маниерите му — вече говореше по-тихо и по-възпитано, с добре школувана любезност. Актьорът имаше нова роля. Разговаряхме за несъществени неща, разбира се — кой колко е спечелил или изгубил в казиното, разни смешни случки между играчите. С нито дума не ми разясни новото си положение. От време на време, най-често в края на разговора, някой от нас споменаваше за Джордън. А може би със споменаването на неговото име слагахме край на разговора, кой знае? Той беше нишката, която ни свързваше.

Вали се зае да ми приготви багажа. Реших да пътувам в почивните дни и да се върна в понеделник. Така щях да отсъствам от работа само един ден. Разглеждано в далечна перспектива, именно това мое отскачане до Вегас ще ми създаде необходимото твърдо алиби за пред фантетата.

Децата вече спяха. Вали привърши с куфара и се усмихна:

— Миналият път се чувствувах ужасно! Мислех, че никога няма да се върнеш…

— Трябваше да се махна — отвърнах. — Нещата не вървяха добре.

— А как всичко се промени! — учудено промълви тя. — Преди три години нямахме пукнат грош. Господи, тези помощи, които ни отпускаше баща ми, бяха направо ужасни! Страх ме беше да не разбереш, че вземам пари от него. А и ти се държеше така, сякаш си престанал да ме обичаш. С пътуването всичко се промени. Върна се друг човек. Престана да ми се сърдиш, с децата също се държеше по-внимателно. И прие тази работа в списанието…

— Не забравяй, че се върнах с печалба — усмихнах се аз. — Тогава няколко хилядарки в повече означаваха много. Вероятно щеше да е съвсем различно, ако се бях върнал без пукнат грош.

— Не — поклати глава Вали и щракна капака на куфара. — Промяната беше в теб самия. Беше щастлив, че имаш мен и децата.

— Разбрах какво ми липсва — рекох.

— Е да, след онези фантастични мадами във Вегас!

— Те бяха прекалено скъпи за джоба ми, освен това пазех парите си за комар!

Шегувахме се, разбира се. Но зад шегата се криеше и известна доза истина. Не можех да й кажа, че никога в живота си не бях се докосвал до друга жена, защото нямаше да ми повярва. Бях в състояние да й изброя купища причини за това. Чувствувах се виновен, че съм лош съпруг и баща, който не може да даде нищо на семейството си, че съм неспособен дори да ги изхранвам. Вината ми беше твърде голяма, за да прибавя към нея и изневярата. Особено в случай като нашия, с действително високо ниво на сексуалната връзка. Вали наистина беше жената, от която се нуждаех, идеалната жена за мен. Надявах се и обратното да е вярно.

— Тази вечер ще работиш ли? — попита ме тя. На практика искаше да знае дали ще се любим, за да може да се подготви. Обикновено отивах да работя, след като се бяхме любили, а тя заспиваше като камък и не помръдваше до сутринта. Беше страхотна поспалана и понякога се дразнех от това.

— Да — кимнах. — Иска ми се да поработя малко. Притеснявам се, когато трябва да летя и сигурно няма да мигна до сутринта.

Макар да наближаваше полунощ, тя отиде в кухнята да ми направи каничка кафе и няколко сандвича. Вероятно щях да работя най-малко до три сутринта, но въпреки това щях да съм на крак доста преди нея.

Не зная как е при другите писатели, но когато работата ми не върви, аз просто не мога да спя. Дори и да си легнех, машината в главата ми продължаваше да работи. Отпуснат в леглото с широко отворени очи, аз виждах героите си толкова реално, че забравях всичко — жена, деца, грижи. Но тази вечер имах друга, съвсем не толкова литературна работа. Чаках Вали да заспи, за да мога да извадя от скривалището си пачките, натрупани от рушвети.

Измъкнах от гардероба в спалнята своето „вегаско сако“ и го отнесох в кухнята. През тези три години не бях се докосвал до него. Стори ми се малко поизбеляло, но това не го правеше по-малко крещящо. Нахлузих го и влязох в кухнята. Вали ми хвърли един изпитателен поглед и сбърчи нос:

— Не трябва да носиш това нещо, Мерлин — рече.

— Носи ми късмет — обясних аз. — Освен това е удобно за пътуване.

Знаех, че нарочно го беше натикала в дъното на гардероба, надявайки се да го забравя. Все пак не беше посмяла да го изхвърли и сега щеше да ми свърши работа.

— Колко си суеверен! — въздъхна жена ми.

Грешеше. Никога не съм бил суеверен, макар да се смятах за магьосник. Но това бяха две различни неща.

Вали ме целуна за лека нощ и се прибра в спалнята. Сипах си кафе и хвърлих поглед на ръкописа, който бях взел от спалнята. Взех молива и се заех да го редактирам. След около час станах и отидох да надникна в спалнята. Жена ми дълбоко спеше. Целунах я лекичко, но тя не помръдна. Изведнъж усетих колко много се нуждая от онази лека и обичайна целувка за лека нощ, от най-простия съпружески жест, който беше нещо като гаранционен печат срещу опасностите и несигурността на външния свят. Понякога, легнал до нея с широко отворени очи, аз се надигах да я целуна по устните и тайно се надявах, че ще се събуди, ще ме прегърне и ще прогони чувството за самота, което ме обземаше. Този път обаче знаех, че я дарявам с целувката на Юда. В нея, разбира се, имаше и известна доза чувство, но основното й предназначение беше проверката. Исках да съм сигурен, че няма да стане точно, когато съм изровил скритите пари.

Притворих внимателно вратата на спалнята и се насочих към вградения в стената на антрето гардероб. Там държах един огромен куфар със стари ръкописи, сред които беше машинописното копие на първия ми роман и недовършените записки на книгата, върху която бях работил цели пет години, за да спечеля от нея някакви си нещастни три хиляди долара. Всичко това представляваше внушителен куп хартия. Някога си въобразявах, че този куп ще ме направи богат и известен. Пъхнах ръце под дебелата червеникава папка със здраво завързани корици. Вдигнах я и я занесох в кухнята. Отпих глътка кафе и започнах да броя купчината банкноти. Оказаха се малко повече от четиридесет хиляди долара. Напоследък бях станал истински цар на рушветите, а клиентите ми бяха все богати и вдъхващи доверие хора. Около седем хиляди долара в двадесетачки поставих обратно в плика. Останалите тридесет и три хиляди бяха все стотачки. Разпределих ги в три продълговати плика, които си бях приготвил предварително.

После пъхнах пликовете в дълбоките джобове на „вегаското сако“ и го окачих на облегалката на стола си.

Вали вероятно щеше да усети, че джобовете ми са пълни при прощалната прегръдка, но вече й бях приготвил отговора. Щях да й кажа, че това са записките ми за репортажа, който трябва да правя във Вегас.