Марио Пузо
Умират глупаците (4)

4.

Представих се на вдовицата, а тя ме погледна хладно и учтиво. В очите й нямаше мъка, нямаше вина. Веднага ми стана ясно, че този жена контролира напълно чувствата и поведението си. Контролира ги не от някаква проклетия или тъпо самочувствие, а благодарение на изключителната си интелигентност. Стана ми ясно защо не чух нито една лоша дума за нея от устата на Джордън. Беше наистина много чаровна. Беше жена, в която мъжете лесно се влюбват. Аз обаче не изпитах желание да я опозная, тъй като бях прекалено привързан към Джордън. Сега вече си признах това, въпреки че постоянно чувствувах хладината му, знаех, че трудно ни приема — нас, неговите трима нови и последни приятели. Усещах как крие това под маската на любезността и престорената приятелска откровеност.

Още при първата ми среща с Джордън разбрах, че нещо около него не е наред. Това стана на втория ми ден във Вегас. Бях спечелил някой долар на тридесет и едно и се прехвърлих на масата за бакара да си опитам късмета. Тази игра си е чист шанс. Минималният залог беше двадесет долара. Тук човек се оставя изцяло в ръцете на съдбата, а аз не обичам това. Винаги съм бил уверен, че мога да контролирам съдбата си, стига достатъчно сериозно да се заема с това.

Седнах зад дългата овална маса и първият човек, на когото обърнах внимание, беше Джордън. Изключително хубав мъж около четиридесетте. Макар и гъста, косата му беше почти напълно побеляла, но това нямаше нищо общо с възрастта. Очевидно си беше такъв по рождение, оформен под влиянието на някакъв самотен, но силен албиносов ген. Освен нас двамата, край масата имаше още само един самотен играч, без да се броят, разбира се, трите „примамки“, които просто запълваха част от свободните столове. Облечена така, че на всички да бъде ясно с какво се занимава, през две места от него седеше Даян. Бегло я погледнах, тъй като интересът ми беше насочен към Джордън.

Ясно си спомням първото впечатление от него. Ето го идеалният комарджия, помислих си тогава аз. Печелеше безстрастно, губеше без дори сянка от разочарование да пробяга по красивото му лице. С подковата работеше точно и елегантно, ръцете му бяха фини и болезнено бели. Докато наблюдавах как подрежда на купчинка стодоларовите банкноти пред себе си, изведнъж ми стана ясно, че този човек никак не се интересува дали печели или губи.

Третият истински играч на масата беше от онези, които тук наричат „чайници“ — сприхав и нервен комарджия, който от инат залага само на ръцете, на които току-що е изгубил. Този беше дребно човече, което положително би било напълно плешиво, ако през средата на темето му не минаваше един смолисточерен кичур коса. Но тялото му беше заредено с огромна енергия, а движенията му бяха резки и груби. Грубо хвърляше парите за залозите си, грубо прибираше печалбата, грубо броеше купчината банкноти пред себе си, рязко ги притискаше с длан, за да покаже, че губи. Когато му идваше ред да работи с подковата, той правеше това тромаво и често обръщаше по някоя карта. В някои случаи хвърляше картите толкова силно, че те прелитаха далеч от протегнатите ръце на крупието и падаха под масата. Но крупието беше спокоен и сдържан човек, който не повиши глас нито за миг. Веднъж предназначената за играча карта отскочи високо във въздуха и всички ясно видяха каква е. Сприхавото човече се опита да добави още един стодоларов чип към своя залог, но крупието го спря.

— Много съжалявам, мистър Ей, но това не е разрешено.

Гадната устица на мистър Ей се изви и стана още по-гадна.

— Как тъй да не е разрешено, по дяволите? Обърнал съм само една карта!

Крупието хвърли поглед към наблюдателя, изправен на високото си столче точно зад Джордън. Онзи леко кимна с глава.

— Добре, мистър Ей — каза крупието. — Залогът ви се приема.

Разбира се, първата карта за играча беше лоша — четворка. Въпреки това мистър Ей отново загуби, когато трябваше да тегли карта и за себе си. Подковата премина в ръцете на Даян.

Мистър Ей упорито заложи отново за играча, срещу Даян. Хвърлих поглед към Джордън. Той седеше с наведена глава и изглежда никак не се интересуваше от мистър Ей. Това правех аз. Мистър Ей сложи пет стодоларови банкноти в улея за играча, а Даян започна да вади картите с механични движения. Мистър Ей получи тези, които се полагаха на играча, нервно ги стисна, после ядосано ги хвърли на масата. И двете бяха цветни. Нула. Общият сбор на Даян беше петица.

— Карта за играча — обяви крупието.

Даян извади нова карта от подковата и я хлъзна към мистър Ей. Още една цветна карта. Отново нула.

— Печели банката — пропя крупието.

Джордън беше заложил за банката, същото възнамерявах да направя и аз, просто от омраза към мистър Ей. Дребното човече заложи хиляда долара за играча, а ние с Джордън поставихме парите си за банката.

Този път мистър Ей събра седмица, но банката отново спечели с „непобедима“ деветка. Човечето хвърли смразяващ поглед към Даян, сякаш искаше да я предупреди, че ако продължава да печели, ще стане лошо. Момичето се държеше безупречно напълно неутрално и съвсем механично показваше, че играта изобщо не я вълнува. Но когато извади нова „непобедима“ деветка и за трети пореден път спечели хилядарката на мистър Ей, онзи тресна с юмрук по масата и злобно просъска:

— Мръсна курва!

По лицето на крупието не трепна дори мускул, тялото му продължаваше да бъде все така изправено. Наблюдателят на високия стол наведе глава и странно заприлича на Йехова, надничащ от небесата. Над масата се възцари напрежение.

Аз наблюдавах Даян. Лицето й леко потрепна и видимо посърна. Джордън си подреждаше парите и сякаш нищо друго не го интересуваше. Мистър Ей стана и отиде при шефа на залата, който седеше зад малката масичка за подписване на маркери. Зашепна нещо на ухото му и след малко онзи кимна с глава. Останалите играчи бяха станали и се разтъпкваха напред-назад в очакване на новата подкова. Мистър Ей излезе от помещението и тръгна по коридора, който водеше към хотела. Шефът на залата отиде при Даян, каза й нещо и тя също стана. Не беше трудно да отгатна развоя на събитията. Даян отиваше в стаята на мистър Ей, за да му донесе късмет.

Крупиетата напълниха новата подкова за около пет минути. През това време успях да отскоча до рулетката и да направя два-три залога. Когато се върнах, играта вече беше започнала. Джордън седеше на същия стол, а от двете му страни се бяха настанили нови „примамки“, този път от мъжки пол.

Даян се появи точно когато подковата завършваше третата си обиколка по масата. Не изглеждаше добре. Устата й потрепваше, а лицето й всеки момент щеше да се сгърчи в нервен тик. Новоположеният грим не й вършеше работа. Седна между мен и крупието, което имаше задължението, да разваля едри банкноти. Човекът също забеляза състоянието й и в един момент загрижено се приведе към нея:

— Добре ли си, Даян?

Тогава за пръв път чух името й.

Тя кимна и пое подковата от ръцете ми. Оказа се обаче, че едва ли ще успее да прикрие треперенето на ръцете си. Сведе глава и само аз успях да видя насълзените й очи. Изразът на лицето й беше „засрамен“ — просто не мога да открия по-точна дума, за да го охарактеризирам такова, каквото го видях в онзи момент. Не знам какво е правил с нея мистър Ей в стаята си, но то очевидно беше съвсем достатъчно, за да й пресече късмета. Крупието касиер вдигна поглед към наблюдателя. Онзи леко слезе от високото си столче, приближи се до Даян и я потупа по рамото. Тя стана и отстъпи мястото си на някакъв мъж, явно и той примамка като нея. Момичето се насочи към парапета и седна до някаква своя колежка.

Печелеше ту играчът, ту банката. Аз се опитвах да сменям залозите си в съответствие с този ритъм, но невинаги успявах. Мистър Ей се върна и седна на мястото си. То беше останало незаето, тъй като пред него стояха парите, цигарите и запалката на дребното човече. А то изглеждаше чисто ново — беше взело душ и влажната му косица беше внимателно сресана. Открих, че дори беше успяло да се избръсне и видът му вече не беше толкова противен. Беше сменило ризата и панталоните си, а в стаята му очевидно беше останала и част от предишната беснотия. Не че беше спокойно, но поне не ангажираше хората с проявите на своята жлъч.

Очите му откриха седналата до парапета Даян и иронично се присвиха. Устните му се разтегнаха в злобна усмивчица. Даян извърна глава.

Оказа се, че онова, което беше сторил с нея, беше променило не само настроението, но и късмета му. Сигурно е било нещо ужасно. Човечето продължи да залага за играча и постоянно печелеше. А добрите момчета като Джордън и мен губеха на поразия. Вероятно този факт, в комбинация с насмешката му към Даян, ме накара да се заема с цялата си енергия да разваля доброто му настроение.

Известно е, че с някои хора е истинско удоволствие да се играе хазарт, но други са направо ужас. На масата за бакара най-противни са играчите, които, получили двете си карти, не бързат да ги обърнат, а бавно и внимателно ги разглеждат докато останалите край масата си дъвчат нервите. Точно това започнах да правя с мистър Ей. Той седеше на стол номер две, а аз — на номер пет. Това означаваше, че сме от една и съща страна на масата и ни е удобно да се гледаме в очите отблизо. Отчетох предварително факта, че съм с една глава над мистър Ей и доста по-як от него. Изглеждах на двадесет и една и едва ли някой допускаше, че минавам тридесетте. В Ню Йорк имам жена и три деца и в момента съм им се покрил. На пръв поглед не представлявах кой знае каква заплаха за злобно човече като мистър Ей. Това, че бях по-млад и по-здрав, не означаваше много, тъй като той беше мръсник с очевидна репутация в Лас Вегас. В очите му бях просто едно смотано хлапе, което е на път да се превърне в непоправим комарджия.

И аз като Джордън почти винаги залагах на банката. Но когато подковата стигна до мистър Ей, аз смених тактиката и заложих на играча, само и само да съм срещу него. Получих двете си карти и започнах да ги повдигам бавно и безкрайно внимателно. Мистър Ей нетърпеливо се размърда на стола си. В крайна сметка се оказа, че печели, но въпреки това изръмжа:

— Хайде бе, нещастник, играй по-бързо!

Оставих двете си нови карти да лежат върху масата и спокойно го погледнах. Неизвестно как очите ми за миг уловиха и погледа, който Джордън ми хвърли през масата. Беше заложил за банката, сиреч за мистър Ей, но въпреки това се усмихваше. Отново препънах картите и бавно започнах да ги повдигам.

— Мистър Ем — обърна се към мен крупието. — Задържате играта и масата не може да прави оборот — после ми се усмихна приятелски и добави: — Все са си същите, колкото и да ги стискате… Няма да се променят.

— Разбира се — намръщих се аз и с отвращение обърнах двете си карти. Мистър Ей се усмихна в алчно очакване. Но когато видя, че съм събрал „непобедима“ деветка, усмивката замръзна на устните му и той гневно изруга.

— Сега ги обърнах достатъчно бързо, нали? — любезно поисках да се осведомя аз.

Той ми хвърли един убийствен поглед и нервно се зае да си брои парите. Все още не разбираше нищо. Погледнах към отсрещната страна на масата и срещнах доволната усмивка на Джордън. В продължение на около час продължих да дразня дребния негодник, който, както успях да доловя, минаваше за свой човек в казиното. На два пъти наблюдателите му позволиха да прави „нечисти“ залози, а крупиетата се държаха с него подчертано любезно. Залагаше неизменно петстотин или хиляда долара, докато аз слагах не повече от двадесетачка. Ясно беше чия страна ще вземе управата в случай на скандал.

В замяна на това играех точно по правилата. Не реагирах, когато онзи тип ме нарече нещастник. С готовност изпълних молбата на крупието да обръщам по-бързо картите си. А мистър Ей се беше превърнал в „чайник“ поради собствените си грешки в играта и толкова. Ето защо казиното би изгубило доста от репутацията си, ако в случай на спор вземе неговата страна. Управата едва ли ще му позволи големи своеволия, тъй като това би означавало да бъде унижена не по-малко от мен, обикновения гост. Защото като кротък и безобиден играч аз бях в известен смисъл гост на казиното и то несъмнено щеше да има грижата за моята защита.

Видях как наблюдателят срещу мен посегна към телефонната слушалка. Набра два номера. Докато го гледах, пропуснах да заложа срещу мистър Ей, който отново беше получил подковата. Реших известно време да не залагам и спокойно се отпуснах на стола си. Столовете край масата за бакара са тапицирани с плюш и са изключително удобни. Човек може да седи в такъв стол дванадесет часа в денонощие и немалко играчи правеха точно това.

След като се отказах да залагам срещу мистър Ей, напрежението край масата видимо спадна. Хората си помислиха, че съм прекалено предпазлив играч или просто страхливец. Подковата продължаваше обиколките си. На вратата тихо се изправиха двама огромни мъжаги в черни костюми и вратовръзки. Приближиха се до шефа на залата, който явно им каза, че всичко е спокойно. Мъжагите отстъпиха в дъното на помещението и усмихнато започнаха да си бъбрят.

Когато подковата отново се озова в ръцете на мистър Ей, аз пъхнах двадесет долара в улея, в който се поставяха залозите за играча. За мое учудване обаче крупието не ми подхвърли очакваните две карти, а ги насочи към противоположния край на масата. Те се спряха пред белите ръце на Джордън. В този момент за пръв път видях Къли. Имаше слабо и типично индианско лице с матова кожа, в средата на което се мъдреше широк и леко сплескан нос. Веднага ми стана симпатичен, особено след като приятелски ми се усмихна. Едва сега забелязах, че картите на играча са всъщност за него, тъй като беше заложил повече от мен — четиридесет долара. Ръцете му сръчно ги обърнаха. Бяха лоши карти и мистър Ей отново спечели. Едновременно с това дребното човече забеляза лицето на новия играч, усмихна се широко и извика:

— Хей, Къли! Откога си започнал да играеш и бакара, мръсен брояч такъв?

— Седнах колкото да си почина — усмихна му се в отговор Къли.

— Тогава залагай с мен, глупако! — безцеремонно му заповяда мистър Ей. — Тази подкова ще дава печалба само на банката.

Къли се засмя, но видях, че внимателно ме наблюдава. Сложих своята двадесетачка в улея и той веднага сложи четиридесет. Работата беше ясна — искаше картите на играча да са у него. Обърна ги все така бързо и отново загуби.

— Браво, Къли! — провикна се дребният. — Продължавай да залагаш срещу мен, така ми върви!

Крупието касиер изплати печалбата на всички, които бяха заложили за банката, после почтително промърмори:

— Стигнахте до горната граница, мистър Ей.

Дребното човече се замисли само за миг, после каза:

— Продължаваме.

Сега знаех, че трябва да бъда крайно внимателен. Запазих безстрастния израз на лицето си и не откъсвах поглед от ръката на водещото крупие. Свалеше ли я надолу, залозите трябваше да бъдат прекратени. Човекът ме погледна в безмълвно очакване, но аз не помръднах. Той премести погледа си към противоположния край на масата. Джордън заложи за банката, очевидно разчитайки на добрата серия на мистър Ей. Без да ме изпуска от погледа си, Къли заложи сто долара на ръката на играча.

Черният ръкав на крупието бавно тръгна надолу. Мистър Ей посегна да измъкне първата карта от подковата и точно в този момент аз хвърлих цялата пачка банкноти пред мен в улея за играча. С гърба си почувствувах как наблюдателят и двамата едри мъжаги зад мен се наежиха. Наблюдателят насреща ми се наведе от столчето си.

— Парата играе! — обявих аз. Това означаваше, че крупието може да преброи пачката едва след като стане известно кой е спечелил. А картите на играча трябваше да дойдат при мен.

Мистър Ей ги изтегли от дървената подкова и ги насочи към крупието, а оттам те се хлъзнаха по зеленото сукно към мен. Стиснах ги само за част от секундата, после ги обърнах. В онзи кратък миг само мистър Ей успя да долови разочарованата ми гримаса и на лицето му се изписа самодоволна усмивка. Но когато очите му се сведоха към картите усмивката му замръзна. Пак имах „непобедима“ деветка. Крупието се зае да брои парите ми. Оказа се, че спечелих хиляда и двеста долара.

Мистър Ей се облегна назад и запали цигара. Очаквах всеки момент да експлодира от злоба, а омразата му можеше да се пипне с ръка.

— Съжалявам — кротко му се усмихнах аз, съвсем като едно добре възпитано хлапе.

Тежкият му поглед бавно се спря на лицето ми. Къли се надигна и с нехайна походка се насочи към нас. Седна на един от свободните столове между мен и мистър Ей и получи подковата.

— Хайде, Чийч — шляпна дървената кутия той. — Сега ти се дръж за мен! Чувствувам, че съм късметлия и ще изтегля поне седем печеливши ръце подред!

Значи мистър Ей се казваше Чийч^[1]. Звучеше заплашително, няма що. Но явно си падаше по Къли, който от своя страна очевидно беше експерт в тази област — да се харесва на хората. Вероятно по тази причина той изчака Чийч да постави залога си за банката и едва тогава се обърна към мен:

— Хайде, момче! Дай да го сринем това скапано казино! Залагай за мен!

— Наистина ли сте убеден, че ще ви провърви? — запитах го аз с леко учудване.

— Като нищо ще свърша всичките карти в проклетата кутия! — кимна той. — Не мога да гарантирам, разбира се, но имам такова чувство…

— Хубаво тогава — рекох и поставих двадесет долара за банката.

Така всички — Къли, Чийч, аз и Джордън в отсрещния край на масата — залагахме за банката и ролята на играча волю-неволю трябваше да се поеме от примамките. Изборът падна върху един отегчен мъж на средна възраст, който получи едва шестица — твърде слаб сбор за бакара. Къли обаче изтегли две цветни карти, получи нула и използува правото си да тегли още една допълнителна карта като водещ играта. Отново цветна, пак нула. Чийч изгуби хилядарка, Джордън — петстотин, Къли сто, а аз — само мизерната си двадесетачка. Въпреки това именно аз си позволих да се обадя:

— Замина ми миличката двадесетачка! — изпъшках с престорено съжаление аз.

Къли се усмихна и ми подаде подковата. Лицето на Чийч зад рамото му потъмня от приток на кръв. Това загубено хлапе смее да писка за мизерната си двадесетачка, а аз загубих цяла хилядарка, очевидно помисли той. Четях мислите му така, сякаш бяха тесте карти, пръснати с лицето нагоре върху зеленото сукно.

Заложих нови двадесет долара за банката и зачаках крупието да се приготви. Беше онзи симпатичен младеж, който преди малко попита Даян дали е добре. Върху ръката му, вдигната да ме предупреди, че залозите още не са направени, проблясваше пръстен с едър брилянт. Джордън също заложи за банката. Къли плесна своите двадесет долара в същия улей и се обърна към Чийч:

— Хайде, залагай с нас. Това момче ми изглежда късметлия!

— По-скоро ми прилича на чекиджия! — изръмжа Чийч.

Всички крупието впериха предупредителни погледи в лицето ми. Наблюдателят насреща стоеше безмълвен и неподвижен като статуя. Не направих нищо, макар да бях достатъчно едър и силен. Тези хора очевидно изпитаха леко разочарование от мен.

Чийч заложи триста долара в улея на играча, срещу мен. Раздадох картите и спечелих. После спечелих още няколко пъти подред, а дребният негодник упорито продължаваше да залага срещу мен. Парите му свършиха и поиска да подпише маркер. В подковата не бяха останали много карти и аз ги свърших, без да я изпусна от ръце. Работех с маниерите на безупречен комарджия — не сгъвах и не притисках картите, не издавах радостни възклицания. В онзи момент наистина се гордеех със себе си. Крупиетата събраха таблите с използваните карти и се заеха да ги размесват за нова подкова. Всички играчи платиха комисионната си. Джордън се изправи да се поразтъпче и Чийч го последва. Аз натъпках джобовете си със спечелените пари и също се изправих. Шефът на залата поднесе на Чийч готовия за подпис маркер. Сега е моментът, помислих си аз.

— Хей, Чийч! — обърнах се към дребното човече. — Аз ли бях чекиджията?

После тръгнах към изхода като нарочно минах съвсем близо до него с широка усмивка на уста. Бях сигурен, че няма да издържи и нещо ще направи. Така корумпираното крупие не може да се сдържи и винаги посяга към изпуснатия от някого стодоларов чип.

Познах по всички пунктове. Или поне си мислех, че съм познал. Защото по един наистина магически начин между нас изведнъж се изправи Къли, следван от двамата едри мъжаги. Единият от тях стисна юмрука на Чийч в огромната си лапа и той изведнъж ми заприлича на топче за пинг-понг. В същото време Къли ми удари едно рамо и ме изтласка встрани.

— Мръсник такъв, знаеш ли кой съм аз! — разкрещя се истерично Чийч на едрия мъжага. — Знаеш ли кой съм аз?!

За моя изненада мъжагата пусна юмрука му и отстъпи назад. Беше изпълнил задачата си, а тя беше да възпира, без да наказва. Никой не гледаше към мен, всички се бяха втренчили като хипнотизирани в дребното човече, чиято неукротима ярост все повече се разпалваше. Изключение направи само младото и възпитано крупие с брилянтния пръстен, който се обърна към Чийч и спокойно продума:

— Вие повече няма да участвувате в играта на тази маса, сър!

Дребното човече подскочи като ужилено и юмрукът му се стрелна с невероятна скорост. Ударът попадна точно в носа на младежа и той отстъпи крачка назад. Кръвта бликна като фонтан, обля снежнобялата му риза и попи в синкавочерната повърхност на смокинга. В следващия миг аз прелетях покрай Къли и двете горили и стоварих юмрука си върху ченето на Чийч. Човечето се тръшна на пода, но след част от секундата отново скочи на крака. Останах като гръмнат и изведнъж разбрах, че нещата стават сериозни. Този тип наистина притежаваше термоядрен дух!

Наблюдателят скочи от високия си стол и слабата му фигура изплува в яркия кръг неонова светлина над масата. Лицето му беше сбръчкано и мъртвешки бледо — сякаш кръвта в жилите му отдавна се беше вледенила от десетките години, прекарани в изкуствено климатизирането помещение. Той вдигна призрачнобялата си ръка и тихо, но властно нареди:

— Спрете!

Всички замръзнаха на местата си. В пълната тишина отново проскърца неземният глас:

— Не мърдай, Чийч! Вече си докара достатъчно неприятности, можеш да ми повярваш!

Гласът му беше равен и спокоен, а насоченият към Чийч костелив пръст не потрепваше.

Къли ме помъкна към изхода. Зашеметен от случилото се, аз не му оказах съпротива. В съзнанието ми се запечата смъртоносно заплашителният израз върху лицето на младото крупие, което дори струящата кръв не можеше да смекчи. Младежът не беше нито изплашен, нито объркан, нито ударен толкова силно, че да не може да отвърне. Но въпреки това не помръдна от мястото си. Най-странното беше, че колегите му не си мръднаха пръста да му помогнат. Те просто гледаха Чийч и мълчаха. В очите им се четеше някакъв непонятен, примесен със състрадание ужас.

Къли ме побутваше през казиното, в което като тътен на прибой се надигаха и спадаха заклинанията и молитвите на стотици мъже, погълнати изцяло от магията на търкалящите се зарове, меко шляпащите карти и безшумното въртене на рулетката. Най-накрая се измъкнахме от това царство на хазарта и влязохме в далеч по-тихото кафене.

Това заведение с жълто-зелени мебели ми харесваше. Всички сервитьорки бяха млади и хубави, с възкъсички златни полички. Стените бяха изцяло остъклени и през тях се виждаше скъпата и отлично поддържана зелена трева край небесносиния басейн, огромните и специално отглеждани палмови дървета. Къли ме поведе към едно сепаре за шест човека. В средата на масата беше поставен телефон. Настани се удобно, като истински собственик.

Тъкмо отпивахме от кафето, когато край нас мина Джордън. Къли скочи и го хвана за ръката.

— Хей, приятелче! Ела да изпиеш едно кафе с партньорите си на бакара.

Джордън поклати глава, но после изведнъж забеляза, че и аз съм там. Реши да остане и се усмихна, неизвестно защо развеселен от присъствието ми.

Така се срещнахме за пръв път. Тогава, в онзи далечен ден, Джордън не изглеждаше толкова зле, въпреки бялата си коса. Около него се излъчваше една почти непробиваема стена на сдържаност, която моментално ме привлече, но Къли изобщо не я забеляза. Къли просто си беше такъв човек — спокойно би дръпнал за ръкава и папата да изпият по едно кафе.

Продължавах да се правя на невинно хлапе.

— Защо тоя Чийч се ядоса толкова много, дявол да го вземе? — попитах. — Господи, през цялото време си мислех, че всички отлично се забавляват!

Джордън рязко вдигна глава и ме погледна. За пръв път проявяваше интерес към нещо. После ми се усмихна така, както възрастните се усмихват на децата, решили да се покажат по-умни, отколкото са.

Но Къли беше далеч от подобни сантименти.

— Виж какво ще ти кажа, момче — рече. — Наблюдателят се залепи за теб в рамките на две секунди, нали? За какво си мислиш, че са го поставили там горе? Да си чопли носа или да зяпа мадамите?

— Добре де — кимнах. — Никой не може да каже обаче, че вината е моя. Държах се като джентълмен, а именно Чийч нарушаваше правилата. Трябва да признаете това. Хотелът и казиното не могат да ми предявят никакви обвинения.

— Вярно — приятелски ми се усмихна Къли. — Признавам, че го изработи чудесно! Чийч нито за миг не се усети и падна направо в капана. Но ти не прецени едно нещо, просто защото нямаше как да го знаеш — този Чийч е наистина опасен тип. Затова моята задача е да те кача на първия самолет, който излита от Вегас. Я ми кажи що за име е твоето — Мерлин?

Без да си правя труда да му отговарям, аз издърпах спортната риза от панталоните си и разголих гърдите си. Пресичаше ги дълъг и грозен тъмночервен белег, който изчезваше към корема.

— Това знаеш ли какво е? — усмихнах му се аз.

Той изведнъж се наежи и стана неспокоен. Лицето му съвсем заприлича на ястреб. Реших да му го давам лъжичка по лъжичка, като на бебенце.

— От войната е. Пипна ме един дълъг картечен откос и трябваше да ме шият като бройлер… Да не би да си мислиш, че такива като Чийч и теб могат да ме стреснат?

Къли не остана особено впечатлен от този монолог, а Джордън продължаваше да се хили. Не всичко от това, което казах, беше истина. Във войната наистина участвах, но никога не съм бил раняван. Белегът ми остана след операция на хранопровода. Докторите експериментираха някакъв нов метод за срязване и в резултат ме дариха с това.

— Възможно е да си по-твърд, отколкото изглеждаш, момче — въздъхна Къли. — Но все пак не си достатъчно твърд, за да останеш тук заедно с Чийч.

Сетих се как човечето скочи като навито с пружина след удара, който по моя преценка би трябвало да го приспи поне за половин час, и започнах да изпитвам леко безпокойство. В един момент дори бях склонен да се оставя на Къли да ме качи на първия самолет за Ню Йорк. Но веднага след това поклатих глава.

— Виж какво — продължи да ме обработва Къли. — Аз просто се опитвам да ти помогна. След това, което се случи, Чийч непременно ще иска да си върне. А ти не можеш да се мериш с него, бъди сигурен в това.

— Защо да не може? — намеси се Джордън.

— Защото е човек, а онзи е див звяр! — отсече Къли.

Странно как започват приятелствата. В онзи миг никой от нас не знаеше, че ще се сближим. Защото дори не се харесвахме кой знае колко.

— Ще те закарам до летището! — рече Къли със същата категоричност.

— Много си любезен — рекох. — Започна да ми харесваш още като почнахме да залагаме заедно, но ако още един път ми кажеш, че искаш да ме закараш на летището, положително ще се събудиш в болницата!

— Хайде, хайде! — ухили се Къли. — Нали видях как замахна с цялата си сила да утрепеш онзи дребосък, пък той взе, че скочи като гумено човече. Май не си чак такъв бабаит, какъвто искаш да се изкараш!

Бях принуден да се засмея, защото всичко казано си беше чистата истина. По природа бях мек и отстъпчив човек.

— Белегът от куршумите не те прави твърд и решителен тип — продължи Къли. — Той просто те определя като жертва на някой твърд и решителен тип. Виж, ако ми покажеш някой, който има белези от куршуми, които ти си му пуснал, тогава ще бъда впечатлен, честна дума! Щях да бъда впечатлен и ако Чийч не беше скочил толкова бързо след удара ти. Хайде сега да тръгваме! Това е най-добрата услуга, която мога да ти направя. Сериозно!

Беше прав, разбира се, но това нямаше никакво значение. Хич не ми се прибираше у дома, при жената и трите ми деца, при проваления ми живот. Вегас ми харесваше. Казиното ми харесваше. Хазартът беше точно това, от което се нуждаех в момента. Човек може да бъде сам, без да е самотен. Освен това винаги ставаше по нещо интересно — като това преди малко например. Действително не бях твърд и решителен тип, но на този етап от живота нищо не беше в състояние да ме изплаши и от нищо не ми пукаше. Къли, разбира се, не можеше да знае лова.

Обърнах се към него и казах:

— Прав си, признавам. Но точно сега не мога да замина.

Той ми хвърли един изпитателен поглед, после сви рамене. Наведе се да подпише сметката и стана на крака:

— По-късно пак ще се видим, момчета.

Тръгна си и аз останах в компанията на Джордън.

И двамата се чувствувахме неловко, никой не искаше да остава насаме с другия. Инстинктивно усещах, че и двамата сме във Вегас с една и съща цел — да се скрием от реалния свят. Същевременно не искахме да се покажем груби, особено Джордън, на когото личеше, че е изключително мек и възпитан човек. Аз самият не съм по лесните запознанства, но нещо у Джордън инстинктивно ме привличаше. Това се случваше толкова рядко, че не исках да нараня чувствата му като го зарежа сам на тази маса.

После Джордън ме попита:

— Как точно се произнася името ти?

Казах му го буква по буква. С всяко отваряне на устата ми интересът му към мен видимо намаляваше.

— Това е един архаичен начин на произнасяне — извиних се с лека усмивка аз.

Той веднага разбра какво искам да кажа и ме възнагради с топлия си смях.

— Майка ти и баща ти са мислили, че ще станеш магьосник като пораснеш, а? Май точно на такъв се правеше одеве на масата за бакара.

— Не — поклатих глава аз. — Мерлин е фамилното ми име. Сам си го избрах, защото не исках да бъда нито крал Артур, нито Ланселот.

— Но и Мерлин е имал доста неприятности…

— Истина е — кимнах. — Но никога не е стигал до смъртта.

Ето така, с тези ученически откровения започна нашето приятелство с Джордън.

На следващата сутрин след боя седнах да напиша ежедневните няколко реда на жена си. Съобщих й, че след няколко дни се прибирам, а после слязох да се разтъпча из казиното. Открих Джордън край една от масите за барбут. Видът му беше ужасен. Докоснах го по ръкава и той се обърна. Отново бях озадачен от прекрасната му усмивка. Май бях единствения човек тук, на който той се усмихваше с лекота.

— Ела да закусим — рекох.

Явно беше играл цяла нощ и имаше нужда от малка почивка. Той събра чиповете си и тръгна с мен към кафенето, без да отрони дума. Държах писмото до жена ми в ръка и той въпросително ме погледна.

— Всеки ден й пиша — обясних.

Джордън кимна и поръча закуска. Обилна закуска, съвсем в стила на Вегас. Пъпеш, бекон с яйца, препечени филии и кафе. Но хапна само няколко залъка и премина на кафе. Аз самият си поръчах един сочен стек. Цял живот бях мечтал да закусвам с печено месо, но едва тук, във Вегас, си го позволих за пръв път.

Все още дъвчех, когато в кафенето връхлетя като ураган Къли. Шепата му беше пълна с червени петдоларови чипове.

— Дневната надница е готова! — самодоволно обяви той. — Запомних картите в една подкова и спечелих сто долара на бас.

Седна при нас, поръча си кафе с пъпеш и се извъртя към мен:

— Имам новини за теб, Мерлин. Вече не е нужно да напускаш града. Чийч наистина допусна голяма грешка снощи… Тъй се оказа.

Нервите ми леко се опънаха. Защо пак почва? Сетих се за жена ми, която постоянно повтаря, че трябва да се съобразявам с хората. А аз не искам, дявол да го вземе! Все пак го оставих да си говори. Джордън както винаги си мълчеше. Но от краткия му поглед усетих, че разбира добре какво изпитвам в момента.

Къли имаше неприятния навик да дъвче и говори едновременно. И той като Чийч кипеше от енергия. Но неговата сякаш беше заредена с добри, положителни частици и най-голямото му желание беше всичко да е наред.

— Помниш крупието, на когото Чийч разби носа, нали? Видя как му съсипа хубавата риза с всичката онази кръв! Оказа се обаче, че това момче е племенник на заместник-шерифа и той много си го обича!

За миг изгубих чувството си за вярна преценка на нещата. Какво представлява племенникът на някакъв си заместник-шериф пред човек като Чийч, който май наистина е закоравял гангстер и комарджия и е един от негодниците, поддържащи града вертеп Вегас? Какво толкова е станало — един разбит нос и нищо повече! Зададох тези въпроси на глас и лицето на Къли се озари с доволна усмивка.

— Тук, във Вегас, заместник-шерифът е това, което някога е бил генерал-губернаторът. Като го погледнеш — нищо човек. Обикновен дебелак, на чиито колан виси 45-милиметров патлак — приятелят ми се намести по-удобно и продължи нравоучението. — Семейството му произхожда от първите заселници в Невада. Всяка година го преизбират и думата му е закон. Няма хотел в този град, който да не му пуска по някой долар в джоба. Племенникът му получава предложения за работа отвсякъде, директорите на игралните зали се надпреварват да му предлагат високи заплати. Тук печели не по-малко от наблюдателите.

Къли довърши кафето си и доволно се облегна назад.

— И още нещо — продължи той, след като избърса устните си със салфетката. — Заместник-шерифът е твърдо убеден, че Конституцията на Съединените щати и Хартата за правата на човека са тъпа измислица на мекушавите политици там, на Изток. И съвсем искрено вярва в това. По тази причина е наредил всеки гост на града с полицейско досие да се регистрира веднага след като пристигне. И бога ми, най-умното нещо е наистина да го прави! Освен това нашият заместник-шериф хич не си пада по хипитата. Не ти ли прави впечатление, че в този град няма дългокоси хлапаци? Виж, срещу черните няма нищо против. Затова пък не понася скитниците и просяците. Вегас вероятно е единственият град в Щатите, в който няма нито един просяк. Няма нищо против момичетата, които въртят бизнес из казината, но мрази сводниците. Не му пука, че някой тип си живее сладко като си пробутва мадамата насам-натам. Но гледай какво става, когато някой умник реши да създаде верига от момичета! В този град проститутките постоянно се бесят в килиите си, или пък си режат вените. Разорените комарджии най-често се самоубиват в затвора за длъжници. Същото се случва на осъдените убийци и банковите обирджии… В тукашния затвор сума хора предпочитат да сложат край на живота си. Дори сводниците, колкото и странно да ти се струва. В пандиза на нашия добродушен шериф вече трима са го направили… Ясна ли ти е сега картинката?

— Кажи какво стана с Чийч — подканих го аз. — В затвора ли го пъхнаха?

— Не успя да стигне дори до там — усмихна се Къли. — Опита се да се спаси с помощта на Гроунвелт.

— „Ксънейду номер едно“ — промърмори Джордън.

Къли стреснато го погледна.

— Чувам по някой и друг телефонен разговор докато си почивам — обясни му с усмивка Джордън.

Неудобството на Къли трая точно половин минута. После махна с ръка и продължи разказа си:

— Чийч помоли Гроунвелт да го скрие и да му помогне да изчезне от града.

— Но кой е този Гроунвелт? — попитах озадачено аз.

— Собственикът на хотела — обясни Къли. — И трябва да ти кажа, че бая му се изпоти задникът, защото Чийч също не е без влиятелни приятели.

Погледнах го с неразбиращ поглед.

— Чийч има своите връзки — тежко поясни Къли. — Но Гроунвелт нямаше избор и го предаде на шерифа. В крайна сметка дребосъкът се оказа в общинската болница с диагноза спукан череп и тежки вътрешни увреждания. А ако се оправи, положително ще има нужда и от пластична операция.

— Господи!

— Съпротива на органите на властта — добави Къли. — Та ето какъв е нашият добродушен заместник-шериф… Ако Чийч извади късмет и се оправи, кракът му няма да стъпи във Вегас! Шефът на залата за бакара е уволнен, защото именно той е отговарял за безопасността на племенника. Шерифът хвърля цялата вина върху него, а това означава, че и той няма да може да работи във Вегас. Ще му се наложи да си потърси някое по-отдалечено място… Вероятно някъде из Карибския басейн.

— Нима няма да го приемат на работа никъде другаде? — учудих се аз.

— Не в това е въпросът. Шерифът просто рече, че не иска да го вижда в града.

— И толкова, а?

— Толкова. Веднъж един служител в неговото положение рискува да се промъкне обратно и си намери работа. Но за лош късмет шерифът го мярнал. Хванал го за яката и го изхвърлил, а после му строшил кокалите. Втори такъв случай в града няма.

— Но как, по дяволите, може да си позволява всичко това?

— Позволява си го, защото е редовно избран представител на народа — отвърна надуто Къли, а Джордън не издържа и весело се разсмя. Този човек имаше наистина чудесен смях, който моментално помиташе студенината и отчуждеността, излъчващи се от цялата му фигура.

Същата вечер в компанията ни беше включена и Даян. Доведе я Къли докато ние с Джордън си почивахме в едно от фоайетата между два комарджийски набега. Момичето беше успяло да се възстанови от унижението, на което я беше подложил Чийч. Очевидно познаваше добре Къли, а също така очевидно беше, че Къли ни я води за подарък. Съвсем ясно ни даде да разберем, че можем да я използуваме за разтоварване, когато пожелаем.

Къли започна да я занася. Правеше шеговити забележки по повод бюста, дългите нозе и красивата й уста. После се зае да ни обяснява колко страхотно би се получило, ако Даян използва като камшик дългата си смолисточерна коса. Между грубоватите му комплименти се промъкваха и неволно изпуснати думички, които разкриваха някои неща от характера на момичето. Като например следната реплика: „Даян може би е единствената жена в този град, която няма да те изстиска като лимон и не го прави от спорт“. За да покаже, че наистина се възхищава от нея, нашият приятел поднесе длан под пепелта на цигарата й — някаква примитивна галантност, вегаският еквивалент на почтително целуване на ръка.

Самата Даян се държеше спокойно. Усетих с леко раздразнение, че обръща повече внимание на Джордън, отколкото на мен. Нали аз бях галантният рицар, който отмъсти за нея, дявол да го вземе? Нали аз подхлъзнах онзи отвратителен тип Чийч? Раздразнението ми изчезна, когато момичето стана, за да отиде на работа. Наведе се да ме целуне по бузата и каза с прекрасната си, леко тъжна усмивка:

— Радвам се, че си добре. Безпокоях се за теб. Друг път не постъпвай така глупаво!

Опознавахме се бавно и постепенно. През следващите седмици всеки от нас разказа своята история. Следобедното събиране на чашка се превърна в ритуал, а в един часа след полунощ заемахме места в ресторанта, изчаквахме да свърши смяната на Даян край масата за бакара, после вечеряхме. Естествено, всичките ни правила бяха подчинени на играта. Ако на някой от нас му вървеше, той пропускаше храната, пък и питието. Най-често това се случваше на Джордън.

Дългите следобедни часове обикновено прекарвахме край плувния басейн, вглъбени в лениви разговори под палещите лъчи на пустинното слънце. Посред нощ често тръгвахме да обикаляме сияещата с разноцветните си реклами Ивица с нейните приказно осветени хотели, които изглеждаха като фантастични миражи на фона на тъмната пустиня. В тези нощни часове научавахме по нещичко от живота си досега.

Историята на Джордън изглеждаше най-проста и банална от всички, на пръв поглед той беше най-обикновеният човек в компанията ни. Живял напълно нормален живот, щастлив и спокоен. Притежавал изключителни качества на ръководител и на тридесет и петгодишна възраст вече имал собствена фирма за търговия с металургични изделия. На практика бил нещо като комисионер и печелел предостатъчно, за да води удобен живот без каквито и да било лишения. Свързал живота си с красива жена, която му родила три деца. Имали голяма къща с всички удобства. Имали приятели, пари, истинска любов. И това продължило цели двадесет години. А после, според думите на Джордън, жена му изведнъж го надраснала. Той работел с всички сили, за да осигури на семейството си закрила срещу многобройните опасности, които криела хаотичната икономика на страната. Битката била тежка и изтощителна, отнемала цялото му време и енергия. Жена му добросъвестно изпълнявала задълженията си на съпруга и майка. Но ето, че изведнъж разбрала как животът изтича покрай нея и изпаднала в ужас. Била интелигентна, любознателна и остроумна. Изчела купища романи и пиеси, ходела по музеи, била член на всички възможни културни дружества. Споделяла всичко с Джордън и това го карало още повече да я обича. Но един ден всичко свършило. Тя му казала, че иска развод и животът за него спрял. Престанал да я обича. Престанал да обича децата си, престанал да обича дори работата си. Борил се цял живот за сигурността на своето семейство, градил крепости от пари и власт, той нито за момент не бил допускал, че тези крепости ще бъдат предадени отвътре.

Разказът му не ни беше поднесен по този начин — просто аз така го възприех. Той каза само, че изведнъж се оказал „недорасъл“ за жена си, защото, погълнат изцяло от работата, престанал да обръща достатъчно внимание на семейството си. С нито една дума не я обвини за решението й да се разведе с него, да свърже живота си с един от приятелите му. Каза само, че този приятел бил изключително подходящ за нея — имали общи вкусове, еднаква интелигентност, един и същ неутолим стремеж да вкусят от насладите на живота.

Джордън приел всички условия на жена си. Продал фирмата си и й дал всичките пари. Адвокатът му го помислил за луд и му казал, че ще съжалява за проявената щедрост. А Джордън му отвърнал, че това не е щедрост, защото той лесно ще натрупа нов куп пари, докато жена му и нейният приятел не притежават подобни качества.

— Като ме гледате край игралните маси, едва ли ще допуснете, че съм голям бизнесмен — каза ни веднъж той. — Но получих изгодни предложения за работа от цялата страна. Ако самолетът ми не беше кацнал във Вегас, в този момент вероятно щях да заработвам първото си милионче в една известна калифорнийска компания, чието изключително изгодно предложение бях приел…

Историята му беше интересна, но няколко тона в нея ми звучаха фалшиво. Не можех да повярвам, че на света съществуват толкова добри хора, че нещата могат да се уреждат толкова цивилизовано!

Вече бях научил за тежкото му безсъние и това някак не се връзваше с цивилизованата му история. Сутрин преди закуска имах навика да хвърля по някой зар в казиното — просто така, за апетит. И винаги намирах Джордън край някоя маса, очевидно седнал там още предишната вечер. Когато беше прекалено уморен, той зарязваше барбута и отиваше да играе на рулетка или тридесет и едно. Дните бавно се търкаляха и той изглеждаше все по-зле. Отслабна видимо, а очите му кървясаха.

Но неизменно си остана учтив, спокоен и тих. Така и не успях да изкопча дори една лоша дума от него по адрес на жена му.

Очевидно и Къли беше озадачен от него. Понякога, когато оставахме само двамата в ресторанта или фоайето, той ми подхвърляше:

— Вярваш ли му на този тарикат Джордън? Нима е възможно да се насадиш по този начин заради една жена? И да говориш за нея като за светица?!

— Тя не е била просто една жена — отвръщах. — Тя е била съпругата му в продължение на много години. Тя е майката на децата му, скалата на неговата вяра! А той е устроен така, че не би позволил на никого да я обиди в негово присъствие.

 

 

Именно Джордън ме принуди да се разприказвам. Един ден ме погледна кротко и рече:

— Задаваш купища въпроси, Мерлин, но за себе си нищо не казваш… — после млъкна, очевидно питайки се дали си струва да продължи. Накрая все пак добави: — Защо си тук? Защо стоиш толкова дълго във Вегас?

— Писател съм — рекох.

Фактът, че имам една издадена книга, видимо ги впечатли, а аз се развеселих. Но много повече се смаяха, когато разбраха, че съм на тридесет и една години и съм избягал от жена и три деца.

— Давах ти най-много двадесет и пет — призна си Къли. — Освен това не носиш халка.

— Никога не съм носил — отвърнах.

— Не ти и трябва — усмихна се Джордън. — И без нея видът ти е достатъчно гузен.

Подобен род шеги някак си не се връзваха с него, тъй като той самият беше на моя хал, оставил семейството си далеч някъде в Охайо. Не му обърнах внимание и продължих с историята на своя брак. Накрая стигнах до белега на корема си и чистосърдечно си признах, че това не е никаква бойна рана, а просто последица от сложна операция на язвата.

— Ах ти, мръсен артист! — ухили се Къли.

Усмихнато свих рамене и продължих разказа си.