Марио Пузо
Умират глупаците (38)

39.

Едно от нещата, които никога не признах на Жанел, беше фактът, че я ревнувам съвсем прагматично. Прехвърлих цял куп сълзливи романчета, но в нито едно от тях не успях да открия простата истина — жененият мъж изисква вярност от любовницата си, защото умира от страх, че може да лепне нещо, което по-късно ще прехвърли и на жена си. Предполагам, че не признава това на любовницата си просто защото непрекъснато я уверява, че изобщо не спи с жена си. А понеже жена си лъже отдавна, в случай на зараза ще му се наложи да разкрие истината и пред двете, ако в душата му е останало нещо човешко, разбира се. Ето как всеки семеен мъж попада в двойния капан на гузната съвест.

Една вечер обясних всичко това на Жанел. Тя ме изгледа намръщено.

— Ами какво би станало, ако лепнеш нещо от жена си и го натресеш на мен? Или това е невъзможно според теб, а?

Водехме обичайната си битка. Не беше истинска, а по-скоро нещо като състезание по остроумие, при което всичко се допускаше — хумор, откровеност, а дори и малко жестокост. Без да преминаваме в бруталност, разбира се.

— Напротив — рекох. — Но шансовете са далеч по-малки. Жена ми е ревностна католичка и по тази причина е страхотно целомъдрена — протегнах ръка да спра гневното й избухване и добавих: — Освен това е по-стара от теб, далеч по-малко привлекателна и няма такива възможности!

Жанел веднага омекна. Всеки комплимент й действаше по този начин.

Аз се поусмихнах и продължих:

— Но на практика си права — ако жена ми го натресе на мен, а аз на теб, няма да изпитвам никакво чувство на вина! За мен всичко ще бъде в реда на нещата, тъй като ще знам, че сме получили нещо като възмездие за нелегалната си връзка.

Жанел не можа да се сдържи и подскочи от яростна възбуда.

— Не мога да повярвам на ушите си! — викна тя. — Не мога! Дори аз да съм престъпник, ти си съвсем редовен тип! Един обикновен страхливец!

През друга една нощ, след като се любихме дълго и изтощително, без да можем да заспим, тя прояви такава настоятелност, че най-сетне отстъпих и й разказах за детството си в приюта. За това вероятно допринесе и бутилката вино, която заедно пресушихме.

Като момче използвах книгите като вълшебно килимче. Късно през нощта, самотен и откъснат от всички в обширната спалня, аз смесвах мечтите си с прочетеното в книгите, а духът ми се освобождаваше по един наистина фантастичен начин. Това беше най-приятната самота в живота ми. Единадесет-дванадесет годишен, най-много обичах романтичните легенди за Роланд и Карл Велики, разказите за американския Запад. Историята на крал Артур с неговата „кръгла маса“ и смелите рицари Ланселот и Галахад беше една от любимите ми книги. В магьосника Мерлин бях трайно и страстно влюбен, той превъплъщаваше всичките ми мечти. В тях имаше място и за брат ми, когото превръщах в крал Артър. И това беше съвсем уместно, тъй като Арти притежаваше всички качества на древния владетел — откритост и целенасоченост, справедливост, благородство и честност. Качества, които аз самият не притежавах. За себе си мислех, че съм умен и далновиден, бях твърдо уверен, че ще съумея да управлявам живота си чрез някаква тайнствена и могъща магия. Именно затова се влюбих в магьосника Мерлин, който бе живял в миналото, можеше да предвижда бъдещето, беше безсмъртен.

Някъде по това време усвоих номера да се пренасям от настоящето в бъдещето. И оттогава насам не съм престанал да прибягвам до него. Детето от приюта за сираци лесно се превръщаше в младеж с прекрасни и верни приятели (все литературни герои, разбира се), след това младежът стана богат и самостоятелен мъж, който живее в луксозен дом и люби прекрасна чувствена жена.

По-късно по време на войната, мечтите ми се въртяха все около красиви и луксозни неща. Докато потропвах с крака да се стопля на пост, аз си представях как вземам отпуск и заминавам за Париж, там опитвам луксозни блюда, а нощите си прекарвам с изтънчени куртизанки. Когато попадахме под огъня на противниковата артилерия, мен ме нямаше в окопа. По магически начин се пренасях в някоя гора и се изтягах край бистро поточе с любима книга в ръка.

И всичко това действаше, наистина действаше! Изчезвах съвсем като магьосник. В по-късно време, когато действително правех част от тези приятни неща, аз си спомнях за онова ужасно време. И бях сигурен, че съм успял съвсем да избягам от него, че никога не съм бил нещастен. Било е просто кошмар и нищо повече.

Спомням си колко бях шокиран, когато прочетох, че Мерлин се отказва от службата си при крал Артур. Имал неблагоразумието да разкрие тайната на своите магии пред една своя обожателка, той беше обречен на затвор в мрачна пещера. И аз като крал Артур го попитах защо. Защо е било необходимо да разкрие магиите си пред едно младо момиче, а след това да се превърне в негов затворник? Защо е толкова доволен, че ще остане затворен в някаква мрачна пещера цели хиляда години, докато любимият му крал е обречен да загине? Не можех да го разбера. Но сега, когато годините започнаха да натежават върху гърба ми, започнах да чувствам, че съм склонен да направя като него. Вече бях разбрал, че и най-великият герой трябва да има някаква слабост, а моята ще бъде именно тази.

Бях изровил всички версии на легендата за крал Артур и ги бях изчел от кора до кора. В една от тях открих рисунка на Мерлин. Беше мъж с дълга сива брада, а върху коничната му шапка бяха изписани знаците на зодиака. Направих си същата шапка в работилницата на приюта и гордо я разнасях насам-натам. Но един ден ми я откраднаха и повече не я видях. Не ми се искаше де си направя нова. С помощта на тази вещ бях вършил ред магически заклинания — разбрах точно какъв герой ще бъда, какви приключения ще преживея, колко ще бъдат добрите дела в живота ми, какво щастие ще открия за себе си в същия този живот… Шапката ми беше свършила работа и вече можех да фантазирам без нейна помощ. Животът ми в приюта приличаше на сън. В действителност никога не съм бил там. Още като десетгодишно момче бях се превърнал в Мерлин. Бях магьосник и нищо в живота не можеше да ме нарани.

 

 

Жанел ме гледаше с лека усмивка на уста.

— Продължаваш и до днес да мислиш, че си Мерлин, нали? — попита ме тя.

— От време на време — признах аз.

Тя отново се усмихна и замълча. Отпихме по глътка вино, след което тя зададе следващия си въпрос:

— Знаеш ли, понякога съм доста своенравна… Само с теб се страхувам да го показвам. Задавал ли си си някога въпроса какво означава да ти е забавно? Например единият от нас завързва другия и го люби както си иска… Да опитаме, а? Дай да те вържа и да ти покажа на какво съм способна! Ще бъде страхотно, тъй като ще си напълно безпомощен!

Изненадах се, тъй като вече бяхме опитвали разни номера от този сорт, но никога не оставахме доволни. Едновременно с това знаех, че няма човек на този свят, който може да ме върже доброволно.

— Няма да стане! — рекох. — Аз мога да те вържа, но ти мен — никога.

— Това не е честно! — обиди се Жанел. — Не играеш по правилата!

— Хич не ми пука! — отсякох. Никой не може да ме връзва и толкоз. — Откъде да знам дали не си намислила да ми палиш кибритени клечки под стъпалата или пък да ми избодеш очите с игла? После може и да съжаляваш, но това няма да ми помогне, нали?

— Божичко, какъв си глупчо! Завързването ще бъде символично — едно тънко шалче през ръцете ти и нищо повече. Ще можеш да се освободиш, когато поискаш. То не може да бъде заплаха. Ти си писател и би трябвало да знаеш какво означава „Символично“.

— Не зная — поклатих глава аз.

Тя се изтегна в леглото и ми пусна една хладна и разочарована усмивка.

— И това ми било Мерлин! Нима си мислиш, че ще съчувствам на нещастното момче от приюта, което си въобразявало, че е велик магьосник? Ти си най-дебелокожото копеле, което познавам и току-що го доказа! Едва ли ще позволиш на жена да те прокълне и да те пъхне в някаква пещера с шалче около китките! Мерлин, Мерлин… ти съвсем не си Мерлин!

Макар и изненадан от тази тирада, аз си имах готов отговор. Не й го казах, разбира се. Защото положително нямаше да разбере простата истина — една друга, далеч не толкова сръчна чародейка я беше изпреварила. Нали бях женен, дявол да го вземе?

 

 

На следващия ден се срещнах с Дорън. Той ми съобщи, че преговорите за новия сценарий се отлагат за неопределено време. Причината бил Саймън Белфорт, новия режисьор, който повел тежка битка за по-висок процент.

— Ще имаш ли нещо против да му отстъпиш един-два процента от твоите? — притеснено ме запита моят агент.

— Хич не ми се работи вече по този филм — признах му аз. — Тоя тип Саймън е кретен, приятелчето му Рикети е клептоман по рождение, а въпреки че Келино е голям актьор, той се държи като истински задник! Да не говорим за онзи ебалник Уейгън, който е истински шампион на идиотите! Моля те, Дорън, направи всичко възможно да ме откачиш от тази компания!

Дорън успокоително ми се усмихна.

— Твоят процент зависи пряко от участието ти в разработката на сценария — рече той. — Пише го черно на бяло в договора ти. Ако зарежеш тези типове, те ще си го направят сами и ти ще останеш с пръст в устата. Ще трябва да търсиш помощта на Писателския съюз. Студията предлага договорните условия и ако не ги спазиш, ще трябва да се биеш здравата, за да си получиш парите!

— Все нещо ще остане и от мен, колкото и да променят текста — рекох. — Трудно ще им бъде да ми задигнат всичко!

— Имам една идея — кротко продължи Дорън. — Нали Еди Лансър ти е приятел? Ще поискам да го включат като втори сценарист и ще можете да работите заедно. Той е умно копеле и лесно ще се оправи с онези типове. Ще приемеш ли такова развитие на нещата?

— Прави каквото искаш — рекох аз и уморено махнах с ръка.

Преди да си тръгне, Дорън се обърна и ме попита:

— Защо толкова ги ненавиждаш?

— Защото не им пука за онова, което искаше да създаде Мейломър — отвърнах. Направо скачат от радост, че господ го прибра!

Не беше съвсем така. Мразех ги по-скоро, защото се опитваха да ми кажат какво да пиша и как да го пиша.

Прибрах се в Ню Йорк точно навреме, за да хвана раздаването на „оскарите“, което се предаваше пряко по телевизията. С Валъри винаги гледахме това предаване, излъчвано веднъж в годината. Сега имах особени причини да го гледам, тъй като сред кандидатите за награда беше и един малък тридесетминутен филм, в който участваше Жанел.

Вали донесе кафе и бисквити и двамата се настанихме пред телевизора.

— Дали някой ден и ти няма да си сред тези, които получават награди? — усмихна ми се тя.

— Не — поклатих глава аз. — Моят филм се очертава като истински боклук!

Както обикновено при подобни церемонии, в началото награждаваха по-незначителните творби. Филмът на Жанел получи първа награда за най-добър късометражен филм и лицето й изведнъж изпълни екрана. Беше поруменяло от щастие. Изказването й беше разумно кратко и пропито с достатъчно чувство за скромност, за да прозвучи грациозно. Ето и пълният му текст:

— Искам да благодаря на жените, които направиха този филм заедно с мен. Особено на дизайнера по костюмите Алис де Сантис!

Спомних си за деня, в който разбрах, че Алис обича Жанел далеч повече от мен.

 

 

Жанел беше наела за месец една вила в Малибу, на брега на океана. В края на седмицата напусках хотела си и й отивах на гости. В петък следобед си направихме една дълга разходка по брега, после седнахме на терасата и гледахме малките птички, които се стрелкаха ниско над вълните, осветени от едрата калифорнийска луна.

Любихме се в спалнята, надвиснала направо над прибоя. На другия ден станахме късно и направо седнахме да обядваме. Някъде по това време пристигна и Алис. Хапна с нас, а след това извади от чантичката си някаква снимка и я подаде на Жанел. Беше малка снимка, два на три сантиметра.

— Какво е това? — попита Жанел.

— Титулите с името на режисьора — отвърна Алис. — Изрязах ги…

— Но защо?

— Мислех, че ще си доволна.

Внимателно ги наблюдавах. Филмът им наистина беше добър. Жанел и Алис го бяха създали с помощта на още три жени в бранша като едно чисто феминистко начинание. Главната роля играеше Жанел, а режисьор беше Алис. Другите бяха технически сътрудници.

— Но всеки филм има титули с името на режисьора — възрази Жанел.

Дяволът ме накара да се обадя:

— Мислех си, че режисьор на вашия филм е Алис — рекох.

— Тя наистина отговаряше за режисурата — раздразнено ме погледна Жанел. — Но основната работа свърших аз и мисля, че това трябва да бъде отбелязано някъде!

— Господи, Жанел! — поклатих глава аз. — Ти си изпълнителка на главната роля, не ти ли стига? Нима участието на Алис трябва да отмине без внимание?

— Но аз съм точно на това мнение! — надуто отвърна тя. — Сама й предложих да си сложи името като режисьор. Не съм й казвала да изрязва нищо!

— Защо го направи! — обърнах се аз към Алис.

— Жанел действително направи почти всичко, което трябва да прави един режисьор — сдържано отвърна тя. — На мен не ми пука дали името ми ще бъде там. Нека остане само името на Жанел и толкова…

Забелязах, че Жанел потръпва от ярост. Никак не обичаше да я поставят във фалшиво положение, но едновременно с това усещах, че не й се иска да остави на Алис цялата слава за режисурата.

— Да те вземат мътните! — нахвърли се върху мен тя. — Стига си ме гледал така! Аз набавих парите за този филм, аз организирах екипа, който го създаде! Сценария написахме заедно наистина, но без мен едва ли щеше да се получи нещо!

— Добре де, вземи тогава титулите на продуцент — рекох — Защо е толкова важно кого ще изпишете като режисьор?

— Възнамеряваме да представим филма за академична награда — обясни Алис. — Едновременно с това и за наградата „Филмекс“, А при творби от този род най-важен е именно режисьорът, той е авторът… — обърна се към Жанел и добави: — Виж какво, кажи как да постъпим, за мен наистина е все едно…

— Ще сложиш имената и на двете! — реши Жанел. — Но първо твоето!

— Както кажеш — кимна Алис.

Привършихме с обяда и Алис стана да си върви, въпреки молбите на Жанел да остане още малко. Изчаках ги да се целунат и тръгнах да изпратя Алис до колата й.

— Наистина ли ти е все едно? — попитах я аз докато тя включваше двигателя.

— Наистина — рече. — След премиерата всички започнаха да поздравяват мен, а Жанел беше на прага на нервен припадък. Просто така е устроена. А за мен е по-важно тя да е добре, останалото не ме интересува. Разбираш ме, нали?

Усмихнах се и се наведох да я целуна по бузата.

— Не те разбирам — рекох. — Никога не съм разбирал подобни неща.

Върнах се в къщата и потърсих Жанел, но тя не се виждаше никъде. Помислих си, че е отишла да се разходи на спокойствие. И наистина час по-късно я видях да се приближава по плажната ивица. Прибра се в къщата и се качи направо в спалнята си. Отидох да я видя. Омотала чаршафите около главата си, тя безутешно плачеше.

Седнах на ръба на леглото и зачаках. Ръката й се измъкна от завивките и пипнешком потърси моята. Продължаваше да плаче.

— Мислиш, че съм страхотна мръсница, нали? — прошепна тя.

— Не.

— А Алис е толкова благородна!

— Тя ми харесва — рекох. Знаех, че трябва да бъда крайно внимателен. Жанел се страхуваше, да не би да харесам Алис повече. Не като жена, а просто като личност. — Ти ли й каза да изреже тази част от негатива? — попитах аз.

— Не съм — изхълца Жанел. — Сама го е направила.

— Тогава приеми нещата такива, каквито са и престани да мислиш коя е по-благородна и по-готина. Тя е пожелала да направи това като жест към теб и ти трябва да го приемеш. А и сама знаеш, че ти се иска точно това…

Пак се разрева. Беше близо до истерията. Реших да й направя супа, а след това й дадох да изпие хапче валиум. Скоро заспа и не се събуди чак до другата сутрин.

Следобед седнах, на терасата да почета. После гледах пустия плаж и вълните. Гледах ги докато небето започна да светлее.

Най-сетне Жанел се събуди. Беше десет часа сутринта, една прекрасна калифорнийска утрин в райското кътче, наречено Малибу. Веднага усетих, че се чувства неудобно с мен и предпочита да прекара деня по-далеч от моята персона. Искаше й се да звънне на Алис и да бъдат заедно. Казах й, че съм получил съобщение по телефона да се върна по спешност в студията. Тя не пропусна да изиграе ролята си и започна да протестира, но очите й блеснаха от задоволство. Умираше да се обади на Алис и да й докаже обичта си.

Дойде да ме изпрати до колата. Носеше огромна шапка със сламена периферия. С подобна шапка повечето жени биха изглеждали направо грозни. Но Жанел изглеждаше прекрасно, голямата шапка с увиснала периферия само подчертаваше красивото лице и безупречната й фигура. Беше обула шити по поръчка прани джинси, които прилепваха към тялото й като истинска кожа. Спомних си как една вечер й казах, че за създаването на такова безупречно и подчертано женствено дупенце като нейното са се трудили поколения красиви жени. Казах й го, за да я ядосам, тъй като прекрасно познавах феминистките й възгледи.

Но за моя изненада тя остана доволна. Спомних си още, че винаги е била малко сноб, винаги се е гордяла с произхода си от стара и аристократична фамилия.

Целуна ме за сбогом с поруменяло лице. Не можеше да скрие радостта си, че се махам. Какво ли щях да правя в скучния хотел, докато двете с Алис се забавляват тук, помислих си аз и леко въздъхнах. По дяволите, рекох си — Алис действително заслужава да бъде щастлива, докато с мен нещата съвсем не стояха така. Веднъж Жанел каза, че тя представлява практично разрешение на емоционалните ми проблеми, но аз съвсем не съм същото разрешение за нейните.

 

 

Телевизорът продължаваше да работи. Предаваха специалното мемориално слово в чест на Мейломър. Валъри ме попита дали е бил добър човек. Кимнах й утвърдително с глава. След края на предаването ми зададе друг въпрос:

— Познаваш ли някой от тези, които показваха?

— Да.

— Кои?

Споменах името на Еди Лансър, получил „оскар“ за най-добър сценарист, но името на Жанел премълчах. За миг си помислих, че Вали ми залага капанче, затова след кратък размисъл добавих, че познавам и русото момиче, което беше спечелило една от наградите в началото на програмата.

Жена ми ме погледна, но не каза нищо.