Марио Пузо
Умират глупаците (11)

11.

В службата се оправих благодарение на тъста ми. Отсъствието ми беше таксувано като платен отпуск и болнични. Така че в крайна сметка дори ми платиха за месеца, през който се разтакавах из Вегас. Но когато отидох на работа, заварих шефа си доста ядосан. Той беше на редовна служба в армията и имаше чин майор. Аз пък бях волнонаемен служител и изобщо не ми пукаше. Ако човек без амбиции като мен работи този вид държавна работа, шефът му няма никаква власт над него.

Работех като администратор на запасните чинове и отговарях пряко за обучението на три роти. Моите хора бяха длъжни да се явяват веднъж седмично на обучение. Беше тарикатска работа. Грижех се за ведомостите на повече от шестстотин човека, подготвях лични инструкции за всеки от тях, контролирах административната работа на няколко свои сътрудници, с една дума — хиляди глупости. Ежедневно получавах рапорти от ротите, заповеди за повишения, наказания и назначения. Работата не беше толкова много, колкото може би изглежда. Бях действително натоварен само за две седмици през лятото, когато ротите се събираха на летен лагер.

Поддържах приятелски отношения с всички колеги. Работех в една стая с Франк Алкор — един малко по-възрастен от мен веселяк, с когото имахме еднакви длъжности. Две години работихме бюро до бюро, преди да разбера, че Франк взема подкупи. А през цялото това време най-цинично ме обработваше, с цел да ме направи мошеник като себе си.

Запасната служба на американската армия е огромен казан с тлъста чорба. Всеки призован на редовна седмична подготовка прекарваше в учебните кабинети не повече от два часа, но получаваше пълната си надница. Офицерските чинове стигаха до двадесетачка на ден, а ветераните от войната — до десет плюс права за най-висока категория при пенсиониране. А двата часа тези хора просто си чоплеха носа, докато им четяха някоя от безконечните инструкции или пък дремеха, докато им прожектират съответния учебен филм.

Повечето волнонаемни служители в Бюрото бяха приели статута на запасняци. Не и аз, разбира се. Моята магическа шапка бе предвидила всичко — дори и нищожният шанс да избухне нова война, при която запасняците автоматически щяха първи да се влеят в редовната армия.

Всички ме мислеха за луд. Франк Алкор постоянно ме убеждаваше да приема запасен чин — според него опитът ми като администратор и трите години редовна служба по време на Втората световна война бяха сигурна гаранция, че ще получа чин най-малко старши сержант. Облагите бяха очевидни — хем изпълняваш патриотичния си дълг, хем си лапаш двойна заплата! Но само при мисълта, че отново ще трябва да изпълнявам заповеди, аз потръпвах от отвращение. Независимо от факта, че това ще става само за два часа в седмицата и две седмици през лятото. Наистина и като цивилен трябваше да изпълнявам нарежданията на началниците си, но между нареждания и заповеди има доста голяма разлика, все пак…

Мрачно поклащах глава, когато се натъквах на някоя хвалебствена статия за подготовката на запасните чинове в армията. Всъщност това бяха повече от един милион здрави мъже, които не правят абсолютно нищо. Често се питах защо правителството не ликвидира тази порочна система, макар отговорът да ми беше ясен — куп малки градчета в страната зависят почти напълно от лагерите за запасни в покрайнините си, мнозина политици в щатските законодателни органи са висши офицери от запаса и това им носи добри пари.

А после стана нещо, което промени целия ми живот. За кратко време наистина, но го промени както във финансово, така и в психологическо отношение. Станах мошеник. Станах мошеник с любезното съдействие на американската военно-бюрократична машина.

Малко след завръщането ми от Вегас в страната започна да действа новата програма за активна шестмесечна военна служба. Умните момчета веднага разбраха, че ако се включат в нея, ще спечелят чисти осемнадесет месеца свобода. Трябваше само да се запишат и да декларират, че се задължават да отслужат шест месеца в някой от гарнизоните на територията на страната. След това ги завеждахме на отчет като запасни — т.‍е.‍ и те влизаха в числото на онези, които са длъжни да се явяват на двучасовата седмична подготовка и на летните лагери. Ако някой от тях не изпълнеше поетите задължения, той автоматично се прехвърляше при подлежащите на редовна двегодишна служба и имаше всички шансове да се запознае отблизо с природните забележителности на Корея.

Бройките за включване в новата програма бяха ограничени. За едно място получавахме по стотина молби и бюрократите във Вашингтон бяха принудени да въведат квоти. Моите роти получиха квота от тридесет души на месец, които трябваше да приемам по реда на записването.

Честно и почтено, като всеки уважаващ себе си държавен служител, аз си заведох специален списък на кандидатите за военна служба. Скоро в него фигурираха над хиляда имена. Официално за записването в програмата отговаряха шефовете ми — споменатият вече майор и един старши лейтенант, който се водеше командир на трите роти. И двамата пробутваха по някой свой човек без ред, но това си беше в реда на нещата. Никога не протестирах, когато ми нареждаха да включа по някое име в списъка. Какво ми пука, в края на краищата? Аз бачках тая работа просто защото в края на всяка седмица ми даваха по един чек.

Но нещата започнаха да се затягат. На политическия хоризонт се очертаха Куба и Виетнам и все повече младежи започнаха да получават повиквателни. Някъде по това време забелязах, че нещо не е наред. Сигурно е било съвсем очевидно, защото в противен случай едва ли бих го забелязал. Продължавах да работя без никакъв интерес към служебните си задължения.

Франк Алкор беше по-възрастен от мен, женен с две деца. Задълженията ни бяха абсолютно еднакви, но всеки си имаше своите поделения и отговаряше единствено за тях. Заплатите ни също бяха еднакви — около сто долара седмично. Но в края на всяка година Франк получаваше по една хилядарка отгоре, тъй като се водеше на запасен отчет в една от собствените си роти. Въпреки скромната заплата, той караше съвсем нов буик и го паркираше в гаража през улицата срещу три долара дневно. Отгоре на това беше запален тотаджия и залагаше на всички игри, които се играят с топка — футбол, бейзбол, баскетбол. Аз добре знаех колко може да струва подобно увлечение. Чудех се откъде, по дяволите, намира тези пари. От време на време го подпитвах, но той намигаше шеговито и отвръщаше, че страшно му върви и направо е съсипал букмейкъра си. Но аз също обичах да залагам и познавах отлично всички начини да се изкарат пари от тотализатора. Затова бях сигурен, че ми дрънка врели-некипели. Един ден ме покани да хапнем в италианския ресторант на Девето авеню и сам разкри картите си.

— Колко човека записваш месечно в своите роти, Мерлин? — попита ме той, след като поднесоха кафето. — Каква е квотата ти?

— Миналият месец бяха тридесет — рекох. — А квотата ми се колебае между двадесет и пет и четиридесет, според бройката на уволнените.

— Тия бройки струват пари — рече Франк. — Можеш да направиш добра пачка.

Премълчах и той продължи да ме кове.

— Защо не ми отпускаш по пет бройки на месец? За всяка от тях ще ти плащам по сто долара.

Не бях изкушен, макар че петстотин долара на месец означаваха двойно увеличение на доходите ми. Поклатих глава и му казах да забрави за предложението си. През целия си живот не бях вършил нищо нечестно и бях сигурен, че не искам да се превръщам в долен рушветчия. Бях творец, в края на краищата. Велик писател, който очаква славата. А за да се корумпираш, трябва да бъдеш подлец и негодник. Никак не ми се искаше да разруша с един замах нарцистичната представа, която бях изградил за себе си. Няма значение, че семейството ми живее на ръба на бедността, няма значение, че съм принуден да работя нощем, за да свързвам двата края. Бях герой по рождение. Въпреки всичко това изпитах приятен гъдел при мисълта, че разни мамини синчета плащат, за да ги приберат в казармата!

Франк продължи да настоява.

— Нищо не рискуваш — убеждаваше ме той. — Тефтерите ни са неофициални, можем да пишем вътре, каквото ни хрумне, защото никой не си е направил труда да състави официални и заверени списъци на кандидатите. Няма да вземаш пари директно от никого, няма да правиш пазарлъци. Всичко това ще бъде моя работа. Ти само ще записваш имената, които ще ти давам, от мене ще получаваш и сухото…

Щом ми предлага стотачка, значи взема най-малко по двеста, изчислих аз. В списъците ми имаше поне петнадесет свободни места, което означаваше приход от три хиляди долара на месец. Тогава все още не знаех, че няма да мога да използвам всички работни бройки само за себе си. Началниците също си имаха хора за записване, освен това куп конгресмени, сенатори и разни други политически фигури пращаха синовете си да отбият номера. Всички тези хора късаха от залъка на Франк и той беше бесен. Успяваше да продава не повече от пет места на месец. Е, какво от това? Нима една хилядарка на месец чиста и без данъци беше малко?

Въпреки всичко отново му отказах.

Човек намира хиляди извинения, когато реши да се корумпира. А аз имах твърдо изградена представа за себе си и бях убеден, че съм твърде добродетелен, за да измамя някого, а още по-малко да взема пари за подобна измама! Представях си, че съм не по-малко честен от Арти, а той беше честен до мозъка на костите си, просто не можеше да бъде корумпиран! Понякога ми разказваше как го притискат в службата. Беше инженер-химик във Федералната администрация за контрол на хранителните и лекарствените средства и се занимаваше с пробните тестове на новите продукти. Това му даваше доста голяма власт. Получаваше прилична заплата, но не се колебаеше да отхвърля, след съответните проби, разбира се, редица лекарствени средства, одобрени от колегите му. В резултат се стигнало до неизбежното — представители на най-големите фармацевтични компании му намекват, че би могъл да стане началник на някоя от техните лаборатории с огромна заплата. Ако прояви известна гъвкавост, разбира се. Арти не искал дори да ги изслушва. И станало така, че някакво лекарство било пуснато на пазара въпреки неговото отрицателно заключение. Но година по-късно компанията производител била принудена да го изтегли от аптечната мрежа, тъй като то показало определено токсичен ефект върху болните и няколко души умрели. Цялата работа стигнала до вестниците и станал шумен скандал. Арти се превърнал в герой. Повишили го, увеличили заплатата му, но едновременно с това ясно му дали да разбере, че на повече от това не може да разчита. Нямал необходимата гъвкавост, за да стане директор.

Но на Арти окото му не мигна и аз искрено се гордеех с него.

Голямата ми мечта беше да водя честен и достоен живот. Бях далеч от съвършенството, но все пак бях реалист. Обикновено си признавах веднага за сторените глупости и никога не ги повтарях. Но това беше свързано с известно разочарование, тъй като човек е в състояние да върши толкова много и толкова различни по характер глупости, че винаги да открива в тях нови и забавни неща. Поне за мен беше така.

Сега трябваше да убедя сам себе си, че си струва да стана мошеник. Предпочитах да бъда честен просто защото ми беше по-леко да казвам истината. Невинността не може да бъде бреме. Замислих се дълбоко. Състоянието, което току-що описах, беше съвсем прагматично и нямаше нищо общо с романтиката. Ако се чувствувах по-удобно в ролята на лъжец и крадец, несъмнено бих се превърнал в такъв. И съответно бих проявявал далеч по-голяма толерантност към подобни хора. Според мен това не е въпрос на морален избор, защото моралът няма място тук. Все пак не бях напълно убеден в правилността на подобни разсъждения. Всъщност приемах като нормални човешки качества както доброто, така и злото.

Освен това, ако искам да бъда съвсем честен, аз съм от хората, които постоянно се състезават с другите. Ето причината, поради която искам да бъда по-добър от околните. За мен беше истинско удоволствие да не проявявам алчност по отношение на парите, тъй като всичките наоколо се разкъсваха, за да се докопат до тях. Презирах славата и се държах почтено с жените, съзнателно поддържах своята невинност. Беше ми приятно да вярвам на хората, да не проявявам подозрителност към техните намерения. Но в резултат на това никога не успях да повярвам докрай на себе си. Защото едно е да бъдеш благоприличен, а съвсем друго — безразсъден.

С две думи, бях от онези хора, които предпочитат да бъдат измамени, вместо сами да мамят другите. Изпитвах удоволствие, когато ставах жертва на мошеници, макар че лесно бих могъл да си разменя мястото с тях. Едновременно с това си давах сметка, че това е само защитна броня, от която не би трябвало да изпитвам особена гордост. След като не може да събуди чувство на вина у мен, животът едва ли ще успее да ме нарани. Какво ми пука, че другите не ме уважават, след като аз правя обратното? Разбира се, подобна философия невинаги е полезна. Бронята си имаше своите слаби места. С течение на годините изпитах болезнените последици на няколко сериозни морални падения.

Но най-странното беше, че въпреки солидната броня на своята философия аз непрекъснато имах чувството, че върша някаква дребна измама. Усещах, че целият ми морал се крепи на мъртъв и студен камък. Най-много от всичко на този свят желаех да бъда корумпиран, но едновременно с това знаех, че това не може да стане. Единствената ми истинска мечта беше и си остана мечтата да създам една действително забележителна литературна творба, едно истинско произведение на изкуството. Не заради парите или славата, а просто заради ползата, която подобно произведение би донесло на цялото човечество. Ох… Някога, още като младеж, изпълнен с чувството за вина и непълноценност, изправен сам срещу враждебния свят, в ръцете ми попадна „Братя Карамазови“ на Достоевски. Тази книга промени целия ми живот. Даде ми сили, накара ме да потърся и открия нежната и лесно ранима душевна красота на човека, която няма нищо общо с външния му вид. Никога няма да забравя деня, в който завърших книгата, върнах я в библиотеката на приюта и излязох да се разходя в чудесното есенно утро: Имах чувството, че съм дълбоко пречистен и далеч по-човечен.

Оттогава насам голямата ми мечта е да напиша книга, която ще накара хората да се чувствуват така, както се чувствувах аз в онзи прекрасен ден. За мен това беше най-великата проява на сила. И най-чистата. Когато излезе от печат първата ми и единствена засега книга, написана за пет години с цената на върховни усилия и запазена от всякакви творчески компромиси, аз получих за награда една кратка, но унищожителна рецензия. В нея книгата ми се наричаше мръсна и упадъчна, авторът й безмилостно твърдеше, че подобни книги не би трябвало да бъдат писани изобщо, но след като са написани, обществото е длъжно да ги изхвърли на бунището.

Е, имаше и няколко положителни рецензии. Те единодушно признаваха, че съм създал истинско произведение на изкуството и това донякъде удовлетвори творческите ми амбиции. Получих и няколко читателски писма. Бяха такива, каквито аз самият бих написал на Достоевски, ако можех да сторя това. И толкова. Утехата беше недостатъчна, защото книгата не ми донесе почти никакви пари.

Имах идеи за нов, този път наистина велик роман. За мой собствен вариант на „Престъпление и наказание“. Но издателят ми отказа да ме авансира. Никой издател не би го направил. Дълговете ми стремително нарастваха. Семейството ми тънеше в нищета. Децата ми не получаваха и една десета от това, което получаваха чуждите деца. Моята съпруга беше лишена от всички материални радости на живота. И тъй нататък, и тъй нататък. Заминах за Вегас и там разбрах, че вече не съм в състояние да пиша. Стана ми пределно ясно, че ако искам някога да бъда твореца и благородника на своите мечти, ще трябва известно време да приемам подкупи. Какво ли не може да продаде сам на себе си човек!

Въпреки това Франк Алкор се мъчи още цели шест месеца, докато ме пречупи. Постигна го и благодарение на малко късмет. Беше ми интересен, защото беше типичен комарджия. Дори когато купуваше подарък на жена си, той го подбираше така, че евентуално да може да го заложи, ако закъса за пари. Особено много ми харесваше начинът, по който използуваше чековата си книжка.

Основните покупки правеше неизменно в събота. Всички търговци в квартала го познаваха и спокойно приемаха чековете му. В месарницата подбираше само най-крехкото телешко филе и то му струваше не по-малко от четиридесет долара. Подписваше чек за стотарка на доволния касапин, а онзи му наброяваше рестото. Същото правеше в бакалията и в зеленчуковия магазин. Номерът му минаваше дори в магазина за спиртни напитки, където рядко приемаха чекове. Към обяд вече разполагаше с около двеста долара в налични. Тях залагаше до последния цент на бейзболните мачове. Разбира се, чековете му нямаха никакво покритие в банката. Когато ставаше ясно, че не печели нищо от съботните мачове, той вземаше заем от своя букмейкър и залагаше на резултатите от неделните срещи, вече за двойно по-големи суми. Ако спечелеше нещо, в понеделник рано сутринта тичаше в банката и покриваше стойността на подписаните чекове. Ако загубеше, просто ги оставяше висящи, после лапаше подкупите на младите тарикатчета, които искаха на всяка цена да бъдат включени в Шестмесечната програма за военна служба. След два-три дни вече беше готов да покрива чековете.

Франк държеше да ме води по вечерните мачове. Плащаше всичко, дори сандвичите. Беше си щедър по природа. Когато посягах да извадя пари, той хващаше ръката ми и казваше, че честните държавни служители нямат пари за залагания. С него си прекарвах добре, дори и на работното си място. В обедната почивка ме караше да играем джин и обикновено успявах да му измъкна по няколко долара. Това ставаше не защото бях по-добър играч, а просто защото умът му не беше в играта, а в проклетите залагания.

Когато човек излезе от правия път, винаги намира извинение за постъпката си. Истината е, че излизаш от пътя тогава, когато вече си се подготвил вътрешно за това.

Една сутрин отидох на работа и видях, че чакалнята е претъпкана с момчета, които искат да се запишат в шестмесечната програма. Сградата просто се пукаше по шевовете от народ. На всичките осем етажа записваха доброволци с пълна пара. А сградата никак не беше малка. Склад за муниции в миналото, тя беше строена така, че в нея можеха да маршируват по няколко батальона едновременно. Сега огромните помещения бяха преградени на отделни класни стаи и множество канцеларии.

Първият ми клиент се оказа дребен човек на средна възраст, който искаше да запише смотаното си хлапе за доброволец. Но името му се оказа доста назад в списъка и аз вдигнах рамене.

— Съжалявам, но през следващите шест месеца няма да можем да ви включим.

Дребният човек имаше изненадващо ясни сини очи, от които се излъчваше увереност и сила.

— Все пак помолете началника си — рече ми той.

В същия миг забелязах, че майорът енергично ми маха през остъклената стена на канцеларията. Станах и отидох при него. На куртката му имаше множество орденски лентички, тъй като беше взел участие в доста сражения по време на Втората световна война и Корейския конфликт. В момента обаче беше сприхав и леко изпотен.

— Онзи старец там ме посъветва да дойда при вас — започнах аз. — Настоява хлапето му да пререди всички в списъка. Казах му, че не мога да направя това.

— Направи каквото иска — ядосано изръмжа майорът. — Този старец е конгресмен!

— А списъка?

— По дяволите списъка! — тросна ми се майорът.

Върнах се в канцеларията и започнах да попълвам формулярите за приемане. Името на младежа ми беше познато. След няколко години положително щеше да струва най-малко сто милиона долара. Семейството му беше сред най-преуспелите в цялата американска история. Но въпреки това сега клепа с уши и ми се моли да го приема за доброволец, за да се отърве от двегодишната служба в армията.

Поведението на конгресмена беше безупречно. Не показа никакво пренебрежение към мен, обикновения дребен чиновник, принуден да нарушава правилника заради името му. Говореше тихо и приятелски, избрал безпогрешно най-верния тон. Човек не можеше да не се възхити на начина, по който ме обработваше. Излезе така, сякаш аз му правя някаква лична услуга и небрежно ми подхвърли да му се обадя, ако имам нужда от нещо. Младежът, явно предварително инструктиран, отваряше устата си само за да отговаря на въпросите, необходими за попълването на формулярите.

Не зная защо изпитах леко раздразнение. Нямах никакви морални задръжки по отношение на властта и нечестната злоупотреба с нея. Само дето имах чувството, че си играят с мен и нищо не мога да направя. Защо, по дяволите, това фрашкано с мангизи мамино синче да не отслужи своите две години в армията на една страна, която е направила толкова много за благополучието на семейството му?

Не можах да дам отговор на този въпрос и може би по тази причина им свих един малък номер. Поставих на хлапето ВОС със специална препоръка. ВОС е онази военна специалност, която младежът трябва да придобие по време на службата. Включих го в списъка на малцината специалисти по електроника в моите запасни подразделения. А това означаваше, че в случай на национална опасност, хлапето ще се окаже сред първите мобилизирани. Слаба работа, но знае ли човек?

После в канцеларията влезе майорът и хлапето даде клетва. Повтаряше като папагал думите на военната клетва, сред които най-често се споменаваше, че кандидатът не трябва да членува в комунистическата партия. После си стиснахме ръцете и работата приключи. Хлапето успя да се сдържа чак до вратата. Но там, отстъпвайки пред конгресмена, на устата му цъфна тържествуваща усмивка.

Беше усмивка на дете, чиито инат е успял да се наложи и родителите му са отстъпили. Подобна усмивка е осъдителна дори върху лицето на дете, да не говорим за нашия случай.

Съзнавах, че не мога да го причисля към гаднярите само заради една усмивка, но именно тя ме освободи от всякакви угризения по повод на онзи коварен ВОС.

Приведен ниско над бюрото си в противоположния край на стаята, Франк Алкор беше свидетел на цялата церемония. Когато посетителите ми се изнизаха, той незабавно се нахвърли върху мен:

— Я ми кажи докога ще се правиш на идиот, Мерлин? Не забеляза ли, че този почтен конгресмен измъкна от джоба ти цели сто долара? Един господ знае какво още ще му донесе тази услуга. Вероятно доста хилядарки. Ако това дупе беше опряло до моите услуги, щях да му измъкна най-малко петстотин!

Възмущението му беше толкова искрено, че мен ме напуши смях.

— Още не можеш да видиш истинското положение! — продължи да ме кове Франк. — Ако ме беше послушал, вече щеше да си направил куп мангизи и отдавна да си забравил за проблемите си!

— Не ме бива за тая работа — рекох.

— Хубаво де, хубаво — изпъшка Франк. — Но трябва да ми направиш една услуга, моля те! Умирам за една свободна бройка! Нали го видя онова рижавото хлапе, дето одеве се мъдреше пред бюрото ми? Всеки момент очаква повиквателна и е навит да ми бутне пет стотака. Защото получи ли повиквателната, край на номерата с шестмесечната служба! Законът е такъв. Затова трябва да го запиша още днес, но за проклетия нямам нито една свободна бройка. Ще делим наполовина, но ти трябва да ми услужиш! Само този път, моля те!

Беше наистина отчаян.

— Добре, прати ми го — въздъхнах аз. — Но парите си ги задръж. Не искам нищо.

— Благодаря ти! — светна лицето на Франк. — Ще ти запазя дяла, може пък да ти хрумне нещо друго…

Вечерта се прибрах у дома, хапнах набързо и се заиграх с децата. Преди лягане Вали каза, че ще трябва да намерим сто долара за великденските дрешки и обувки на децата. Не спомена нищо за себе си, но аз добре знаех, че и тя трябва да бъде с нови дрехи на празника като всяка ревностна католичка.

На другата сутрин отидох на работа и рекох на Франк:

— Виж какво, дойде ми друг акъл и ще си взема моя дял.

— Умно момче — похвали ме той. После ме заведе в тоалетната и ми наброи пет банкноти по петдесет долара. — До края на седмицата очаквам още един клиент — свойски ми смигна той и излезе като весело си подсвиркваше с уста.

За пръв път в живота си вършех нещо наистина нечестно. Но за своя най-голяма изненада нямах никакви угризения и се чувствувах прекрасно. На път за у дома накупих подаръци за Вали и децата. Когато й дадох стоте долара за дрехите, лицето й светна от задоволство. Явно беше решила да иска заем от баща си. През нощта спах като къпан.

В бизнеса навлязох сам, без помощта на Франк. Заедно с това усещах как започвам да се променям като човек. Да си мошеник е прекрасно! Едва сега се отприщиха най-добрите ми качества. Зарязах комара, зарязах дори писането. Изгубих всякакъв интерес към току-що започналия роман. За пръв път в живота си цялото ми внимание беше насочено към службата.

Започнах с внимателното изучаване на дебелите томове с армейските устави и правилници. Търсех онези вратички, които биха позволили на един донаборник да се измъкне от редовна военна служба. Научих, че медицинските стандарти за годност се свалят и покачват съвсем произволно. Младеж, който не може да издържи теста за физическа издръжливост и е обявен за негоден, след шест месеца спокойно може да бъде вкаран в армията. Всичко зависеше от квотата за съответния набор, определяна от Вашингтон. Зависеше дори от разпределението на бюджета. Открих една клауза, според която донаборник, лекуван с шокова терапия, се освобождава от военна служба. Същото важеше и за хомосексуалистите, както и за лицата с особено отговорна работа в частния бизнес.

След това се заех да проучвам евентуалните си клиенти. Всички бяха на възраст между 18 и 25 години. Най-подходящи за мен бяха 22–23 годишните младежи, току-що завършили висшето си образование. Обикновено именно те изпадаха в паника пред перспективата да изгубят две скъпоценни години в казармата, именно те най-много се натискаха да влязат за шест месеца като доброволци.

Всичките тези момчета разполагаха с пари и произхождаха от заможни семейства. Всички бяха учили за предварително избрана професия. Един ден именно те ще бъдат каймакът на средната и висша класа, именно те ще се превърнат в лидери на бизнеса и останалите сфери на живота. Ако бяхме в положение на война, всички те биха драскали със зъби и нокти да влязат в Школата за запасни офицери. Но сега предпочитаха военни специалности от сорта на пекари, шивачи на униформено облекло или пък механици по поддръжката на превозни средства. Един от тях, двадесет и пет годишен тарикат, вече беше успял да стане член на Нюйоркската стокова борса, а друг си беше спечелил името на млад гений в областта на ценните книжа. По онова време на Уолстрийт цареше страхотно оживление и акциите поскъпваха с десет пункта още в момента на отпечатването си. Тези хлапаци искаха да се възползуват и да забогатеят от този процес. За това бяха учили. Затова ми плащаха с радост и нескрито облекчение. Скоро успях да се издължа на Арти. Той видимо се изненада и започна да ме разпитва, но аз отвърнах, че просто ми е провървяло на комар. Срамувах се от истината и за пръв път го излъгах. Франк се превърна в главния ми съветник.

— Не изпускай от очи тези дупета! — предупреждаваше ме той. — Сам ще се убедиш, че колкото повече ти изстискваш, толкова повече те уважават!

Свих рамене, тъй като ми бяха непонятни изтънчените му наблюдения.

— Всички са шибани ревльовци и нищо повече! — продължаваше Франк. — Натискат се за лайняната шестмесечна програма, само и само да не дадат две години от живота си на родината! Ние с теб сме се били за тази страна и не дължим нищо на никого. Но сме бедни. А на тези дупета родината всичко е дала. Богати семейства, добра работа, светло бъдеще. Въпреки това не щат дори да си изслужат службата като хората, дупетата му с дупета!

Гневът му ме изненада. Той беше весел и нямаше навика да казва подобни неща. А патриотизмът му не беше фалшив. Като старши сержант от запаса беше точен и безупречен, а корумпиран ставаше само в ролята си на обикновен държавен чиновник.

През следващите няколко месеца с лекота си създадох стабилна клиентела. Съставих си два отделни списъка — единият официален, а другият — с имената на хората, от които вземах подкупи. Стараех се да не бъда алчен. Десет вакантни бройки запълвах срещу рушвет, други десет — според редовно изготвения списък. Изкарвах си хилядарка на месец и нито цент повече. Но клиентите ми сами увеличиха тарифата и скоро започнах да вземам по триста долара на глава. Чувствувах се виновен, когато при мен идваше някое бедно момче, тъй като знаех, че никога няма да се придвижи достатъчно нагоре в списъка на чакащите и ще му се наложи да отслужи пълния си срок. Този проблем ме вълнуваше толкова силно, че скоро изобщо престанах да работя с официалния списък. Просто вземах парите на десет богати хлапака, а останалите десет вкарвах в запаса както ми падне, на късмет. Осъзнавах, че упражнявам власт над съдбите на живи хора — нещо, което никога не бях мислил, че ще мога да правя. Не беше неприятно.

Без да зная си изграждах солидни приятели в ротата. Именно те ми спасиха кожата по-късно. Създадох си още едно правило — вкарвах в програмата безплатно всички творци, независимо дали са художници, писатели, актьори, а дори и смотани директори на театрални групи. Това беше откупът, който плащах на собствената си съвест, тъй като отдавна вече не пишех, не изпитвах нужда да пиша и това ме правеше гузен. Всъщност трупах вина със същата бързина, с която трупах пари. И като истински американец правех опит да изкупя тази вина чрез куп безкористни дела.

Франк постоянно ме ругаеше за липсата на търговски нюх. Според него бях прекалено мек и всички ме използваха. Но той грешеше. Съвсем не бях толкова добро момче, колкото ме мислеше. Пък и не само той, а още куп хора.

Истината беше, че се стараех да гледам в перспектива. Не ми беше необходим кой знае колко акъл, за да разбера, че този бизнес рано или късно ще изгърми. Прекалено много хора бяха замесени. Подкупи вземаха десетки чиновници като мен. Хиляди младежи се бяха озовали в шестмесечната програма след заплащането на солидни суми. Продължавах да се учудвам на този факт — да плащаш, за да влезеш в казармата! Пфу!

Един ден при мен се появи солиден петдесетгодишен бизнесмен. Синът му току-що беше завършил право и започваше частна практика. Бащата носеше цял куп препоръчителни писма от разни политици с известни имена. Проведе разговор насаме с майора, а след няколко дни специално се появи на празника на поделението, за да се срещне лично и с полковника, който беше началник на цялата запасна служба. И двамата проявиха любезност към него, но с обичайните доводи за квоти и други подобни глупости се измъкнаха и го прехвърлиха на мен. И тъй, този човек влезе в канцеларията ми и открито ме помоли да включа сина му в „Списъка на чакащите“. Казваше се Хилър, а синът му — Джеръми.

Оказа се, че мистър Хилър притежава едно от големите представителства на автомобилната компания „Кадилак“. Дадох на сина му формулярите за попълване и завързах разговор с бащата.

Момчето беше отегчено и мълчеше, а мистър Хилър попита:

— Колко време ще трябва да чакаме в този списък?

— Шест месеца — отвърнах аз и се облегнах назад.

— Но той дотогава ще получи повиквателна! — стресна се мистър Хилър. — Не можете ли да направите нещо? Ще ви бъда много благодарен.

Отново го дарих с обичайния отговор:

— Аз съм просто един чиновник, мистър Хилър. Могат да ви помогнат само офицерите, с които вече разговаряхте.

Той ми хвърли продължителен поглед с умните си очи, после измъкна портфейла си и ми подаде визитна картичка.

— Ако някой ден решите да си купувате кола, обадете ми се. Ще ви я уредя на възможно най-ниската цена.

Хвърлих един поглед на картичката и се засмях:

— Когато бъда в състояние да си купя кадилак, вече едва ли ще работя тук.

— Вероятно сте прав — приятелски ми се усмихна мистър Хилър. — Но ако все пак можете да ми помогнете, аз ще ви бъда изключително благодарен.

На другия ден ми позвъни по телефона. Говореше с изкуствената дружелюбност на професионален търговец. Осведоми се за здравето ми, попита ме дали имам много работа, после се възхити на прекрасното време навън. Накрая каза, че е страшно впечатлен от любезността ми — нещо съвсем необичайно за един държавен служител. Толкова впечатлен, че когато научил за продажбата на един додж само на една година, той просто го купил и сега ми го предлага без нито един цент печалба. Бих ли се срещнал с него на обяд, за да обсъдим сделката?

Отговорих, че на обяд съм зает, но бих могъл да мина край салона му след работа. Магазинът на Хилър се намираше в Рослин, Лонг Айлънд и ми беше съвсем на път. Когато стигнах там, слънцето беше залязло, но все още беше светло. Паркирах колата и се разходих из паркинга. Сърцето ми се свиваше от завист при вида на изложените разкошни кадилаци. Бяха прекрасни коли — дълги, стройни и солидни, в различни разцветки. Имаше златисти, кремави, тъмносини и яркочервени лимузини. Не си падаха особено по колите, но в онзи миг направо плачех за един кадилак.

На път за ниската административна сграда от червени тухли минах край един новичък додж, боядисан в яркосиньо като великденско яйце. Беше чудесна кола и вероятно много щеше да ми хареса, ако не бях извървял цяла миля покрай проклетите кадилаци. Надникнах през спуснатото стъкло. Тапицерията беше съвсем новичка, но съвсем не изглеждаше богаташка. По дяволите!

Казано накратко, реакциите ми бяха съвсем като на всеки новоизлюпен крадец. Любопитното беше, че след първия подкуп се чувствувах ужасно нещастен. Бях убеден, че вече никога в живота си няма да имам повод да се гордея със себе си. Но после се оказа, че ролята на дребен измамник е удобна и много ми хареса.

На практика изпитах истинско щастие едва след като станах нарушител на законите. Харесваше ми да вземам пари в ролята си на държавен служител. Роля, която ми беше възложило обществото, а аз арогантно го мамех. Харесваше ми да изстисквам и хлапаците, които идваха да ми се молят. Вечер често не заспивах, ангажиран с измислянето на нови номера. Едновременно с това не преставах да се удивявам на промяната у себе си. Стигнах до заключението, че по този начин си отмъщавам на света, който ме отхвърли като творец, компенсирам онова, което ми беше липсвало като сирак, връщам си на обществото, в което нямах дори капка късмет. Връщах си за цялостната си непригодност към този живот. Най-накрая открих нещо, което мога да правя добре, най-накрая вече можех да издържам спокойно семейството си. Странно, но след като станах мошеник, бързо се превърнах в отличен съпруг и баща. Започнах да помагам на децата да си подготвят уроците. Откакто спрях да пиша, имах далеч повече време и за Вали.

Вечер ходехме на кино, тъй като вече спокойно си позволявах да наема някое момиче за гледане на децата, а и билетите не бяха проблем. Често й правех подаръци. В един момент получих предложение да напиша една-две статии за известни списания, за собствена изненада не ги отхвърлих и с лекота ги написах. На Вали казах, че всичките пари, които харча, съм получил именно от тези списания.

Бях един щастлив крадец. Но дълбоко в съзнанието ми неспокойно помръдваше мисълта за неизбежното възмездие. Затова изхвърлих от главата си мечтите за кадилак и се задоволих със синия додж.

Мистър Хилър имаше огромен кабинет, а върху писалището му бяха наредени снимки на семейството му. Нямаше секретарка. Надявах се това да е последица от изключителната му предпазливост. Обичах да работя с умни хора, а глупавите ме плашеха.

Мистър Хилър ме настани в едно кресло и ми предложи пура. Отново прояви интерес към здравето ми, след което мина върху същността на въпроса.

— Видяхте ли синия додж? — попита ме той. — Хубава кола, в отлично състояние. Мога да ви предложа една наистина изгодна оферта. Каква кола карате в момента?

— Форд модел 1950-та — отвърнах.

— Ще го приема като част от сделката. Можете да получите доджа срещу него и петстотин долара в брой.

Запазих невъзмутимия израз на лицето си, извадих портфейла си и рекох:

— Приемам.

Мистър Хилър ме погледна с лека изненада.

— Вероятно разбирате, че пак ще ви помоля да помогнете на сина ми — поясни той. Май го хвана страх, че съм един обикновен тъпак и нищо не съм схванал.

Отново се изненадах от удоволствието, с което вършех тези дребни мошеничества. Знаех, че мога да го притисна. Знаех, че положително би ми отстъпил доджа и само срещу стария форд. Но дори със заплащането на петстотин долара, аз пак печелех една хилядарка. Не вярвах в басните за твърдите като стомана мошеници. В същността ми продължаваше да се крие нещичко от Робин Худ. Все още си въобразявах, че вземам парите на богаташите само когато мога да им предложа нещо в замяна. Най-много се радвах обаче на тревогата му, че може би не съм разбрал същността на сделката, която не беше нищо друго, освен един подкуп. Тази тревога ясно се изписа върху лицето на мистър Хилър. Затова аз му казах много спокойно, много сериозно и много небрежно:

— Синът ви ще бъде записан в програмата най-много след седмица, мистър Хилър.

Тревогата върху лицето на мистър Хилър изчезна и на нейно място се появи облекчението. Придружено от едно по-особено уважение.

— Веднага ще приготвим необходимите документи — каза той. — Лично ще се погрижа за контролните номера и всичко ще бъде наред — наведе се да стисне ръката ми и добави: — Чувах за вас най-различни неща и все хубави…

Стана ми приятно. Този човек искаше да ми каже, че съм си създал репутацията на честен мошеник. Е, и това беше нещо…

Докато чакахме да ми приготвят документите, двамата с мистър Хилър разговаряхме за незначителни неща. Той се опита да разбере дали работя сам, или майорът и полковникът също са в комбината. Първо ме поздрави за интелигентността: и за начина, по който схващам всичко от половин приказка, а после започна да ми задава въпроси. Безпокоеше го фактът, че синът му ще дава клетва пред някой от двамата офицери, а те може да са го запомнили. Това е така, кимнах аз.

— Но няма ли да стане фал? Няма ли да попитат как така изведнъж се е оказал първи в списъка?

Във въпросите му имаше известна логика, но аз побързах да го срежа.

— Аз питам ли ви нещо за доджа? — рекох.

— О, разбирам — топло се усмихна мистър Хилър. — Вие си знаете работата… Но все пак става въпрос за сина ми и никак не ми се иска да пострада от моя грешка.

За момент се разсеях, защото си представих колко ще се зарадва Вали на новата кола. Още повече, че синьото беше любимият й цвят, а очукания форд направо ненавиждаше.

С известно усилие се върнах върху проблема на мистър Хилър. Спомних си, че неговият Джеръми има дълга коса и носи добре скроени костюми с бяла риза и вратовръзка.

— Кажете на Джеръми да се подстриже късо, а когато го повикам за клетвата да дойде с джинси — наредих на бащата аз. — Така няма да им направи впечатление.

— На Джеръми това няма да му хареса — промълви колебливо мистър Хилър.

— Ами тогава да не го прави. Никога не съм принуждавал хората да правят нещо, което не им е присърце. Поемам грижата за всичко.

Усетих, че започвам да губя търпение.

— Така е по-добре — кимна Хилър. — Оставям всичко във ваши ръце.

Вали и децата изпаднаха във възторг от новата кола. Качих ги да ги повозя. Доджът вървеше като приказка. Пресегнах се и пуснах радиото. Старият форд нямаше радио. Спряхме да хапнем по една пица — удоволствие, което доскоро не познавахме. После купих на дъщеря ми една кукла, а на синовете — комплекти бойни играчки. На Вали подарих кутия шоколадови бонбони „Шрафт“. Бях в страхотно настроение и харчех като шейх. На връщане пяхме песни, а когато децата си легнаха, Вали ме люби така, сякаш бях Ага Хан и току-що й бях подарил диамант като камион.

Спомних си за дните, в които прегрявах пишещата си машина, за да изкараме криво-ляво седмицата. Но това беше още преди да избягам във Вегас. Оттогава насам късметът ми работеше. Вече не си правех труда да търся допълнителна работа. А в старите папки на дъното на гардероба се гушеха двадесет хилядарки за черни дни. Рушветчийският бизнес вървеше толкова стабилно, че като нищо можеше да ме направи богаташ. Стига някой да не предаде четата, или пък великите сили изведнъж да вземат да постигнат мирно споразумение и въоръжените им сили да станат излишни. Едва сега разбрах как се чувстват баровците от военнопромишления комплекс, разните му там капиталисти и заслужили генерали. Мирен и стабилен свят означаваше бедност за мен. Не исках нова война, разбира се, но откровено избухнах в смях, когато почувствах, че прословутото ми „либерално отношение“ към глобалните проблеми неусетно се претопява в надеждата, че поне засега Съединените щати и Съветският съюз нямат намерение да се прегърнат.

Вали леко похъркваше, но това не ми пречеше. Тя доста се уморяваше от грижите си за децата, къщата и мен. Колкото до мен, аз заспивах късно, независимо от умората на изтеклия ден. Често ставах и отивах в кухнята да поработя върху романа си. Приготвях си и нещо за хапване и го откарвах до три-четири сутринта. Но сега не работех върху никакъв роман и нямаше какво да правя. Разсеяно си помислих, че може би е дошло времето отново да се заловя с писането. В края на краищата вече имах както време, така и пари. Но истината беше, че изпитвах страхотно удоволствие от сегашния си начин на живот, от тичането насам-натам, от подкупите, от самия факт, че за пръв път мога да харча пари за глупости…

Най-големият ми проблем беше свързан с укриването на парите. Не можех да ги държа у дома. Помислих си за Арти. Той би могъл да ги внесе в банката вместо мен и положително щеше да го направи. Но не можех да го помоля за подобно нещо. Щеше да ме попита откъде ги имам и трябваше да му кажа всичко. А истината не беше за чувствителните уши на такъв болезнено честен човек, какъвто беше брат ми. Вероятно нямаше да ми откаже, но положително щеше да гледа с други очи. Той самият никога не би постъпил като мен, дори семейството му да умира от глад. Има неща, които човек не може или не бива да прави. За мен едно от тях беше да помоля Арти да ми пази парите! Подобно нещо не би било нито братски, нито приятелски акт.

Има и братя, които не бихте помолили за подобна услуга, просто защото ще ви свият мангизите, разбира се. При тази мисъл си спомних за Къли. Ето кой ще ми посочи най-добрия начин за потулване на малка купчина нечестно спечелени пари! Къли не може да не знае, това си е точно по неговата част. А с останалите проблеми ще трябва да се оправям сам. Най-сериозният от тях представляваше фактът, че парите се стичаха отвсякъде, като истинска лавина.

Включих Джеръми Хилър в програмата без затруднения. Мистър Хилър остана толкова очарован, че ме покани да мина в салона и ми подари комплект нови гуми за доджа. Естествено, аз реших, че го прави от чиста благодарност и се зарадвах. Но бях забравил, че този човек е бизнесмен. Докато един работник слагаше новите гуми на колата ми, мистър Хилър ме вкара в канцеларията си и без всякакво усукване ми направи ново предложение.

Започна с комплименти, разбира се. Каза ми с добре подчертано възхищение, че наистина съм страхотно умен тип, а освен това съм честен и човек може да разчита на мен. Да се работи с мен било истинско удоволствие и ако някога реша да напусна държавната служба, той бил готов веднага да ми предложи добра работа. Преглътнах този поток като истински шампион. Може би защото бях получавал твърде малко похвали в този живот, предимно от Арти и няколко отдавна забравени литературни рецензии. Хабер си нямах какво ще последва.

— Един мой приятел се нуждае спешно от помощта ви — започна мистър Хилър. — Трябва на всяка цена да включите сина му в шестмесечната програма.

— Лесна работа — рекох. — Изпратете ми момчето и нека каже, че идва от ваше име.

— Но има един сериозен проблем — продължи мистър Хилър. — Момчето вече има повиквателна.

— В такъв случай просто не му е провървяло — свих рамене аз. — Кажете на близките му да го целунат за сбогом и да го чакат след две години.

— Сигурен ли сте, че нищо не може да се направи? — усмихна се леко мистър Хилър. — Човек с вашите способности все ще измисли някакво решение… Бащата е изключително солиден човек и ще ви позлати!

— Изключено — отвърнах. — Военният устав е нещо специално. След като донаборникът е получил повиквателна, той автоматически отпада от всякакви други програми. Онези типове във Вашингтон не са чак толкова тъпи. Иначе всички ще чакат първо да получат повиквателни и след това ще се затичат към нас.

— Този човек желае да се срещне с вас — продължи мистър Хилър. — Готов е на всичко, нали разбирате?

— Няма смисъл, не мога да му помогна.

— Направете ми тази услуга и идете да го видите — притисна ме лекичко мистър Хилър.

Разбрах каква е работата. Срещна ли се с този човек, мистър Хилър ще стане герой, независимо от резултата. Е, за четири нови гуми си струва да поприказвам няколко минути с един богаташ, помислих си аз и кимнах в знак на съгласие.

Мистър Хилър надраска няколко думи върху лист хартия и ми го подаде. Беше написал един телефонен номер и името на човека. Казваше се Ели Хемзи. Познавах това име от пресата. Собственик на огромна верига от магазини за готово облекло, проблеми с профсъюзите, вероятно връзки с мафията. Един от най-известните хора в Ню Йорк. Купувач на политици, основател на куп благотворителни програми… Нима такава важна клечка трябва да опира до услугите на човек като мен? Зададох този въпрос на мистър Хилър.

— Хемзи е изключително умен човек — отвърна ми той. — Евреин, в чиито жили тече италианска, испанска и арабска кръв. Хора като него са не само умни, но и опасни. Той не желае да стане заложник на някой политик само заради военната служба на сина си. Много по-евтино и много по-сигурно за него е да иска услуга от човек като вас. Обясних му що за човек сте, а за да бъда напълно откровен ще добавя, че само вие можете да му помогнете в този момент. Никой от големците не смее да нарушава военния устав, защото знае, че лесно може да се опари. Само при споменаването на такова нещо политиците започват да треперят от страх.

Спомних си за онзи конгресмен. Значи е бил куражлия. Или е бил в края на политическата си кариера и вече не му е пукало. Мистър Хилър внимателно ме наблюдаваше.

— Не ме разбирайте погрешно — продължи след малко той. — И аз съм евреин, но Хемзи е от по-друго тесто. Не внимаваш ли с човек като него, веднага отиваш на кино. Ето защо трябва да използвате главата си, когато разговаряте с него — млъкна за момент, после попита с неподправена тревога в гласа: — Вие не сте евреин, нали?

— Не зная — рекох. Ние, сираците, сме устроени доста странно. Не ни пука нито за евреи, нито за негри или индианци. Просто защото не познаваме родителите си.

На другия ден набрах номера на мистър Ели Хемзи. Бащите на моите клиенти обикновено ми даваха само служебните си телефони. Сякаш им бях любовница… Но никога не пропускаха да вземат домашния ми телефон, просто така, за всеки случай. Вече ми звъняха откъде ли не и Вали вероятно се чудеше какво става. Бегло й бях споменал, че всички обаждания са свързани с работата ми за разни списания.

Мистър Хемзи ми назначи среща по обяд. Кабинетът му се намираше в една сграда на Седмо авеню. Наоколо бяха канторите на най-големите компании в шивашкия бранш. Беше близо до службата и реших да отида пеша. Беше приятно да се разхождам в чудесния пролетен ден. На Седмо авеню цареше обичайното оживление. Хора с издути от напрежение жили тикаха пред себе си отрупани с дрехи ръчни колички. Докато им правех път, гузничко си помислих колко много човеци блъскат като луди за мизерните си надници, а аз прибирам стотарки за няколко елементарни канцеларски манипулации. Повечето от работниците тук бяха чернокожи. Учудих се, че работят. Нали това племе си изкарва прехраната с разни мошеничества, да ги вземат дяволите? Поне аз бях твърдо убеден в това. После си помислих, че всички тези мутри положително биха грабили хората по-добре и от мен, стига да притежаваха необходимото образование.

На входа ме посрещна един служител, който ме преведе през изложбените зали. Навсякъде висяха модни колекции за новия сезон. Спряхме пред една малко груба дървена врата и в следващия миг вече бях в кабинета апартамент на мистър Хемзи. Всичко тук беше от най-високо качество. Луксът на това помещение контрастираше ярко с останалата част от сградата. Служителят ме предаде в ръцете на секретарката — безукорно облечена жена на средна възраст с умно лице. След миг бях въведен в светая светих.

Мистър Хемзи се оказа едър и малко недодялан мъж, който положително би приличал на руски емигрант, ако не беше скъпият му и безукорно скроен костюм, снежнобялата копринена риза и тъмната вратовръзка. Сбръчканото му лице излъчваше сила и лека меланхолия. Имаше вид на благородник, при това почтен благородник. Стана иззад бюрото и протегна двете си ръце да ме поздрави. Очите му потънаха в моите. Спря се толкова близо до мен, че различавах ясно всяко косъмче на гъстата му посивяла коса.

— Приятелят ми се оказа прав, вие действително имате добро сърце — проговори той. — Вече съм сигурен, че ще направите всичко възможно, за да ми помогнете.

— Едва ли — поклатих глава аз. — Не мога, дори и да искам.

След това бавно й внимателно му обясних процедурата с повиквателните. Казах му същото, което мистър Хилър вече знаеше. Държах се резервирано и спокойно. Не обичам хората, които се опитват да надникнат дълбоко в очите ми.

Той слушаше мълчаливо и тъжно поклащаше глава. Когато свърших, започна да говори с тон, в който се долавяше меланхолия. Сякаш не беше чул нито дума от това, което му обяснявах.

— Жена ми, бедната, е много зле със здравето. Направо ще умре, ако изгуби сина си точно в този момент. Живее единствено за него и положително няма да издържи две години, без да го вижда. Трябва да ми помогнете, мистър Мерлин. Успеете ли, аз ще ви направя щастлив до края на живота ви!

Не това ме убеди. Не вярвах на нито една негова дума. Но последната му фраза попадна точно където трябва. „Ще те направя щастлив до края на живота ти!“ Само крале и императори могат да произнасят такива слова! Божичко, каква сила се крие в тях!

Ставаше въпрос за пари, разбира се.

— Нека малко да си помисля — рекох. — Може би ще успея да открия някакъв изход…

— Зная, че ще успеете — продължаваше да поклаща глава мистър Хемзи. — Ще успеете, защото сте умен и имате добро сърце. Имате ли деца?

— Имам — рекох, после подробно му обясних колко са големи момчетата, как расте момиченцето ми. Мистър Хемзи не препусна да се заинтересува и за жена ми. В този момент ми заприлича на някакъв добър вуйчо. Накрая ми поиска адреса и домашния телефон.

Изпрати ме чак до асансьора. Май бях успял да се представя в благоприятна светлина. Нямах никаква представа как мога да откача сина му от куката. Но мистър Хемзи беше прав — имах наистина добро сърце. Достатъчно добро, за да не го изстискам като лимон, а после да вдигна ръце — това е положението, нищо не може да се направи. Но и главата ми още си беше на мястото. Знаех, че за нищо на света не трябва да се забърквам с хората на отдела за повиквателните. Момчето беше получило своята и толкоз. След един месец трябва да влезе в казармата. А майка му ще трябва да се примири.

На другия ден, малко след като бях седнал зад бюрото си, по телефона ми се обади Вали. Страшно развълнувана, тя ми съобщи, че току-що е пристигнала някаква специална пратка на нейно име. Цели пет кашона, пълни с дрехи. Пролетни и зимни комплекти за децата, всички с великолепно качество. Цял кашон с дрехи последна мода за нея самата. Скъпи и качествени, от тези, които сами едва ли бихме си позволили.

— Има и една картичка — добави тя. — Кой е този мистър Хемзи? Защо ми изпраща толкова много великолепни дрехи, Мерлин?

— Написах няколко рекламни брошури за бизнеса му — набързо излъгах аз. — Беше малко притеснен финансово и реши да ми плати с дрешки за децата. Нямах представа, че ще изпрати толкова много!

— Сигурно е страшно добър човек! — доволно възкликна Вали. — В тези кашони има дрехи за над хиляда долара!

— Чудесно — рекох. — Довечера ще говорим.

Затворих телефона и разказах всичко на Франк. Споменах му и за продавача на кадилаци мистър Хилър.

— Налапал си въдицата — рече Франк и ме погледна изпитателно. — Сега щеш не щеш, трябва да направиш нещо за него. Как мислиш да се оправиш?

— Дявол да ме вземе! — проклинах се аз. — Още не мога да разбера защо приех да го видя!

— Кадилаците в гаража на Хилър са ти взели акъла — постави диагнозата Франк. — По нищо не се отличаваш от скапаните негри. За един кадилак те са готови дори да се върнат обратно в африканските си колиби!

Направи ми впечатление, че в последния момент се възпря да не каже „черни муцуни“. Дали е изпитал срам от грозните думи, или просто не искаше да ме обиди? Аз самият винаги съм се питал защо хората се дразнят, когато стане дума за онези черни типове в Харлем, които си падат по кадилаците. Може би защото повечето от тях не могат да си позволят такъв лукс? Или, ако си го позволят, това би станало с цената на големи дългове? Но Франк беше прав — именно наредените в салона на Хилър блестящи кадилаци ме накараха да захапя въдицата. Точно заради тях приех да извърша услуга на Хилър и да се срещна с Хемзи. Някъде дълбоко в душата ми се таеше надеждата, че ще мога да се докопам до една от тези прекрасни лимузини.

Същата вечер Вали направи малко ревю. Тя ми бе споменала бройката на кашоните, но не каза нищо за размерите им. Бяха огромни и във всеки от тях имаше най-малко по десет комплекта дрехи за децата и жена ми. Отдавна не я бях виждал толкова развълнувана. И децата бяха доволни, но все още бяха твърде малки, за да се радват на дрехи. Какво ли ще стане, ако трябва да отървавам от казармата и синчето на някой фабрикант на играчки, запитах се аз.

Вали заяви, че за всичките тези прекрасни дрехи трябват и нови обувки. Казах й, че ще трябва да почака, а на ум си отбелязах да търся и фабрикант на обувки със син-донаборник.

Ако дрехите бяха с нормално качество, положително щях да имам чувството, че съм получил милостиня, че един богаташ просто е решил да ми направи жест. Но облеклото беше толкова очебийно скъпо, че действително не бих могъл да си го позволя, ако ще да се скъсам от рушвети. По приблизителни изчисления в кашоните имаше дрехи за не по-малко от пет хиляди долара. Хвърлих поглед на картичката. Беше най-обикновена визитна картичка, на която беше отбелязано името на Хемзи и служебният му телефон. Нищо повече. Никакво послание, нито дума дори. Мистър Хемзи наистина беше умен мъж. Нямаше никакво пряко доказателство, че кашоните са изпратени лично от него, с нищо не можеше да бъде дискредитиран.

Докато бях в службата си мислех, че трябва да върна всичко обратно. Но още в мига, в който зърнах щастливото лице на Вали разбрах, че това е невъзможно. Останах буден до три часа сутринта и през цялото време мислех как да отърва синчето на мистър Хемзи от казармата.

Единственото възможно решение взех сутринта, малко преди да вляза в канцеларията си. Преди всичко трябваше да бъда сигурен, че действията, които възнамерявах да предприема, няма да бъдат документирани по никакъв начин. Да избегна всички писмени документи, които биха могли да ме дискредитират след година или две. Ситуацията беше крайно опасна. Едно е да вземеш дребен рушвет, за да пробуташ някого в началото на списъка за съкратена военна служба, а съвсем друго — да го освободиш от мобилизация след получаването на повиквателна.

Позвъних в наборното бюро, в което синът на Хемзи се водеше на отчет. Представих се на колегата му и разказах предварително съчинената история. Казах, че Пол Хемзи фигурира в списъка ми за шестмесечна служба и е трябвало да бъде записан още преди две седмици. Но по моя вина сме изпратили писмото на погрешен адрес. Придадох на гласа си възможно най-смутен тон и промърморих, че ме чакат големи неприятности, ако семейството на младежа се оплаче. После попитах дали е възможно наборното бюро да анулира своята повиквателна, за да включа момчето в своите списъци. Обещах веднага да им изпратя писмено потвърждение, за да могат да го заличат от списъците си. Надявах се, че казвам това с най-верния тон — умолително, смутено, но не особено притеснено. Просто като едно добро момче, което се опитва да поправи грешката си. Бегло подхвърлих, че ако колегата ми направи тази услуга, аз с удоволствие бих включил в списъците си някой негов познат.

Целият този план обмислих докато лежах буден през нощта. Стигнах до убеждението, че служителите в наборната секция положително са обсадени от младежи, които внезапно са получили повиквателна. След това пресметнах, че ако един такъв служител получи възможност да уреди някой клиент с дебела пачка на съкратена служба, той положително ще стане по-богат поне с хиляда долара.

Но колегата отсреща се държеше съвсем нормално. Прояви любезност и май изобщо не разбра какво му предлагам. Каза, че няма проблеми да анулира повиквателната, а аз внезапно получих усещането, че далеч по-умни от мен типове са открили отдавна и този номер. Както и да е. Още на следващия ден получих съответното официално писмо от наборната секция. Позвъних на мистър Хемзи и му казах да изпрати сина си за клетвата и съответните формуляри.

Всичко мина по мед и масло. Пол Хемзи се оказа приятно момче с безупречни обноски, скромно и срамежливо. Поне на мен направи такова впечатление. Организирах всичко необходимо за церемонията по клетвата, а след нея прибрах документите му в папката с повиквателните. Когато му дойде реда за мобилизация, лично отидох да получа бойния му пакет. Момчето замина да отслужи шестте си месеца в едно недалечно поделение без изобщо да се мярка в службата. Бях успял да го превърна в истински призрак.

Горе-долу по същото време започнах да си давам сметка, че незаконната ми дейност става все по-опасна, тъй като в нея се замесват все по-влиятелни хора. Но аз ненапразно бях Мерлин, Великият магьосник. Наложих вълшебната си шапка звездобройка и потънах в размисъл. Не след дълго стигнах до единственото възможно заключение — в най-скоро време всичко ще се пръсне като сапунен мехур. Бях вземал всички предпазни мерки и единствената улика срещу мен беше купчинката пари у дома. Трябваше да ги скрия — това беше най-неотложната ми задача за момента. А после ще помисля как бих могъл да ги харча спокойно.

Най-добре ще е да ги оставя на съхранение при Къли. Но какво ще стане, ако той ми свие някой номер, или просто го очистят? Имах достатъчно предложения за работа на хонорар в различни списания и нямаше да ми бъде особено трудно да оправдая воденето на един по-охолен живот. Но работата беше там, че досега бях отхвърлял по-голямата част от тези предложения, тъй като винаги съм бил убеден, че съм разказвач от най-чиста проба, че съм писател, а не някакъв смотан литературен критик. Всякаква друга литературна дейност считах за предателство спрямо таланта си. Но какво от това, по дяволите? Нима отдавна вече не бях се превърнал в мошеник? Нима не бях стигнал дъното на падението?