Марио Пузо
Умират глупаците (19)

19.

Вътрешността на самолета бавно се озари от бледата светлина на утрото и стюардесите започнаха да разнасят кафе. Къли закуси, без да изпуска куфарчето от ръка. Момичето в червена униформа отнесе празната табла, а в следващия миг на хоризонта изплуваха стоманените кули на Ню Йорк. Винаги се вълнуваше от тази гледка. Километрите, застроени със стъкло и желязо, политналите към небето огромни сгради сякаш нямаха край. Почувства се малък и незначителен, отчаяно дребна песъчинка в огромния човешки океан. Подобно чувство изпитваше и когато наблюдаваше безкрайните пясъци на пустинята около Вегас.

Носът на самолета се наклони в елегантен завой. Направиха няколко бавни обиколки над града, за да изгубят височина. Бял покрив, син покрив, после изведнъж пред погледа му изскочиха циментовите писти на летището с килим от свежа зеленина между тях. Машината се приземи с леко подрусване, достатъчно да събуди и последните сънливци в търбуха й.

Къли се чувствуваше бодър и свеж. С нетърпение очакваше срещата си с Мерлин и щастливо се усмихваше. Добрият стар Мерлин! Този затворен особняк беше единственият човек в света, на когото Къли имаше пълно доверие…