Марио Пузо
Умират глупаците (39)

40.

След една седмица Дорън ме повика за ново съвещание в Калифорния. Каза, че е успял да убеди „Три-Калчър“ да приемат за втори сценарист Еди Лансър. Заминах. Висях с часове на отегчителните съвещания, разговарях с разни досадни типове, които познавах само по физиономия. После не издържах и отново се обадих на Жанел. Бях неспокоен и уморен, а Калифорния далеч не ми се струваше толкова привлекателна.

 

 

Една вечер Жанел каза:

— Имаш страхотно добро мнение за брат си. Защо?

— Предполагам, защото за мен е бил не само брат, а и нещо като баща — отвърнах.

Виждах, че й е страшно интересно да разбере как сме живели сами, като кръгли сирачета. Представата за такъв живот докосваше драматичната струна в душата й. Усещах, че прехвърля в главата си всичко, което беше чела и гледала за живота на сираците. Две очарователни момченца, които сами се борят с живота. Жива картинка от приказките на Уолт Дисни!

— Май пак ти се слушат истории за сирачета, а? — попитах. — Каква да бъде тази — с хепиенд или истинска? Предпочиташ истината или красивата лъжа?

— Опитай с истината — отвърна след кратък размисъл тя. — Ако не ми хареса, ще те накарам да ми разкажеш и красивата лъжа.

Разказах и как всички посетители на приюта са искали да осиновят Арти, а на мен не са обръщали внимание.

— Горкичкият! — иронично промълви Жанел и извърна глава да ме погледне.

Вероятно е открила нещо странно в израза на лицето ми, защото ръката й потърси моята и здраво я стисна.

 

 

Една неделя възпитателите ни накараха да облечем новите дрехи — светлосини сака, колосани ризи, тъмносини връзки, бели фланелени панталони и бели обувки. Това означаваше, че предстои сгледа за осиновяване. Аз бях на седем, а Арти на девет години. Изчеткаха ни, сресаха ни и ни поведоха към кабинета на главната възпитателка. Там ни очакваше някаква млада двойка. Процедурата предвиждаше да ни представят, да се ръкуваме като добре възпитани млади джентълмени, а след това да поддържаме учтив разговор за опознаване. После щяхме да се разходим из огромния парк на приюта, заобиколил отвсякъде училищните сгради и футболното игрище. Ясно си спомням, че зяпнах от възхищение, когато видях колко е красива жената от младата двойка. Макар и едва седемгодишен, аз моментално се влюбих в нея. Очевидно и съпругът й изпитваше подобни чувства, макар и да не беше много възхитен от идеята за осиновяване. След няколко минути ми стана ясно и друго — жената е възхитена от Арти, но не и от мен. Не можех да я обвинявам за това — дори и на девет години Арти си беше красив като киноартист. Чертите на лицето му бяха безупречни. Хората казваха, че си приличаме и не е трудно да разберат, че сме братя, но аз добре знаех, че не съм нищо повече от едно несъвършено копие на брат си. Калъпът на господ е бил такъв — стигнал е само за една добра отливка. При него всички черти бяха ясни и правилни, докато за мен материалът не беше стигнал и ясно си личаха прибавките — по-дебели устни, по-несъразмерен нос. Арти притежаваше деликатната хубост на момиче, докато аз имах по-едър кокал и бях по-груб. До този неделен ден обаче не бях проявявал завист по отношение на безупречната му външност.

Вечерта ни съобщиха, че другата неделя съпружеската двойка отново ще дойде и тогава ще се реши дали ще бъдем осиновени и двамата или само един от нас. Казаха ни още, че тези хора са изключително богати и поне един от нас трябва да бъде осиновен.

Главната възпитателка проведе с нас наистина откровен разговор — от онези, които възрастните провеждат с децата, за да ги предпазят от проявата на лоши чувства като ревност и завист, да ги подтикнат да бъдат благородни духом като истински светци. И които, разбира се, забравят, че говорят все пак с деца.

Слушахме и кимахме. Казвахме по едно „да, госпожо“ без да разбираме за какво става въпрос. Но макар и едва седемгодишен, аз прекрасно знаех какво ще стане. Следващата неделя брат ми ще замине с богатата и красива госпожа, а аз ще си остана в приюта.

Дори като дете Арти беше адски лоялен. Но през онази седмица бяхме наистина разделени — за пръв и последен път в живота ни. В понеделник, по време на редовния футболен мач, аз отказах да го взема в моя тим. В областта на спорта бях пълновластен господар. През всичките шестнадесет години в приюта неизменно бях най-добър сред връстниците си и това ми даваше правото да избирам своите съотборници за различните игри. Пръв избирах винаги Арти. С изключение на споменатия понеделник. По време на мача го гонех из игрището и правех всичко възможно да му причиня болка. Днес, тридесет години по-късно, все още ясно помнех смайването, което се беше изписало на лицето му. По време на хранене сядах далеч от него, а вечер в спалнята не му обръщах никакво внимание. След един друг мач през същата седмица той бавно тръгна да се прибира към съблекалнята, а аз с добре премерен шут насочих топката право в главата му. Ударът беше силен и точен и той падна на земята. Не го направих с мисълта да му причиня болка. За едно седемгодишно момче ударът беше направо страхотен. Дори днес се учудвам на злобата, която вложих в него. Арти стана, изтупа праха от дрехите и си тръгна.

Никога не се опита да ми върне. А това още повече ме озлоби. Измислях какви ли не унижения, а той само ме гледаше с ням въпрос в очите. Знаех, че ще го изкарам от нерви само с едно — двамата вършехме различни услуги срещу заплащане на по-големите момчета, а събраните петаци Арти слагаше в един стъклен буркан, който държеше заключен в гардеробчето си. Беше адски спестовен. В петък следобед нарочно пропуснах мача и откраднах буркана. Изтичах в парка и то зарових, без дори да преброя парите. Видях само, че е пълен почти догоре с медни и сребърни монети. Арти откри липсата му едва на следващата сутрин. Погледна ме с невярващ поглед, но нищо не каза. От този момент и той започна да ме отбягва.

Следващият ден беше неделя и двамата трябваше да се явим в кабинета на главната възпитателна с официалните си дрехи за осиновяване. Станах преди закуска и изтичах да се скрия в горичката зад приюта. Знаех какво ще стане — Арти ще си облече костюмчето, красивата жена ще го вземе със себе си и аз никога вече няма да го видя. Добре поне, че му свих парите! Легнах в храсталаците и заспах. Когато се събудих вече се здрачаваше и тръгнах да се прибирам. Отведоха ме в кабинета на главната възпитателка и там си получих заслуженото наказание — двадесет пръчки по петите с дървена чертожна линия. Окото ми не мигна, макар адски да болеше.

Когато се прибрах в спалнята с изненада видях, че Арти седи на леглото си и кротко ме чака. Не можех да повярвам на очите си. Спомням си само, че когато Арти ми прасна един здрав шамар, сълзите потекоха по лицето ми.

— Къде са парите ми? — гневно попита той.

След това се нахвърли върху мен, риташе ме, хапеше ме… Накрая не издържах, грабнах го и го тръшнах на леглото. Гледахме се като разсърдени котараци и пъхтяхме.

— Твоите пари не ми трябват! — рекох.

— Ти ги открадна! — обвини ме Арти. — Не се опитвай да лъжеш!

— Не съм! — упорствах аз.

С това разговорът ни приключи. А на другата сутрин бяхме отново братя. Всичко стана такова, каквото си беше преди. Арти нито веднъж не отвори дума за парите си, а и аз никога не му казах къде съм ги заровил.

Години наред не разбрах какво се е случило в онзи неделен ден. Най-сетне Арти отстъпи и ми разказа всичко. Когато открил, че ме няма, той отказал да облече официалните си дрехи, крещял и проклинал, дори се опитал да удари възпитателката. За което, разбира се, получил своята порция от бой с пръчка. Но съпружеската двойка настоявала да го види. Той заплюл красивата жена и я нарекъл с всички мръсни имена, които знае едно деветгодишно момче. Сцената била ужасна и му спечелила нов бой от страна на възпитателката.

 

 

Млъкнах, а Жанел стана да си напълни чашата с вино. После се наведе над мен и каза:

— Много искам да ме запознаеш с Арти!

— Няма да стане — рекох. — Всичките ми гаджета се влюбваха в него и това започва да ми писва. Ожених се за жена си само защото беше единствената, която не прояви интерес към брат ми!

— А какво стана с буркана?

— Не го потърсих повече — рекох. — Представях си как някое момче след мен ще го намери и ще реши, че му е пратен в дар от някой добър магьосник. Вече не ми трябваше този проклет буркан!

Жанел отпи глътка вино и после ревниво, както винаги ставаше въпрос за моите чувства, попита:

— Ти много го обичаш, нали?

На така поставен въпрос не можех да отговоря. Някак не можех да си представя, че думата „любов“ се свързва с брат ми или който и да било мъж. А и Жанел прекалено често я употребяваше. Замълчах си.

Друга вечер започнахме спор относно правото на жените да въртят секс толкова свободно, колкото го правят мъжете. Привидно се съгласявах с доводите й, но вътре в себе си изстивах от злобна ревност.

— Имаш право, разбира се — рекох. — Единственият проблем знаеш ли къде е? Жените са биологически непригодни за тоя номер!

— Това пък откъде го измисли? — смаяно ме погледна тя. Побесня едва след като видя коварната ми усмивка.

— Можем да се чукаме толкова свободно, колкото и вие! Хич не ни пука! На практика именно мъжете вдигат пушилката и превръщат секса в най-важното нещо на света! Вие сте прекалено ревниви, чувството ви за собственост е страхотно развито, а ние непременно трябва да се подчиняваме.

Именно този капан чаках.

— Не си ме разбрала правилно — рекох спокойно аз. — Но нима не си чувала, че шансовете на мъжете да пипнат трипер при някоя случайна връзка са три пъти по-малки от тези на жената?

Тя млъкна и объркано ме погледна. Харесвах този по детински смаян израз на лицето й. Подобно на болшинството съвременни хора и тя не знаеше почти нищо за венерическите заболявания и начините на тяхното разпространение. А и аз самият се образовах по въпроса едва след като започнах да изневерявам на жена си. Големият ми кошмар беше да не хвана я трипер, я сифилис, а после да го лепна на Валъри. Главно по тази причина умирах от яд, когато Жанел ми разказваше за похожденията си.

— Казваш това, за да ме изплашиш, нали? — попита Жанел. — Познавам те, момченце! Почнеш ли да говориш с професионална убеденост, значи си решил да ме изментиш нещо!

— Това си е чистата истина — възразих аз. — Десет дни след злополучния контакт мъжът прокапва и разбира, че е заразен. Докато повечето жени изобщо не подозират, че са пипнали трипер. Петдесет до осемдесет процента от тях нямат никакви симптоми в продължение на седмици и месеци. Най-много да получат по някое бяло течение. Но през този период започват да миришат на спарени гъби!

Жанел избухна в буен смях, тръшна се на леглото и зарита с крака.

— Е, сега вече съм напълно убедена, че дрънкаш врели-некипели!

— Няма майтап, така си е — рекох. — Но ти засега си здрава, иначе щеше чак тук да ми мирише… — надявах се, че шегите ще прикрият злобата, която ме обземаше. — Обикновено жените разбират, че са заразени чак когато партньорът им реши да им го съобщи.

— Много ти благодаря! — рече Жанел и рязко се изправи. — Да не искаш да кажеш, че си лепнал нещо и ми е време да ида на доктор?

— Нищо ми няма — отвърнах. — Мога да лепна нещо само от теб или от жена ми!

— А жена ти е извън всяко подозрение, нали? — иронично ме изгледа тя.

— Точно така.

— За твое сведение, аз ходя веднъж месечно на гинекологичен преглед — отсече тя. — И там се подлагам на всички необходими изследвания!

— Това не е достатъчно — продължих да се усмихвам аз.

— Единственият начин да разбереш дали си болна е да ти се направи посявка. Гинеколозите не се занимават с подобни неща. Взема се проба от влагалището и се слага в бурканче с една светлокафява течност. Пробата е много капризна й никога не дава стопроцентова гаранция…

Тя започна да показва очевидни признаци на интерес и аз побързах да хвърля въдицата.

— А ако си мислиш, че ще надхитриш системата като духнеш на мъжа, в когото се съмняваш, ще ти кажа още една неприятна новина — при оралния секс шансовете на жената за зараза са много по-големи от тези на мъжа, който прави същото!

— Това не е честно! — извика Жанел и скочи от леглото.

И двамата се разтърсвахме от смях.

— Триперът е нищо — продължих да я кова аз. — Сифилисът е опасен. Ако духнеш на някой сифилитик, имаш всички шансове да си отгледаш някоя и друга малка пъпчица по устните, вътрешността на устата и дори на сливиците. А това ще сложи край на актьорската ти кариера, нали? Трябва да внимаваш за тъмночервена пъпчица, която постепенно се превръща в раничка, но не кърви. Най-лошото е, че след няколко седмици симптомите изчезват, но болестта вече се е настанила в организма ти и се превръщаш в бацилоносител. Понякога се получава леко изприщване, а върху дланите и петите се появяват червени петънца… — при тези думи взех единият й крак и започнах да го разглеждам.

— Слава богу, все още нямаш такива симптоми — добавих аз.

Беше възхитена, но не можеше да разбере причините, поради които й изнасям тази лекция.

— А мъжете? — попита. — Всичко ли ви се разминава, мръсници такива?

— Не, разбира се — отвърнах. — Най-често усещаме, че лимфните възли под стомаха ни са възпалени и сякаш са ни пораснали нов чифт ташаци. Е понякога ни пада и косата… Някога наричали сифилиса „подстригване“, знаеш ли? Все пак не е фатално. Пеницилинът е страшно добро лекарство за тази болест. Но все пак повтарям — мъжете разбират, че са болни, а жените — не. Ето я основната причина, поради която вие не сте годни за сексуалната свобода, за която толкова силно мечтаете!

Жанел беше зашеметена.

— Всичко това ти доставя удоволствие нали, мръсник такъв?

Започваше да проумява играта ми.

— Не е толкова ужасно, колкото звучи — продължих с равен глас аз. — Дори никога да не откриеш, че имаш сифилис, все някой тип ще ти го каже, ей така, от добро сърце. А и в продължение на цяла календарна година не си заразна и не можеш да го лепнеш на никого! — млъкнах за момент, усмихнах й се сладко и продължих: — Ако не си бременна, разбира се. В такъв случай детето ти ще си има сифилис по рождение…

Тя потръпна.

— След изтичането на тази година, две трети от заразените жени продължават да си живеят като преди — продължих аз. — Остават си здрави и никого не заразяват…

— А останалата една трета? — подозрително ме погледна Жанел.

— Тя е обречена на сериозни неприятности — рекох. — Сифилисът уврежда сърцето и кръвоносните съдове. Може да остане в латентно състояние десет, дори двадесет години. Но след това води до лудост, парализа, слепота. Нанася сериозни поражения на белия и черния дроб. Така че, скъпа, просто нямате късмет!

— Дрънкаш ми всичките тези ужасии просто защото искаш да ти бъда вярна! — отсече тя. — Така ме плашеше майка ми, когато бях петнадесетгодишна и тя се страхуваше да не надуя корема…

— Това е вярно — рекох. — Но го подкрепям с проверени от науката факти. От морална гледна точка нямам нищо против. Можеш да се чукаш с всеки, с когото пожелаеш. Не си моя собственост!

— Престани да се правиш на умник! — кипна тя. — Сигурно вече са открили хапче и против този противен сифилис! Гълташ го като тези срещу забременяване и си окей!

— Възможно е — рекох аз с максимално откровен глас. — Всъщност зная за такова средство от години — гълташ таблетка от петстотин милиграма пеницилин един час преди секса и това е напълно достатъчно да прогониш сифилиса. Лошото е, че не знаеш дали на практика се е получило така и дали няма да идеш на кино след десетина-петнадесет години! Лесно можеш да сбъркаш и да глътнеш таблетката прекалено рано или прекалено късно. А проклетите спирохети само това и чакат — започват да пълнеят и да се размножават като луди! Знаеш ли как изглеждат спирохетите? Като миниатюрни коркови тапи. Пълнят кръвта ти, проникват в тъканите и организмът постепенно се натравя. За известно време лекарствата могат да предпазят клетките от разширение и инфекцията е блокирана. Но след известно време спирохетите стават резистентни на пеницилина и на практика той започва да подпомага тяхното размножаване. На пазара вече има известни средства за профилактика. Например влагалищният крем „Проганаси“, който се използва като противозачатъчно. Наскоро учените открили, че той действа и против вирусите на венерическите болести, така че с един куршум удряш два заека. Сега, като говорим по този въпрос, ми идва на ум, че моят приятел Осейно редовно се зареждаше с пеницилин, преди да ощастливи поредната си почитателка…

Жанел се разсмя.

— Излиза, че за мъжете всичко е окей. Чукате каквото ви падне и си свиркате! Но я ми кажи коя жена знае кого и кога ще чукне два часа предварително?

— Готов съм да ти дам един съвет — жизнерадостно предложих аз. — Никога не се чукай с хлапаци между петнадесет и двадесет и пет години. В тази възрастова група мъжете имат десет пъти повече венерически болести от останалите. И още нещо — преди да си легнеш с някой мъж, не пропускай да го забелиш!

— Какво? — учуди се тя. — Звучи отвратително!

— Хващаш му члена така, сякаш се готвиш да го задоволиш ръчно — обясних аз. — Дърпаш кожичката назад и гледаш дали няма да се появи някоя жълтеникава на цвят капчица. Появи ли се — обувай гащичките и изчезвай! Този тип е заразен! Проститутките прибягват до този метод…

Още докато приказвах, започнах да разбирам, че съм отишъл твърде далеч. Тя ме гледаше със студен поглед, но вече не можех да се спра:

— Съществува и херпесът. На практика това не е венерическо заболяване и от него страдат предимно необрязаните мъже. Но то може да причини рак у матката на жената. Ето ти и една кратка равносметка: чукаш ли се наляво-надясно, лесно можеш да хванеш сифилис или рак. А при мъжете тези опасности липсват и именно поради тази причина жените не трябва да търсят свободната любов наравно с мъжете!

— Браво на професора! — изръкопляска Жанел. — След тази чудесна лекция, положително ще се прехвърля окончателно на жените!

— Не е лошо като идея! — рекох.

Беше ми лесно да го кажа, тъй като не изпитвах никаква ревност по отношение на лесбийските й наклонности.