Джонстън Маккъли
Зоро (39)

Глава XXXIX
Брашнена каша и козе мляко

Всички тръгнаха вкупом: кавалеристите, индианците, доскорошните пленници. Младежите обкръжиха дон Диего Вега и сеньоритата, която се бе опряла на ръката му и го гледаше с искрящ поглед.

— Разкажете ни, разкажете ни всичко! — викаха те.

— Това започна преди десет години, когато бях на петнадесет — каза той. — Слушах разкази за преследвания, виждах как измъчват и ограбват приятелите ми. Видях как войниците биеха един мой приятел стар индианец. Тогава реших да започна добре обмислена игра. Знаех, че ще бъде трудно. Престорих се, че малко се интересувам от живота, за да не ме сравняват с разбойника, в който мислех да се превърна. Тайно се упражнявах в езда и фехтовка.

— Кълна се в светиите — правел го е! — промърмори Гонзалес.

— Едната ми половина бе бавният дон Диего, когото всички познавате, а другата — „Проклятието на Калистрано“, което се надявах да стана някога. Времето настъпи и аз започнах своята дейност. Трудно е да се обясни, сеньори, но когато намятах плаща и слагах маската, половината на дон Диего си отиваше от мен. Струваше ми се, че друга кръв тече в жилите ми, гласът ми ставаше силен и решителен, а в гърдите ми пламваше огън. Когато свалях плаща и маската, отново се превръщах в безжизнения дон Диего. Сприятелих се със сержант Гонзалес, и то не без причина.

— Ха! Досетих се за това, кабалеро! — възкликна Гонзалес. — Винаги ви досаждаше, когато се споменеше името на Зоро, и отказвахте да слушате за нашите кръвопролития, но затова пък разпитвахте в каква посока ще поемем с моите кавалеристи, а вие тръгвахте в противоположната.

— Чудесен познавач сте — похвали го дон Диего и се засмя заедно с всички. — Ние дори кръстосахме шпаги, но вие не се и досетихте кой е Зоро. Помните ли дъждовната нощ в кръчмата? Чух хвалбите ви, излязох, сложих си плаща и маската, върнах се, бихме се, избягах, свалих маската и плаща и отново се върнах, за да се пошегувам с вас. Аз посетих хасиендата на Пулидо като дон Диего, а след това се върнах като Зоро и разговарях със сеньоритата. Вие почти ме бяхте уловили в онази нощ при брат Филип — имам предвид първата нощ.

— Ха! Тогава вие ми казахте, че не сте видели Зоро.

— Така си и беше. Братята нямат огледала, защото смятат, че това предразполага към суета. Останалото не беше трудно. Вие лесно ще се досетите как се озовах в собствения си дом като Зоро, когато комендантът оскърби сеньоритата, а тя трябва да ми прости тази лъжа. Аз поисках ръката й като дон Диего и тя ме отблъсна. Тогава се опитах да направя същото като Зоро и тя ме обикна. Тя се отказа от богатствата на дон Диего Вега заради човека, когото обичаше, макар да знаеше, че той е отхвърлен от обществото и е вън от закона. Тя ми разкри сърцето си и аз съм пленен от нея. Ваше превъзходителство, тази сеньорита ще бъде моя жена и предполагам, че хубавичко ще си помислите, преди да се решите да причините някакви неприятности на семейството й.

Губернаторът протегна ръка в знак на примирие.

— А аз за кого се омъжвам? — попита Лолита и цялата се изчерви, защото всички погледи се устремиха към нея.

— А вие кого обичате?

— Струваше ми се, че обичам Зоро, но сега си мисля, че обичам и двамата — каза тя. — Нима това не е срамно? Е по-скоро ще избера Зоро, отколкото дон Диего такъв, какъвто го познавах.

— Ще се постарая да намеря златната среда — отговори той и пак се засмя. — Ща захвърля старите навици и ще се превърна в човека, който искате да виждате до себе си. Пък и бракът иска своето. Всички ще говорят, че женитбата е направила от мен истински мъж.

Лолита спря и го целуна пред всички.

— Брашнена каша и козе мляко! — изруга сержант Гонзалес.