Джонстън Маккъли
Зоро (28)

Глава XXVIII
Оскърблението

Каретата на Дон Диего спря пред дома му точно когато край него в облак прах прелетя отряд кавалеристи. Младият благородник не позна никого от тях.

— Ха! Какво е това! Нови войници, изпратени по следите на Зоро? — попита той един човек наблизо.

— Това е част от ескорта на губернатора, кабалеро.

— Нима той е тук?

— Пристигна преди малко и отиде в гарнизона.

— Сигурно имат новини за онзи негодник, щом изпращат хората да препускат като луди в тази жега. Разбойникът му с разбойник, той е просто неуловим. Ако бях тук при пристигането на губернатора, той сигурно щеше да отседне в дома ми. Сега някой друг кабалеро ще има честта да го приеме. Колко жалко!

След това подмятане дон Диего влезе вкъщи, а човекът, който чу думите му, не знаеше да вярва ли в искреността им или не.

Отрядът кавалеристи начело с куриера, който познаваше пътя, се насочи в галоп към дома на дон Карлос. Ескортът спазваше точно указанията на губернатора. Когато стигнаха входа на имението, войниците се разпръснаха, като тъпчеха цветните лехи на доня Каталина и разпръсваха кокошките по пътя. Скоро те обградиха хасиендата.

Дон Карлос седеше на верандата на обичайното си място, потънал в дрямка, и не забеляза приближаващите кавалеристи, докато не чу тропота от копитата на конете им. Той скочи разтревожен, като си мислеше, че Зоро отново се е появил в околността и войниците пак са по следите му.

Трима ездачи слязоха от конете си пред стълбите на верандата, а командващият ги сержант се заизкачва, като отърсваше праха от мундира си.

— Вие ли сте дон Карлос Пулидо? — високо запита той.

— Имам честта да нося това име.

— Имам заповед да ви арестувам.

— Арест? Кой е издал подобна заповед?

— Негово превъзходителство губернаторът, сеньор. Сега той е в Реина де Лос Анжелес.

— Какво е обвинението?

— Измяна и подпомагане на държавен престъпник.

— Каква нелепост! — възмути се дон Карлос. — Обвинен съм в измяна, въпреки че самият за съм несправедливо ограбен, но не вдигнах ръка срещу властниците! Какви са основанията за подобно обвинение?

— Ще попитате за това съдията, сеньор. Нищо повече не мога да ви кажа освен това, че трябва да ви арестувам.

— Искате да дойда с вас?

— Настоявам за това, сеньор.

— Но аз съм човек с благородническа кръв, аз съм кабалеро.

— Имам заповед, сеньор.

— Значи не вярвате, че ще дойда сам в съда? Може би искате той да бъде проведен веднага? Така ще е най-добре, защото по-скоро ще мога да се оправдая. В гарнизона ли ще отидем?

— Аз ще се прибера в гарнизона, щом изпълня заповедта. А вие ще отидете в затвора — каза сержантът.

— В затвора? — избухна дон Карлос. — И вие се осмелявате! Ще хвърлите един кабалеро в мръсния затвор? Ще ме затворите там заедно с индианците и обикновените престъпници?

— Имам заповед, сеньор. Пригответе се веднага за тръгване.

— Трябва да дам някои разпореждания на управителя.

— Ще дойда с вас, сеньор.

Лицето на дон Карлос пламна. Юмруците му се свиха и той изгледа гневно сержанта.

— Нима трябва да продължа да понасям тези оскърбления? — кресна той. — Нима мислите, че ще избягам като някой престъпник?

— Имам заповед, сеньор — повтори сержантът.

— Не мога ли поне да съобщя на жена си насаме?

— Жена ви доня Каталина Пулидо ли е?

— Разбира се.

— Имам заповед да арестувам и нея.

— Мерзавец! Ще вдигнете ръка срещу една дама? Ще я отведете от дома й?

— Такава е заповедта. Тя също е обвинена в измяна и в подкрепа на враговете на родината.

— Кълна се в светиите. Това вече е прекалено. Ще се бия срещу вас и войниците ви, докато ми стигнат силите.

— Това едва ли ще продължи дълго, дон Карлос. Аз само изпълнявам заповедта.

— Любимата ми жена да бъде арестувана като обикновена индианка, и то с подобно обвинение! Какво се каните да правите с нея, сержант?

— И тя ще бъде откарана в затвора.

— Жена ми? Нима не е останала капчица справедливост в тази страна? Та нали тя е дама?

— Достатъчно, сеньор. Аз само изпълнявам своя дълг. Аз съм войник и съм длъжен да се подчинявам.

Доня Каталина бързо излезе на верандата, защото се бе скрила зад вратата и оттам бе чула целия разговор. Лицето й беше бледо, но в погледа й се четеше решителност. Тя се опасяваше, че дон Карлос може да удари войника, да го рани или убие, а това във всички случаи само щеше да утежни обвиненията срещу него.

— Чух всичко, мъжо. Преследването на семейството ни продължава. Прекалено съм горда, за да обсъждам това с прости войници, които само изпълняват заповеди. Пулидо ще си останат Пулидо дори и в затвора.

— Но това е позор! — възмутено я прекъсна дон Карлос. — Какво означава всичко това? А дъщеря ни, която ще трябва да остане сама със слугите? Нямаме нито роднини, нито приятели.

— Дъщеря ви сеньорита Лолита Пулидо ли е, сеньор? — отново се заинтересува сержантът. — Тогава не се притеснявайте, че ще бъдете разделени. Имам заповед и за нейното арестуване.

— А обвинението…

— Същото, сеньор.

— И вие ще я отведете…

— В затвора!

— Невинна девойка от знатен род?!

— Такива са заповедите, сеньор — поясни сержантът.

— Светиите да поразят човека, който ги е издал — викна дон Карлос. — Отнеха ми земите, богатствата. Опозориха мен и семейството ми, но не могат да сломят гордостта ми.

Дон Карлос вирна гордо глава и очите му блеснаха. Хвана жена си под ръка, обърна се и влезе в къщата, а сержантът ги следваше по петите.

Той съобщи на Лолита за ареста. Тя постоя няколко мига смаяна, онемяла и след това се обля в сълзи. Но скоро гордостта на семейство Пулидо взе връх. Младата девойка обърса сълзите си, стисна презрително устни и погледна от високо сержанта, който я приближи.

Слугите докараха впряга им пред портала. Дон Карлос с жена си и дъщеря си се качи в него и позорното пътуване започна.

Сърцата им се късаха от мъка, но никой от тях не го показа. Те държаха главите си гордо изправени, никого не поглеждаха и се правеха, че не чуват мръсните подмятания на войниците.

Кавалеристите отстраняваха от пътя всеки срещнат. Хората с учудване наблюдаваха странната процесия, но не чуха нито дума. Някои ги гледаха съчувствено, други се надсмиваха над сполетялата ги беда — отношението им се определяше от това, дали бяха честни хора или привърженици на губернатора.

Така те стигнаха до Реина де Лос Анжелес, а там ги очакваше ново оскърбление. Негово превъзходителство бе решил, че Пулидо трябва да бъдат унизени до край, затова бе изпратил няколко кавалеристи да огласят за ареста на семейството и да раздадат пари на някои от местните хора и наемници, които да се гаврят с арестуваните. Губернаторът искаше да даде урок на своите противници и да докаже, че Пулидо са еднакво ненавиждани от всички.

На площада ги посрещна голяма тълпа. Отвсякъде се носеха грубовати насмешки и обиди; някои от тях бяха недопустими в присъствието на дами. Лицето на дон Карлос бе почервеняло от гняв и негодувание, в очите на доня Каталина блестяха сълзи, а устните на сеньорита Лолита трепереха, но те се правеха, че нищо не чуват. На път за затвора войниците обиколиха площада, като нарочно се движеха бавно, за да продължи колкото се може по-дълго оскърблението. До входа на затвора се бе събрала тълпа нехранимайковци, напили се за сметка на губернатора. Те вдигаха невъобразим шум. Един от тях замери с буца пръст дон Карлос и го удари в гърдите, но благородникът се направи, че не го забелязва. С едната си ръка той бе обгърнал жена си, а с другата — дъщеря си и доколкото можеше, ги закриваше от тълпата, а погледът му бе насочен право напред.

Няколко кабалеро станаха неми свидетели на тази сцена. Някои от тях бяха на възрастта на дон Карлос и издевателствата над невинния старец предизвикаха у тях силна ненавист към губернатора.

Присъстваха и млади хора, които наблюдаваха страдалческото изражение на доня Каталина с мисълта, че техните майки биха могли да бъдат на нейно място. Те зърнаха и прелестното личице на сеньоритата и на нейно място си представиха своите сестри и годеници.

Някои младежи от време на време се споглеждаха и макар да не разменяха нито дума, мислеха си за едно и също; дали Зоро щеше да научи за това, дали щеше да съобщи на членовете на новооснованата лига да се съберат отново.

Накрая впрягът спря пред затвора и тълпата индианци и наемници го наобиколиха. Войниците се престориха, че ги гонят, а сержантът скочи от коня си и заповяда на дон Карлос, жена му и дъщеря му да слязат.

Когато семейството се заизкачва по стълбите, някакви дрипави и пияни хора ги заблъскаха отстрани. Някой хвърли кал, която се размаза по роклята на доня Каталина. Но тълпата, която очакваше гневни възгласи от страна на стария кабалеро, бе разочарована. Дон Карлос не обръщаше внимание на своите мъчители и с високо вдигната глава отведе дамите до вратата.

Сержантът почука с дръжката на шпагата си. Малкото прозорче се отвори и се показа страшното лице на тъмничаря, който се подсмихваше.

— Кой е тук? — попита той.

— Трима арестанти, обвинени в измяна — бе отговорът.

Чу се и последният изблик на присмех и подигравки от тълпата, след това пленниците се озоваха вътре и вратата се затвори след тях.

Тъмничарят ги поведе по вонящия коридор и отвори една килия.

— Влизайте! — изкомандва той. Тримата влязоха и вратата тутакси се затръшна след тях, резето щракна и настана тъмнина. Пленниците присвиха очи, за да привикнат с нея. Постепенно те различиха два прозореца, няколко пейки и фигурите на някакви дрипльовци край стената.

Дори не им бяха дали отделна килия. Дон Карлос със семейството си бе натикан в обща килия с някаква измет: пияници, крадци, леки жени и презрени индианци. Благородниците седнаха на пейката в ъгъла на килията, колкото се може по-далеч от останалите. След това доня Каталина и Лолита се разридаха, а по лицето на стария кабалеро, който се опитваше да ги утеши, също потекоха сълзи.

— Само ако дон Диего Вега бе мой зет сега! — изохка дон Карлос.

Лолита стисна ръката му.

— Татко, може би някой приятел ще ни помогне — прошепна тя. — Може би злият човек, причинил ни толкова страдания, ще бъде наказан.

На сеньоритата за миг й се стори, че вижда Зоро. Тя дълбоко вярваше в човека, на когото бе отдала сърцето си.