Джонстън Маккъли
Зоро (31)

Глава XXXI
Освобождението

Зоро почука на вратата на затвора с дръжката на шпагата си. Отвътре се чу тежка въздишка, а след това нечии крака се затътрузиха по каменния под. След миг в процепа се показа светлина, малкото прозорче се отвори и се появи съненото лице на пазача.

— Какво има? — попита той.

Зоро пъхна дулото на пистолета си през прозорчето, така че пазачът да не може да го затвори отново.

— Отвори, ако ти е мил животът! Отвори и нито гък — заповяда Зоро.

— Какво… какво става?

— Зоро е пред теб.

— Кълна се в светиите!

— Отвори, глупако, или ще умреш!

— Аз… аз ще отворя! Само не стреляйте, добри ми сеньоре! Аз съм един беден пазач, не съм войник. Моля ви, не стреляйте!

— По-живо, отваряй!

— Веднага щом пъхна ключа, добри ми Зоро!

Чу се дрънкане на ключове, един от тях се превъртя в ключалката и тежката врата се отвори. Зоро и спътниците му се втурнаха вътре и затвориха вратата. Пазачът усети дулото на пистолет до слепоочието си. Вече бе готов да се строполи на колене пред тези ужасни хора с маски, ако един от тях не беше го сграбчил за косите:

— Къде спи надзирателят на тази ужасна дупка? — попита той.

— В тази стая, сеньор.

— А къде са дон Карлос и дамите?

— В общата затворническа килия, сеньор.

Зоро направи знак на останалите, мина през помещението и отвори стаята на затворническия надзирател. Той седеше в леглото си — бе чул шума и изплашено запремига, когато на светлината на свещта видя разбойника.

— Не мърдайте, сеньор — предупреди го Зоро. — Само звук и сте мъртъв. Пред вас е Зоро.

— Светиите да са ми на помощ.

— Къде са ключовете от килиите?

— На… на масата, сеньор.

Зоро ги взе, а след това се обърна към тъмничаря.

— Легни! — изкомандва той. — На пода, негоднико!

Нападателят разкъса чаршафа, завърза ръцете и краката на тъмничаря, направи една топка от парцали и я пъхна в устата му.

— Ако искаш да оцелееш, лежи безмълвно, след като напуснем. Оставям ти сам да определиш колко да продължи това.

Сетне Зоро се върна в предното помещение и направи знак на своите придружители да го последват по смърдящия коридор.

— Коя е вратата? — попита той пазача.

— Втората, сеньор.

Отправиха се към нея. Зоро я отключи и широко я разтвори. Накара пазача да вдигне свещта високо над главата си.

Въздишка на жалост се изтръгна от гърдите на разбойника, когато видя остарелия кабалеро до прозореца и двете жени, притиснали се една до друга на пейката.

— Нека небето бъде милостиво към губернатора! — възкликна той.

Сеньорита Лолита го погледна тревожно, но в същия миг радостно извика. Дон Карлос се обърна.

— Зоро! — едва можа да промълви той.

— Самият той, дон Карлос! Дойдох с приятели, за да ви освободя.

— Не мога да си го позволя, сеньор. Казаха ми, че съм обвинен като ваш укривател. И вие устройвате моето бягство?

— Сега не е време за спорове — каза Зоро. — Не съм сам. С мен са двадесет и шест съмишленици. Човек с вашето потекло и вашите дами не трябва да прекарат нощта в тази отвратителна дупка. Кабалеро!

Двама от привържениците на Зоро уловиха бързо дон Карлос и го изведоха в коридора, а след това надолу към стаята на пазача. Другите двама подхванаха доня Каталина под ръка и я поведоха.

Зоро се поклони на сеньоритата и й подаде ръка, която тя стисна с радост.

— Трябва да ми вярвате, сеньорита — прошепна той.

— Да обичаш, значи да вярваш, сеньор.

— Всичко е готово. Не задавайте въпроси, а правете каквото ви кажа. Да вървим!

Той я прегърна и двамата излязоха от килията, а вратата след тях остана отворена. Някои от нещастните престъпници можеха да си пробият път и да избягат, а и Зоро не искаше да им пречи. Той смяташе, че повече от половината са затворени несправедливо.

Дон Карлос вдигаше невъобразим шум, викаше, че не желае да го освобождават по подобен начин, че иска да остане и да се срещне с губернатора в съда. Доня Каталина тихо проплакваше от уплаха, но не се съпротивляваше.

Добраха се до изхода и Зоро заповяда на пазача да отиде в ъгъла и да стои кротко там, додето всички посетители изчезнат. После един кабалеро отвори външната врата.

В този момент навън настана суматоха. Приближаваха двама войници с едно момче, което бяха заловили да краде в кръчмата. Когато видяха маските, кавалеристите разбраха, че става нещо нередно.

Единият войник стреля с пистолет и някой му отвърна със същото. Това бе достатъчно, за да привлече вниманието на пируващите в кръчмата, както и на стражите в гарнизона.

Кавалеристите веднага вдигнаха тревога, скочиха на конете си и се спуснаха към селото, за да разберат причината за тази среднощна стрелба. Сержант Педро Гонзалес и войниците му също наизлязоха от кръчмата. Така Зоро и приятелите му срещнаха съпротива точно когато най-малко я очакваха.

Тъмничарят бързо се освободи от чаршафите, с които бе увързан и извади от устата си парцалите. Той закрещя, че Зоро е освободил пленниците. Сержант Гонзалес го чу и викна на войниците си да го последват, ако искат да спечелят част от наградата, обещана от негово превъзходителство. Но младите благородници качиха на конете своите освободени пленници и заедно с тях се понесоха през насъбралата се на площада тълпа.

Около тях свистяха куршуми, но не можаха да засегнат никого. Доня Каталина припадна от страх, но конникът, под чието покровителство се намираше, се зарадва, защото така можеше да се съсредоточи върху ездата и стрелбата.

Зоро препускаше, като придържаше сеньорита Лолита на седлото пред себе си. Той пришпори великолепния си жребец и поведе останалите. Щом стигна пътя, той спря и изчака приятелите си, които го настигнаха с бесен галоп.

— Действайте според плана, сеньори — изкомандва той, като видя, че всички са по местата си.

Отрядът се раздели на три. Едните препуснаха с дон Карлос към Пала, другите поеха към хасиендата на дон Алехандро, а Зоро се отправи към жилището на монаха Филип. Лолита здраво бе прегърнала през рамо своя благодетел, а гласът й звучеше в ушите му.

— Знаех, че ще дойдете, сеньор — прошепна тя. — Знаех, че сте истински мъж и няма да ме изоставите с родителите ми на това ужасно място.

Зоро не отговори; нямаше време за приказки, само още по-здраво я стисна в прегръдките си.

Изкачиха се на върха на първия хълм и спряха, за да разберат дали ги преследват и да погледнат мигащите отзад светлинки.

Площадът бе осветен от свещите, които бяха запалени в къщите — цялото население бе на крак. Гарнизонът също светеше. Зоро чу звуците на тръба и разбра, че всички кавалеристи Ще поемат по дирите му.

До ушите му достигна тропот от препускащи коне; кавалеристите знаеха посоката, в която бяха тръгнали похитителите и преследването трябваше да завърши бързо, още повече, че го оглавяваше самият губернатор.

Само едно нещо успокояваше Зоро: преследвачите също трябваше да се разделят на три отряда.

Той притисна сеньоритата до себе си, смуши коня в хълбоците с шпорите си и препусна с всичка сила.