Джонстън Маккъли
Зоро (20)

Глава XX
Дон Диего проявява интерес

Облакът, който предвещаваше дъжд, отмина и на сутринта слънцето светеше ярко, небето беше синьо, а въздухът ухаеше на цветя.

Малко след закуска слугите на дон Диего докараха впряга на семейство Пулидо и дон Карлос, жена му и дъщеря му се приготвиха да отпътуват за своята хасиенда.

— Как ме измъчва това — каза дон Диего пред вратата, — че бракът между мен и сеньорита Лолита се осуети. Какво ще кажа на баща си?

— Не се отчайвайте, кабалеро — посъветва го дон Карлос. — Може би когато се приберем и Лолита сравни скромното ни жилище с вашия великолепен дом, тя ще промени мнението си. Жените променят решенията си, кабалеро, толкова лесно, колкото и прическите.

— Мислех, че вече всичко е наред — въздъхна дон Диего. — Смятате ли, че има още надежда?

— Да, така смятам — отвърна дон Карлос, но се съмняваше в това, като си припомняше израза на лицето на дъщеря си. Независимо от това той бе решил сериозно да поговори с нея, когато се приберат, и разчиташе на това, тя да се подчини.

Когато всички любезности бяха приключени и тежкият впряг потегли, дон Диего се върна в дома си с наведена глава: това означаваше, че мисли.

Скоро реши, че му е нужна компания и като излезе от къщи, прекоси площада и влезе в кръчмата. Дебелият кръчмар дотича веднага да го посрещне, настани го на най-хубавата маса до прозореца и без да чака поръчка, му донесе вино.

Дон Диего дълго гледа площада през прозореца, проследяваше с поглед мъжете и жените, които минаваха, наблюдаваше индианците и от време на време поглеждаше към пътеката, която водеше към Сан Габриел.

По едно време забеляза по нея двама конника. Между тях имаше трети човек, увързан около кръста с въже, чиито краища бяха преметнати през седлата на конниците.

— Какво е това, за Бога! — възкликна дон Диего, стана и се приближи до прозореца.

— А-а! Водят пленник — обясни кръчмарят.

— Пленник?

— Един индианец преди малко ни уведоми, кабалеро. Пак са хванали монах.

— Обяснете ми, стопанино!

— Този човек трябва веднага да бъде изправен пред съда. Казват, че измамил едни търговец на кожи и сега трябва да отговаря за престъплението си. Искал делото да се гледа в Сан Габриел, но не му разрешили, защото всички там подкрепят монасите.

— Кой е този човек? — попита дон Диего.

— Казва се брат Филип, кабалеро.

— Как е възможно? Брат Филип е възрастен човек и мой добър приятел. Миналата нощ бях с него в хасиендата му.

— Без съмнение той ви е подвел, кабалеро, както и много други — услужливо обясни кръчмарят.

Дон Диего изглежда се заинтересува от случая. Внезапно той излезе от кръчмата и се запъти към съда, който се намираше в малка тухлена постройка на противоположната страна на площада. В този момент приближиха конниците със своя пленник. Това бяха двама войници, които монасите бяха длъжни да хранят в името на губернатора.

Бяха принудили брат Филип да върви вързан за седлата. Човек можеше да си помисли, че са препускали в галоп, за да проверят издържливостта на монаха.

Расото му, набито с прах и пот, беше заприличало на дрипа. Хората, които се тълпяха наоколо, го обсипваха с насмешки и груби шеги, но монахът държеше главата си гордо изправена и се правеше, че не забелязва нищо.

Войниците слязоха от конете, вкараха пленника при съдията и цяла тълпа скитници и безделници нахълта след тях. Дон Диего се поколеба за миг и също реши да влезе.

— Махайте се, мерзавци — викна той и тълпата му направи път.

Той влезе и започна да се промъква напред. Съдията го видя и го покани на най-хубавото място. Но сега не му беше до това.

— Какво има? Какво се е случило? — попита дон Диего. — Брат Филип е благочестив човек и мой приятел.

— Той е мошеник — възрази един от войниците.

— Ако това е така, значи не трябва да се вярва вече на никой — възпротиви се дон Диего.

— Действията му са противозаконни, кабалеро — потвърди съдията. — Предявено е обвинение и съдът трябва да се произнесе.

Тогава дон Диего седна и заседанието бе обявено за открито.

Човекът, предявил жалбата, бе с неприятен външен вид. Той заяви, че е търговец на кожи и сланина и има склад в Сан Габриел.

— Отидох в хасиендата на този монах и купих от него десет кожи — започна той. — След като му дадох парите и занесох стоката в склада, видях, че кожите не са обработени както трябва. Всъщност бяха развалени. Върнах се в хасиендата, обясних му това и поисках да ми върне парите, но той отказа.

— Кожите бяха хубави — обади се брат Филип. — Казах му, че ще върна парите, ако ми върне кожите.

— Бяха развалени — упорстваше търговецът. — Помощникът ми ще потвърди. Много миришеха и трябваше да ги изгоря.

Помощникът потвърди всичко.

— Какво ще кажете, брат Филип? — попита съдията.

— Нищо не може да ми помогне — каза монахът. — Вече съм признат за виновен и съм осъден. Ако бях привърженик на безпътния губернатор, а не францисканец, то кожите щяха да бъдат хубави.

— Измяна! — кресна съдията.

— Казвам истината.

Съдията се смръщи и потъна в многозначително мълчание.

— Твърде много мошеници се навъдиха напоследък — каза той накрая. — Ако човек носи расо, това не значи, че може да граби безнаказано. Затова считам за необходимо да дам пример и монасите да разберат, че не могат да извличат изгода от своя сан. Монахът трябва да заплати на този човек стойността на кожите, а за мошеничеството си да получи десет удара на голо, а за произнесените измамнически думи — още пет удара. Това е моята присъда.