Джонстън Маккъли
Зоро (35)

Глава XXXV
Шпагите отново се кръстосват

Зоро бе обхванал с ръка муцуната на коня и стоеше неподвижен като статуя. Индианецът бе приседнал до него. Отвън се чу конски тропот. По пътя преминаваха преследвачите. Войниците си подсвиркваха един на друг и проклинаха тъмнината.

Зоро отвори вратата и надникна. Ослуша се за миг, след това изведе коня. После се обърна и подаде една монета на индианеца.

— Не и от вас, сеньор — възпротиви се индианецът.

— Вземи, ти имаш нужда от нея, а не аз — настоя разбойникът.

Той се метна на коня и се заизкачва по стръмния склон. Напредването нагоре бе почти безшумно. След като се спусна от другата страна, Зоро стигна до една тясна пътечка и мина в тръс по нея. От време на време спираше, за да чуе дали не идва хайката.

Той се насочи към Реина де Лос Анжелес, но изглежда не бързаше много. Бе потънал в размисъл. След два часа се изкачи на върха над селото. Известно време спокойно съзерцаваше гледката, ширнала се пред погледа му. От време на време луната се показваше иззад облаците и Зоро успя да огледа площада.

Понеже не видя кавалеристите, помисли си, че са тръгнали обратно да го търсят и че тези, които се бяха спуснали след отрядите с дон Карлос и доня Каталина, още не са се върнали. Светеше само в кръчмата и в къщата, където бе отседнал губернаторът.

Зоро продължи по пътя, след това свърна встрани и забави ход. Той заобиколи селището и доближи гарнизона откъм задната му страна.

После слезе от коня си и продължи пешком, като често спираше да се ослуша, защото новото му начинание бе опасно и можеше да приключи доста зле.

Зоро остави коня си зад гарнизона в сянката на дърветата и тръгна край стената.

Приближи прозореца на една от стаите и надникна вътре. Капитан Рамон бе там, преглеждаше разхвърлените пред себе си отчети и чакаше завръщането на войниците.

Зоро приближи пълзешком ъгъла на сградата и видя, че няма охрана. Досети се, че комендантът бе изпратил всички здрави войници да го търсят и реши да действа светкавично, защото всеки момент някой от отрядите можеше да се върне.

Шмугна се през вратата, прекоси войнишкото помещение и стигна до вратата на кабинета. В ръката си държеше пистолет.

Както и в онази страшна за него нощ, капитан Рамон се обърна на стола — бе чул отварянето на вратата — и отново видя очите на Зоро, както и насоченото към гърдите му дуло на пистолет.

— Не мърдайте! Нито звук! Ще бъде удоволствие за мен да ви напълня с горещо олово! — каза Зоро. — Зная, че сте сам, вашите глуповати кавалеристи ме търсят там, където ме няма.

— За бога! — заекна капитан Рамон.

— Нито звук, ако ви е мил животът! Нито шепот дори! Обърнете се с гръб към мен!

— Вие ще ме убиете!

— Не, комендант! Но казах: нито звук! Изпънете ръцете си назад, за да ги вържа.

Капитан Рамон се подчини. Зоро бързо ги завърза с ширит, който откъсна от пояса си. След това обърна капитан Рамон към себе си.

— Къде е негово превъзходителство?

— В дома на дон Жуан Естадос.

— Знаех това, но исках да ви изпитам. Да вървим при губернатора.

— Да вървим…

— И нито дума. Хайде!

Той хвана капитан Рамон за рамото и двамата бързо напуснаха кабинета. Зоро водеше пленника си към мястото, където бе оставил коня си.

— Качвайте се — заповяда той. — Ще яхна коня зад вас и ще държа дулото на пистолета си опряно в тила ви. Не допускайте грешки, капитане, ако ви е мил животът. Днес съм решен на всичко.

Капитанът бе забелязал това. Той се метна на коня, както му бе заповядано, а зад него — в едната ръка с пистолет, а в другата стиснал поводите — се настани Зоро. Комендантът усети хладната стомана на тила си.

Зоро насочи коня си надолу по склона и приближи от задната страна къщата, където гостуваше негово превъзходителство.

Сега предстоеше най-трудната част от приключението. Зоро искаше да заведе капитан Рамон при губернатора и тримата да поговорят без свидетели. Затова го накара да слезе от коня и го поведе край стената на къщата. Имаше двор и те влязоха в него.

Изглеждаше, че Зоро доста добре познава вътрешното разположение на къщата. Заедно с капитана те прекосиха стаята на слугите, а после минаха през вестибюла, без да събудят спящия там индианец. От една от стаите долиташе хъркане, а изпод вратата на друга се процеждаше светлина.

Зоро спря пред нея и надникна през страничния процеп. Дори и да искаше да вдигне тревога или да предприеме нападение, капитан Рамон бе възпиран от студенината на опряното в тила му дуло, което го караше да забрави всякакви рисковани планове.

Зоро отвори вратата, вкара капитан Рамон в стаята и влезе след него. Вътре бяха губернаторът и стопанинът на къщата.

— Мълчете и не мърдайте! — изрече заплашително Зоро. — При първия опит за тревога капитанът ще получи куршум в главата си. Ясно ли е? Много добре, сеньори.

— Зоро! — изхриптя губернаторът.

— Самият той, ваше превъзходителство. Моля домакина да не се страхува, защото не смятам да му навредя, ако просто остане спокоен на мястото си. Капитан Рамон, бъдете така добър да седнете срещу губернатора. Във възторг съм от факта, че такъв високопоставен служител не спи в очакване на вести от моите преследвачи. Тъкмо умът му ще е свеж и прекрасно ще разбере за какво става дума.

— Какво означава тази дързост? — възкликна губернаторът. — Капитан Рамон, как си позволявате? Хванете този човек! Вие сте офицер…

— Не се карайте на коменданта — рече Зоро. — На него му е ясно, че само едно движение е равносилно на смърт. Дължите ми обяснение, но тъй като не мога да дойда посред бял ден, както би трябвало, то съм принуден да прибягна до тази нощна визита. Настанете се удобно, сеньори. Това ще ни отнеме известно време.

Негово превъзходителство не го свърташе на едно място.

— Днес вие оскърбихте едно знатно семейство, ваше превъзходителство — продължи Зоро. — Самозабравили сте се до такава степен, че заповядахте да хвърлят в презрения ви затвор един благородник, неговата съпруга и невинната му дъщеря. Послужихте си с такава низост, за да удовлетворите собствената си злоба.

— Те са изменници! — прекъсна го губернаторът.

— В какво ги обвинявате?

— Вие сте извън закона, за главата ви е обявена награда, а те са ваши помагачи и укриватели.

— Откъде получихте тези сведения?

— Капитан Рамон разполага с многобройни доказателства.

— Ха! Комендантът? Ще видим това. Капитан Рамон е тук и можем да узнаем истината. И така, какви са доказателствата ви?

— Били сте в хасиендата на Пулидо — каза губернаторът.

— Не отричам.

— Някакъв индианец ви е видял и съобщил в гарнизона. Войниците отишли да ви заловят.

— Момент, моля. Кой каза, че някакъв индианец вдигна тревога?

— Капитан Рамон ме увери в това.

— Той е тук и може да каже истината. Коменданте, нима самият дон Карлос Пулидо не изпрати индианеца? Кажете истината!

— Съобщи ни индианецът.

— А той не каза ли на сержанта, че дон Карлос го е изпратил? Не каза ли, че дон Карлос шепнешком му е предал съобщението, докато пренасял в стаята припадналата си жена? Не направи ли дон Карлос всичко възможно, за да ме задържи в хасиендата до идването на войниците, които трябваше да ме заловят? Не искаше ли дон Карлос с тези си постъпки да докаже верността си към губернатора?

— Кълна се в светиите, капитан Рамон! Вие никога не сте ми споменавали за това! — възкликна негово превъзходителство.

— Какви са другите доказателства? — попита Зоро.

— Когато войниците пристигнали, вие сте се скрили по някакъв начин — продължи губернаторът, — а когато капитан Рамон дошъл, вие сте изскочили от един шкаф, нападнали сте го изотзад и сте избягали. Очевидно е, че дон Карлос ви е скрил.

— Кълна се в светиите — каза Зоро. — Капитан Рамон, мислех, че имате достатъчно мъжество, за да признаете поражението си, макар да знаех, че сте негодник. Кажете истината.

— Това е истината.

— Кажете истината! — заповяда Зоро, като отново се приближи и вдигна пистолета. — Аз излязох от шкафа, заговорих ви, дадох ви време да извадите шпагата си и да се защитавате. Бихме се цели десет минути, нали така? Признавам, че отначало не разбирах прийомите ви, но после ги разгадах и вие се оказахте в моя власт. Лесно можех да ви оставя на място, но аз само одрасках рамото ви. Така ли беше? Отговорете, ако искате да останете жив!

Капитан Рамон облизваше пресъхналите си устни и избягваше да срещне погледа на губернатора.

— Отговаряйте!

— Това… е вярно! — призна той.

— Ха! Значи съм ви нападнал изотзад? Бих оскърбил шпагата си, ако ви пронижех! Видяхте ли, ваше превъзходителство, какъв комедиант сте назначили тук? Има ли още доказателства?

— Има! — заяви губернаторът. — Когато семейство Пулидо са гостували в дома на дон Диего Вега в негово отсъствие, капитан Рамон отишъл да поднесе почитанията си и ви намерил там насаме със сеньоритата.

— И какво доказва това?

— Че сте във връзка с Пулидо. Че те са ви укривали дори в дома на дон Диего Вега, един лоялен към властта човек. Когато капитанът видял, че сте там, сеньоритата се спуснала към него и го държала, по-точно задържала, докато вие избягате през прозореца. Нима това не е достатъчно?

Зоро се наведе напред и искрящите му очи през маската се вторачиха в капитан Рамон.

— Значи ето какви басни ви е разказал! — възкликна той. — Работата е там, че капитан Рамон е влюбен в сеньоритата. Той дойде в къщата, завари я сама и започна да й натрапва чувствата си, дори й каза, че не трябва да се превзема, защото баща й е в немилост пред губернатора. Опита се да я прегърне. Тогава тя извика за помощ. Аз се отзовах…

— А как се случи, че бяхте там?

— Не искам да отговоря, но се кълна, че сеньоритата не знаеше за присъствието ми. Тя викаше за помощ и аз се притекох. Накарах тази измет, когото вие наричате комендант, да коленичи и да се извини. После го изхвърлих в калта. След това го посетих в гарнизона. Напомних му, че е оскърбил една благородна девойка.

— Струва ми се, че самият вие я обичате — забеляза губернаторът.

— Точно така, ваше превъзходителство, и се гордея да го призная.

— Ха! С това признание вие произнасяте присъда над нея и нейните родители! Още ли ще отричате, че сте свързан с тях.

— Отричам. Родителите й не знаят нищо за нашата любов.

— Тази сеньорита едва ли е толкова благородна!

— Сеньор! Ако ще и Господ да сте, но още една подобна фраза и ще пролея кръвта ви! — решително произнесе Зоро. — Разказах ви какво се случи онази нощ в дома на дон Диего Вега. Капитан Рамон потвърди, че казвам истината. Не е ли така, капитане? Отговаряйте.

— Това… това е истината! — едва изрече комендантът, загледан в дулото на пистолета.

— Значи сте ме лъгали! Не можете да бъдете повече мой офицер! Изглежда този разбойник може да прави с вас каквото си иска. Ха! И все пак аз съм уверен, че дон Карлос Пулидо и семейството му са предатели, затова сцената, която разиграхте, няма да ви помогне, Зоро. Войниците ми ще продължат да ви преследват — и вас, и тях. И няма да се успокоя, докато не стъпча семейство Пулидо в калта, а вие не увиснете на бесилката.

— Смели думи! — отбеляза Зоро. — Вие поставихте задача на войниците си, а аз днес освободих тримата затворници и те избягаха.

— Ще ги хвана отново!

— Времето ще покаже. Ваше превъзходителство, вземете един стол и идете в ъгъла, домакинът ще седне до вас. Ще останете там, докато ви кажа.

— Какво смятате да правите?

— Подчинявайте се! — викна Зоро. — Нямам време за повече приказки, дори и с губернатора.

Зоро ги гледаше, докато се настаняваха в ъгъла, след това приближи до капитан Рамон.

— Вие оскърбихте една чиста и невинна девойка, капитане — започна той. — Одрасканото ви рамо е излекувано и вие носите шпагата си. Човек като вас не е достоен да диша въздуха. Страната ни само ще спечели от вашето изчезване, сеньор. Заемете позиция!

Капитан Рамон пребледня от ярост. Той знаеше, че ще загине. Бе признал, че е излъгал и знаеше, че губернаторът наистина ще го лиши от чин. Човекът пред него бе причина за всичко това!

Може би в яростта си щеше да успее да убие този Зоро, да просне това „Проклятие на Калистрано“ на пода и кръвта му да изтече? Може би, ако успееше да го направи, негово превъзходителство щеше да му прости?

Той скочи и застана с гръб към губернатора.

— Развържете ме! — викна той. — Пуснете ме да видя сметката на това куче!

— Преди тези думи вие бяхте почти мъртъв, но сега вече сте мъртъв със сигурност — спокойно отбеляза Зоро.

Ръцете на коменданта бяха развързани. Той извади шпагата си и се хвърли в яростна атака срещу разбойника.

Зоро отстъпи пред натиска му и по този начин успя да заеме по-удобна позиция. Сега вече светлината на свещите не дразнеше очите му. Той бе майстор на шпагата, бе се сражавал многократно, затова знаеше колко опасен може да бъде един вбесен противник, който не се сражава според правилата.

Но знаеше още, че подобен гняв отминава бързо. Затова отстъпваше крачка след крачка, защитаваше се и парираше яростните удари, готов за неочаквани обрати.

Губернаторът и стопанинът на къщата седяха в ъгъла и наблюдаваха схватката, леко приведени напред.

— Прободете го, Рамон, и аз ще ви върна чина, ще ви дам и повишение! — крещеше негово превъзходителство.

Зоро установи, че противникът му се сражава много по-добре от последната им схватка в хасиендата. Освен това пистолетът, който държеше в лявата си ръка, за да усмирява с вида му губернатора и неговия домакин, му пречеше.

Внезапно той го хвърли на масата и се обърна така, че нито един от двамата наблюдатели да не може да го достигне, без да се излага на опасността да бъде наранен от шпагата му. После зае позиция и поднови двубоя.

Сега вече на капитан Рамон не му се удаваше да го притисне. Изглеждаше, че Зоро има в ръката си не една, а двадесет шпаги. Бляскавото острие се движеше светкавично, защото Зоро искаше да приключи бързо с всичко и да се оттегли. Знаеше, че скоро ще се зазори и някой от войниците може да дойде с доклад при губернатора.

— Сражавай се, оскърбителю на девойки! — викаше той. — Бий се, лъжецо! Бий се, малодушен страхливецо! Смъртта те гледа в очите и скоро ще те повика. Ха! Можех да те убия и по-рано! Бий се сега, мерзавецо!

Капитан Рамон сипеше проклятия и настъпваше, но Зоро успешно отбиваше всичките му атаки и удържаше позицията си. По челото на капитана избиха едри капки пот. Дишаше тежко през полуотворената си уста. Очите му блестяха.

— Бий се, повлекан такъв! — дразнеше го разбойникът. — Този път не нападам отзад. Ако ти е нужна молитва, прочети я, защото нямаш много време!

Звънът на шпагите, тропотът на ботушите, тежкото дишане на дуелиращите се и на зрителите бяха единствените звуци, които се чуваха в стаята. Негово превъзходителство бе неспокоен, бе се наклонил напред и ръцете му стискаха облегалката така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Убийте този разбойник! — пронизително крещеше той. — Покажете изкуството си, Рамон! Нападайте!

Капитан Рамон направи последно усилие и се спусна напред. Но ръцете му като че ли бяха налети с олово, дишането му се учести. Той замахваше, опитваше се да нанесе решителния удар, но все не успяваше.

Шпагата на Зоро като змийски език се спускаше и го заплашваше отвсякъде. Тя три пъти се устреми напред и на челото на капитан Рамон внезапно се изписа червена кървава буква Z.

— Знакът на Зоро! — извика разбойникът. — Ще го носите вечно, коменданте!

След това лицето на Зоро се изопна, шпагата му отново нанесе удар и се върна цялата окървавена. Комендантът не успя да си поеме дъх и се строполи на пода.

— Вие го убихте! — извика губернаторът. — Лишихте го от живот, мерзавец!

— Ха! Надявам се! Ударът попадна право в сърцето, ваше превъзходителство. Той никога повече няма да оскърби сеньоритата.

Зоро погледна към доскорошния си враг, около минута се взира в губернатора, избърса шпагата си с ширита, с който до преди малко бяха вързани ръцете на коменданта, прибра шпагата в ножницата и взе пистолета от масата.

— За днес стига — каза той.

— Ще бъдете обесен за това! — извика губернаторът.

— Може би… ако ме заловите! — насмешливо подхвърли „Проклятието на Калистрано“ и церемониално се поклони.

След това хвърли последен поглед на потръпващото тяло, което доскоро бе капитан Рамон, прекоси бързо вестибюла, излезе на двора и се насочи към коня си.