Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Smoke Bellew, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 34 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

Jack London

SMOKE BELLEW

Mills & Boon, Ltd.

London

 

ДЖЕК ЛОНДОН

БЕЛЮ ПУШИЛКАТА

ПОВЕСТ

Превел от английски Сидер Флорин

Редактор: Славчо Донков

Художник Иван Йовчев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

Трето издание, ЛГ V.

Дадена за печат 11.I.1976 г.

Подписана за печат на 9.III.1976 г.

Излязла от печат април 1976 г. Тираж 60 100. Издателски коли 15,12,

Печатни коли 18. Формат 32/84/108.

Цена 0.66 лв.

ДИ „Отечество“ — бул. „Г. Трайков“ 2а

Печатница ДПК „Димитър Благоев“ София, 1976


По-долу е показана статията за Белю Пушилката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Белю Пушилката
Smoke Bellew
Корица на изданието от 1912 г.
Корица на изданието от 1912 г.
Автор Джек Лондон
Първо издание 1912 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр приключенски роман

Белю Пушилката (на английски: Smoke Bellew) е приключенски роман, написан от Джек Лондон през 1912 година.

Сюжет

Романът описва премеждията на бивш литератор от Сан Франциско и неговия спътник в суровите условия на Северна Америка, в частност Аляска и Северозападна Канада.

Край на разкриващата сюжета част.

Кино

Книгата е филмирана няколко пъти, но филмите не постигат масов успех.

Външни препратки

ВКУСЪТ НА МЕСОТО

I

Отначало той беше Кристофър Белю. Докато да постъпи в колежа, беше станал Крис Белю. Сетне, в бохемската компания в Сан Франциско, го наричаха Кит Белю. А в края на краищата никой не го знаеше под друго име освен Белю Пушилката. Тази история за еволюцията на името му представлява историята на личната му еволюция. И надали всичко това щеше да се случи, ако той нямаше любеща майка и чичо с желязна воля и ако не беше получил писмо от Джилет Белами.

 

„Току-що видях един брой от «Талаз» — пишеше му Джилет от Париж. — Разбира се, O’Xapa ще сполучи с него. Но му липсват някои похвати. (Тук следваха препоръки за подобряването на новооснования, светски седмичник.) Иди да се видиш с него. Нека сметне, че това са твои собствени хрумвания. Не му казвай, че са мои. Ако разбере, ще ме направи свой парижки кореспондент, а аз не искам да си губя времето, понеже получавам хубави пари за дописките си в големите списания. Преди всичко не забравяй да го накараш да уволни този тъпак, който му пише критиките за музика и изкуство. Още нещо: Сан Франциско винаги е имал своя собствена литература. Но сега няма. Кажи му да се поразтърчи и да намери някой тип, който да му напише в подлистник, като вложи истинската романтика, чар и колорит на Сан Франциско.“

 

И Кит Белю отиде право в редакцията на „Талаз“ да даде добросъвестно препоръките си. O’Xapa го изслуша. О’Хара поспори. O’Xapa се съгласи. O’Xapa уволни тъпака, който му пишеше критиките. Нещо повече: O’Xapa знаеше как да спечелва хората — точно от което се страхуваше Джилет в далечния Париж. Когато O’Xapa искаше нещо, никой приятел не можеше да му откаже. Просто не можеше да се устои на неговата любезна настойчивост. Преди да успее да се измъкне от редакцията, Кит Белю беше станал помощник-редактор, беше се съгласил да пише всяка седмица колоните с критиката, докато се намери някой със свястно перо, и беше обещал да пише роман за Сан Франциско — всяка седмица подлистник от десет хиляди думи — и всичко това безплатно. „Талаз“ още не плащал хонорари, обясни му O’Xapa; и със същата убедителност каза, че в Сан Франциско имало само един човек, способен да напише романа, и този човек бил Кит Белю.

„О, боже, аз съм този тип!“ — окайваше се след това Кит, слизайки по тясното стълбище.

Така започна робуването му на O’Xapa и на ненаситните колони на „Талаз“. Седмица след седмица седеше той на редакторския стол, бранеше се от кредитори, караше се с печатари и пишеше за всеки брой по двадесет и пет хиляди думи на какви ли не теми. И работата му не олекваше. „Талаз“ беше честолюбив. Той започна да излиза с илюстрации. Печатането струваше скъпо. „Талаз“ никога нямаше пари, за да плати на Кит Белю, и поради същата причина не можеше да плаща и на никакви нови сътрудници.

— Ето какво става, когато си добър човек! — оплака се веднъж Кит.

— Слава богу тогава, че има добри хора! — възкликна със сълзи на очи O’Xapa и сграбчи ръката на Кит. — Единствено на теб дължа спасението си, Кит. Ако не беше ти, щях да се разоря. Още мъничко, приятелю, и ще ни олекне.

— Няма да го бъде — жаловито отговори Кит. — Ясно виждам съдбата си. Вечно ще си остана тук.

След известно време му се стори, че е намерил изход. Той издебна удобен момент и в присъствието на O’Xapa се препъна в един стол. Няколко минути след това се бутна в писалището, заопипва го и прекатури шишенцето с лепило.

— Сигурно си позакъснял снощи? — попита O’Xapa.

Кит разтърка очи и с уплашен вид втренчено се заоглежда, преди да отговори:

— Не, не е от това. От очите ми е. Като че ли отказват да ми служат, това е.

Няколко дни Кит продължаваше да се препъва н да се блъска в мебелите из редакцията. Обаче сърцето на O’Xapa не се смекчи.

— Знаеш ли какво, Кит — каза той един ден. — Трябва да отидеш при очен лекар. Да речем, при доктор Хасдапъл. Голям лекар. И нищо няма да ти струва. Ще му пуснем една реклама. Ще говоря с него лично.

И верен на думата си, изпрати Кит при очния лекар.

— Нищо ви няма на очите — отсече докторът след продължителен преглед. — Всъщност очите ви са великолепни, един чифт на милион души.

— Не го казвайте на O’Xapa — замоли му се Кит. И ми предпишете черни очила.

Резултатът беше, че O’Xapa изказваше съчувствията си и разпалено говореше за времето, когато „Талаз“ щял да стъпи на крака.

За щастие Кит Белю имаше личен доход. Малък беше в сравнение с някои други, но все пак беше достатъчен, за да му даде възможност да членува в няколко клуба и да държи ателие в Латинския квартал. Всъщност, откакто беше станал помощник-редактор, разходите му се бяха невероятно намалили. Не му оставаше време да харчи пари. Вече не се вестяваше в ателието, нито канеше местните бохеми на прочутите си разкошни вечери. И въпреки това все беше с празна кесия, защото „Талаз“, който се намираше непрекъснато в бедствено положение, поглъщаше и парите му, и умствените му сили. Илюстраторите току отказваха да илюстрират, печатарите току отказваха да печатат, а разсилният често отказваше да изпълнява задълженията си. В такива моменти O’Xapa поглеждаше Кит и Кит правеше каквото трябваше.

Когато параходът „Екселсиор“ пристигна от Аляска и донесе новината за златното находище в Клондайк, която подлуди цялата страна, Кит направи съвсем лекомислено предложение.

— Виж какво, O’Xapa — каза той. — Ще има голяма златна треска, ще се повторят дните от четиридесет и девета година. Хайде да отида там като кореспондент на „Талаз“. Ще отида на свои разноски. О’Хара поклати глава.

— Не мога да се лиша от теб в редакцията, Кит. Пък и този роман в подлистници. Освен това няма и час, откакто се видях с Джаксън. Той тръгва утре за Клондайк и се съгласи да изпраща веднъж в седмицата писмо и снимки. Нямаше да го пусна да замине, докато не ми обещаеше. А най-чудесното е, че няма да ни струва нищо.

Кит чу отново за Клондайк, когато се отби подиробед в клуба и в една от нишите на библиотеката забеляза чичо си.

— Здравей, почтени чичо — поздрави го Кит, отпусна се в коженото кресло и изпъна крака. — Няма ли да поседнеш с мене?

Той си поръча коктейл, но чичо му се задоволи с тънкото местно червено вино, което пиеше винаги. Той изгледа сърдито, с неодобрение коктейла, а след това лицето на племенника си. Кит долови, че сега ще почнат назиданията.

— Имам само една минута — припряно рече той. — Трябва да бързам на тази изложба на Кийт в галерията „Елъри“ и да напиша за нея половин колона.

— Какво ти е? — попита го чичо му. — Блед си. Съсипан си.

Кит му отговори само с един стон.

— Виждам, че ще имам удоволствието да те погреба.

Кит тъжно поклати глава.

— Благодаря, не искам да ме ядат червеи. Искам да бъда изгорен.

Джон Белю произлизаше от онова старо, яко и сърцато поколение, което бе прекосило равнините с волски впрягове през петдесетте години, и притежаваше същата тази издръжливост, както и издръжливостта, придобита още през детството, прекарано в покоряване на нови земи.

— Ти не живееш правилно, Кристофър. Срамувам се от тебе!

Пътят на наслажденията, а? — позасмя се Кит. По-възрастният мъж сви рамене. — Няма защо да клатиш побелялата си глава, почтени чичо. Де да беше от наслажденията. Свършено е с това. Нямам време.

— Тогава какво е, дя…

— Преумора.

Джон Белю избухна в дрезгав, изпълнен с недоверие смях.

— Наистина ли?

И той отново се разсмя.

— Хората са рожба на окръжаващата ги среда — заяви Кит и посочи чашата на чичо си. — Присмехът ти е блудкав и горчив като виното, което пиеш.

— Преумора! — подигра го чичото. — Та ти не си спечелил ни един цент в живота си.

— Спечелил съм и още как, само че не съм ги получил. Дори и сега печеля по петстотин долара на седмица и работя за четирима.

— Картини, които никой не купува? Или… хм-м… някакви там измишльотини? Знаеш ли да плуваш?

— Едно време плувах.

— Да яздиш?

— Опитвал съм и това чудо.

Джон Белю изсумтя с погнуса.

— Добре, че баща ти не е жив да те види в целия блясък на твоето падение — каза той. — Баща ти беше мъж до мозъка на костите си. Разбираш ли? Мъж! Мисля, че той щеше да избие от главата ти всичките тия музикални и рисувални щуротии.

— Уви! Днешното разложение! — въздъхна Кит.

— Бих могъл да го разбера и да го търпя — яростно продължи чичото, — ако имаше някакъв успех. Но ти не си спечелил нито един цент през целия си живот н никога не си извършил някоя истинска мъжка работа.

— Гравюри, картини, жени — посърнало подхвърли Кит.

— Цапотиш и при това без успех. Какви картини си нарисувал? Глупави акварели и кошмарни плакати. Никога нищо не си излагал, дори и тука, в Сан Франциско…

— О, ти забравяш! Една от тях виси в игралната зала на същия този клуб.

— Направо карикатура! А музиката? Тази мила глупачка, майка ти, харчеше стотарки за уроци. Ти само дрънкаше и се провали. Никога не си спечелил дори и пет долара като акомпанятор на някой концерт. Твоите песни?… Скокливи шлагерчета, боклук, който никога не е бил напечатан и се пее само от разни лъжебохеми.

— Веднъж издадох книга, сонетите, нали си спомняш? — плахо се обади Кит.

— И колко ти струва това нещо?

— Само около двеста долара.

— Някакви други постижения?

— Една моя пиеса за открито се игра на лятното увеселение.

— Какво получи за нея?

— Слава.

— А едно време си плувал и си се опитвал да яздиш! — Джон Белто остави чашата си на масата с ненужна стремителност. — За какво ли те бива изобщо? За нищо нямаше грижа и все пак дори в университета не си играл футбол. Не си гребал. Не си…

— Боксирах се и фехтувах… по малко.

— Кога си се боксирал за последен път?

— Не съм се боксирал от онова време, но тогава смятаха, че прекрасно преценявам времето и разстоянието, само че… ъ-ъ…

— Продължавай.

— Смятаха ме за непостоянен…

— Искаш да кажеш, мързелив.

— Винаги съм си представял, че това е същото, само че казано в по-лека форма.

— Моят баща, господинчо, твоят дядо, старият Айзък Белго, само с един удар на юмрука уби човек на шестдесет и девет години.

— Човекът ли е бил на шестдесет и девет години?

— Не, твоят… ах ти, безсрамен нехранимайко! Но ти на шестдесет и девет родини няма да можеш да убиеш и един комар!

— Времената са се променили, почтени чичо. Сега за човекоубийство изпращат хората в затвора.

— Баща ти веднъж изминал сто осемдесет и пет мили, без да спи, и уморил три коня.

— Да беше живял днес, щеше да си хърка в спален вагон през целия път.

Чичото щеше да се задави от яд, но го преглътна и успя да изрече:

— На колко си години?

— Имам основания да вярвам…

— Зная. На двайсет и седем. Завърши колежа на двайсет и две. Цапоти и свири, и драска пет години. Кажи пред бога и пред хората, за какво те бива? Когато бях на твоята възраст, аз имах само един чифт долни гащи. Препусках с добитъка из Колюзо. Бях як като камък и можех да спя на камък. Хранех се с пастърма и мечо месо. Физически и сега съм много по-здрав от тебе. Ти тежиш към сто шейсет и пет фунта. Аз и сега мога да те просна по гръб или да те пребия с юмруци.

— Не е нужно да си някакво физическо чудо, за да се наливаш с коктейли или слаб чай — промърмори примирително Кит. — Не разбираш ли, почтени чичо, че времената са се променили. Освен това не съм бил възпитан както трябва. Тази мила глупачка, майка ми…

Джон Белю ядосано се надигна.

— …както я нарече ти, е била твърде добра към мен; държала ме е в памук и тъй нататък. Виж, ако бях участвал като хлапак в някои от тези крайно мъжки развлечения, от които се увличаш ти… Интересно, защо никога не си ме поканил да дойда с теб? Ти вземаше Хал и Роби и на Сиера, и на тази обиколка из Мексико.

— Предполагам, че твърде много си ми приличал на лорд Фаунтлерой.

— Твоя грешка, почтени чичо, и на тази мила… ъ-ъ… на майка ми. Как можех да опозная трудностите на живота? Аз бях мамино детенце. Какво ми оставаше освен гравюрите, картините и жените? Моя ли е била грешката, че никога не е ставало нужда да се потя?

Чичото изгледа племенника си с неприкрито отвращение. Не можеше да понася лекомислените думи на този мекушав младеж.

— Добре, аз пак тръгвам на едно от тези, както ги нарече, „мъжки“ развлечения. Какво ще кажеш, ако те поканя да дойдеш с мен?

— Трябва да признаем, че си доста закъснял. Къде отиваш?

— Хал и Робърт отиват в Клондайк. Аз ще ги изпратя през превала и надолу до езерата, после ще се върна…

Той не можа да продължи, защото младият мъж беше скочил на крака и сграбчил ръката му.

— Спасителю!

Джон Белю бе тозчас обзет от подозрение. Дори и през ум не му беше минало, че тази покана щеше да бъде приета.

— Ти не говориш сериозно — рече той.

— Кога тръгваме?

— Това ще бъде трудно пътуване. Ти само ще ни пречиш.

— Не, няма. Ще работя. Откакто постъпих в редакцията на „Талаз“, научих се да работя.

— Всеки трябва да си носи храна за цяла година. Ще има толкова народ, че носачите индианци не ще могат да се справят. Хал и Робърт ще трябва да мъкнат багажа си сами. Затова и отивам с тях, да им помогна. Ако дойдеш, и ти ще трябва да правиш същото.

— Ще видиш!

— Ти не можеш да носиш — възрази чичото. — Кога тръгваме?

— Утре.

— Не си въобразявай, че са ми подействували твоите поучения за издръжливостта — каза Кит на сбогуване. — Просто трябваше да избягам някъде от O’Xapa, където и да било.

— Кой е O’Xapa? Някое японче?

— Не, ирландец, експлоататор и мой най-добър приятел. Той е редактор, собственик и пълновластен господар на „Талаз“. Каквото каже, това става. Може да накара и мъртвите да проходят.

Тази вечер Кит Белю написа бележка на O’Xapa.

„Това ще е само една почивка за няколко седмици. — обясняваше той. — Ще трябва да намериш някой тип да измисля подлистниците за този роман. Съжалявам, братле, но е необходимо за здравето ми. Когато се върна, ще работя двойно повече.“

II

Кит Белю слезе на обзетия от безумие бряг на Дайи, задръстен с хилядофунтовото снаряжение на хиляди хора. Тези огромни купища багаж и храна, струпвани на планини от параходите, започваха бавно да се прехвърлят нагоре по долината на Дайи и оттатък Чилкут. Всичко трябваше да се пренесе на едно разстояние от двадесет и осем мили, и то само на гръб. При все че бяха покачили цената от осем на четиридесет цента на фунт, носачите индианци не можеха да насмогнат и беше ясно, че зимата ще завари по-голяма част от снаряженията на отсамната страна на прохода.

Най-неопитният от неопитните новаци беше Кит. Както и стотици други той носеше патрондаш и голям револвер, увиснал на колана му. Същата слабост бе проявил и чичо му под влияние на спомените за старите беззаконни дни. Но Кит Белю беше романтичен. Той бе пленен от глъчката и пъстротата на потока златотърсачи и виждаше техния живот и устрем напред с очите на художник. Кит не взимаше всичко това сериозно. Както беше казал още на парахода, то съвсем не го засягаше. Той просто беше в отпуска и имаше намерение да надзърне отвъд планинския проход, „да позяпа“ и след това да се върне.

Кит остави другарите си на пясъка да чакат разтоварването на парахода и бавно се запъти нагоре по брега към стария търговски пункт. Той не се перчеше, макар и да бе забелязал, че много от въоръжените с револвери се перчеха. Край него мина снажен, висок индианец, понесъл необикновено голям товар. Кит тръгна подире му, възхитен от прекрасните му прасци и грацията и лекотата, с които се движеше въпреки тежкото си бреме. Индианецът стовари денка на кантара пред пункта и Кит се присъедини към златотърсачите, които го бяха заобиколили, и му се любуваха. Денкът тежеше сто и двадесет фунта и хората повтаряха това един на друг с тон на дълбоко страхопочитание. „Не е малко“ — реши Кит и се запита дали би могъл да вдигне такава тежест, камо ли пък да я понесе.

— Чак до езерото Линдерман ли ще го носиш, друже? — попита той.

Индианецът, готов да се пръсне от гордост, утвърдително изсумтя.

— Колко взимаш за такъв денк?

— Петдесет долара.

Тука Кит прекъсна разговора. Млада жена, застанала на входа, привлече вниманието му. Противно на другите жени, които слизаха от параходите, тя не беше нито с къса пола, нито с голф. Беше облечена, както би се облякла всяка жена, която пътува за някъде. Направи му силно впечатление, че присъствието й тук беше съвсем естествено — като че тука й беше мястото. Освен това беше млада и хубава. Блестящата красота н руменината на продълговатото й лице задържаха погледа му и той я гледа прекалено дълго — гледа я, докато това й додея, и тъмните и очи с дълги мигли погледнаха в неговите със студен, преценяващ поглед. От лицето му се плъзнаха с явен присмех върху големя револвер на бедрото му. После очите й отново се вдигнаха към неговите очи и в тях блесна подигравателно презрение. Това му подействува като плесница. Тя се обърна към застаналия до нея мъж и му посочи Кит. Мъжът го огледа със същото подигравателно презрение.

— Чечако… каза девойката.

Мъжът, който приличаше на скитник с евтините си панталони и износена дреха, се поусмихна и Кит се почувствува унищожен, макар и да не знаеше защо. „Но въпреки всичко тя е необикновено хубаво момиче“ — реши той, когато двамата се отдалечиха. Той забеляза походката й и си каза, че ще я познае по нея и след хиляда години.

— Видяхте ли този мъж с девойката? — възбудено го попита неговият съсед. — Знаете ли кой е?

Кит поклати глава.

— Чарли Елена. Токущо ми го казаха. Много му провървяло в Клондайк. Тукашен кореняк. Живял на Юкон десетина години. Съвсем наскоро се върнал.

— Какво значи „чечако“? — попита Кит.

— Вие сте чечако и аз съм чечако. — отговори запитаният.

— Може и да съм, отде да зная. Какво значи „чечако“?

— Новак.

На връщане към брега Кит непрекъснато повтаряше на ум тази дума. Обидно му беше едно крехко момиче да го нарече „новак“.

Когато стигна затулено кътче между купищата багаж, все още под впечатлението на индианеца с огромния денк, Кит реши да изпита собствената си сила. Той избра един чувал с брашно, за който знаеше, че тежи точно сто фунта, разкрачи се, наведе се и се опита да го вдигне на рамо. Първото му заключение беше, че сто фунта са наистина голяма тежест. Следващото заключение — че гърбът му е слаб. Третото беше една ругатня, изплъзнала се след пет минути безплодни усилия, когато се просна върху товара, който се мъчеше да вдигне. Кит избърса челото си и през камара чували с хранителни припаси забеляза Джон Белю, който го наблюдаваше със студен присмех в очите.

— Боже! — възкликна този апостол на издръжливостта. — От нашата плът и кръв са се родили слабаци! Когато бях шестнайсетгодишен, такова нещо беше играчка за мене.

— Ти забравяш, почтени чичо — отвърна му сопнато Кит, — че не съм бил отгледан с мечо месо.

— То ще бъде играчка за мене и когато стана на шейсет.

— Трябва да ми покажеш.

Джон Белю му показа. Той беше на четиридесет в осем години, но се наведе над чувала, ловко го прихвана, поразклати го, сетне изведнъж го дръпна и се изправи с чувала на рамо.

— Похват трябва да имаш, момчето ми, похват… и як гръб.

Кит е почит свали шапка.

— Ти си цяло чудо, почтени чичо, невиждано чудо! Мислиш ли, че и аз ще мога да се науча?

Джон Белю сви рамене:

— Ти ще си поел обратния път, преди да сме тръгнали.

— Само това няма да стане! — изстена Кит. Там ме чака 0’Хара, този свиреп лъв. Няма да се върна, освен ако бъда принуден.

III

С първия преход Кит се справи благополучно. Бяха успели да наемат индианци, които пренесоха две хиляди и петстотинфунтовия им багаж до брода Финеган. Оттам нататък трябваше да мъкнат всичко на собствените си гърбове. Направиха сметка, че трябва да се придвижват по една миля на ден. Това изглеждаше лесно… на книга. Тъй като Джон Белю трябваше да стои в стана и да готви, той нямаше да може да пренася повече от някой и друг денк: така на всеки от тримата младежи се падаше да пренасят една миля напред по осемстотин фунта дневно. Ако носеха петдесетфунтови денкове, това значеше да извървят всеки ден по шестнадесет мили с товар и петнадесет без товар.

— Поне няма да се връщаме след последния преход — обясни Кит приятното си откритие.

Ако носеха по осемдесет фунта, щяха да извървяват по деветнадесет мили всеки ден, а при стофунтови товари — само по петнадесет.

— Аз не обичам да ходя — каза Кит. — Затова ще нося по сто фунта. — Той долови недоверчивата усмивка, заиграла по лицето на чичо му, и побърза да добави: — Разбира се, ще увеличавам тежестта постепенно. Човек трябва да му намери цаката. Ще започна с петдесет.

Така и направи и с леки крачки весело пое по пътеката. Той стовари чувала на мястото, определено за следващата нощувка, и с бърз ход се запъти обратно. Оказа се по-лесно, отколкото бе мислил. Обаче изминатите две мили поизтриха лустрото на силата му и излезе наяве неговата изнеженост. Вторият му денк тежеше шестдесет и пет фунта. Сега беше по-трудно и Кит вече не потичкваше. На няколко пъти, според обичая на всички носачи, той сяда на земята, подпрял товара на някой камък или пън зад гърба си. На третия път Кит доби смелост. Той стегна с ремъците деветдесет и петфунтов чувал с фасул и потегли. Като измина стотина крачки, стори му се, че ей сега ще се строполи. Той седна и си избърса лицето.

— Къси преходи и къси почивки — промърмори си той. — Ето, това му е цаката.

Понякога не успяваше да измине дори и сто крачки и всеки път, когато с мъка се изправяше на крака, за да направи още едни къс преход, денкът ставаше явно по-тежък. Кит пъхтеше и се обливаше в пот. Преди да измине четвърт миля, той смъкна вълнената си риза и я закачи на едно дърво. След малко захвърли и шапката си. Като измина половин миля, реши, че му е дошъл краят. Никога в живота си не се беше пресилвал толкова и беше уверен, че е свършено с него. Както седеше и се задъхваше, погледът му падна върху големия револвер и тежкия патрондаш.

— Десет фунта боклуци! — презрително се засмя Кит и разкопча колана.

Той не си направи труда да го закачи на някое дърво, а направо го захвърли в храсталака. Докато непрекъснатият поток от хора, пренасящи снаряжението си, се нижеше нагоре и надолу по пътеката, той забеляза, че и другите новаци започваха да се освобождават от тежкото си оръжие.

Късите му преходи ставаха все по-малки. Понякога едва успяваше да се замъкне на сто крачки и злокобните удари на сърцето върху тъпанчетата на ушите му и отвратителното треперене на колената го караха да спре. Почивките му ставаха все по-дълги. Но умът му работеше. Снаряжението трябваше да се пренесе на двадесет и осем мили, които представляваха двадесет и осем дена, а днешният, според общото мнение, беше най-лесният.

— Чакай, докато стигнем до Чилкут, където трябва да се катериш на четири крака — казваха му другите, докато си почиваха.

— Аз няма да стигна до Чилкут — отговаряше той. — Не е то за мене. Много преди това ще съм заспал кротко под мъха.

Едно подхлъзване и едно рязко извъртане, за да се задържи на крака, го уплашиха. Стори му се, че всичко в него се обърна наопаки.

— Падна ли някой път с това нещо на гърба, свършено е с мене — каза той на друг носач.

— Това е нищо — отговори му той. — Почакай, докато дойдеш до пролома. Там ще трябва да минеш по един шейсет стъпки дълъг бор, сложен над бесен поток. Никакви въжета, за нищо не можеш да се хванеш, а дървото се огъва, водата кипи и стига чак до колената. Паднеш ли в него с товара на гърба си, не можеш се освободи от ремъците. Просто си оставаш там и се удавяш.

— Звучи чудесно — отвърна Кит и в безкрайното си изтощение почти повярва на думите си.

— Там се давят по трима-четирима на ден — увери го носачът. — Аз помогнах да измъкнат един немец. У него намерихме четири хиляди долара.

— Много весело, няма що — рече Кит, напъна се да се изправи и се затътри нататък.

Той и чувалът с фасула се превърнаха в кретаща трагедия. Чувалът му напомняше за стареца, който седял на врата на Синдбад моряка. „И това ми било едно от онези крайно мъжки развлечения — размишляваше той. — Робуването на О’Хара беше удоволствие в сравнение с него.“ Все повече и повече го съблазняваше мисълта да остави чувала с фасула в храстите, да заобиколи край стана, да стигне до брега и да хване някой параход, който отива в цивилизования свят.

Но той не го направи. Някъде вътре в него живееше наследствената твърдост и Кит си повтаряше отново и отново, че това, което могат да направят другите мъже, може и той. Тези думи се превърнаха в някакъв кошмарен припев и той ги повтаряше на тия, които го задминаваха по пътя. В други минути, когато почиваше, той наблюдаваше безстрастните индианци с яки като на мулета крака, които крачеха с по-тежък товар, и им завиждаше. Те като че ли не спираха да се отморят, а вървяха все напред и напред с постоянство и сигурност, които го ужасяваха.

Кит седеше, и псуваше — да псува вървешком, не му стигаше дъх — и се бореше с изкушението да офейка в Сан Франциско. Преди да извърви тази миля, той спря да псува и започна да плаче. Това бяха сълзи на изнемога и отвращение от себе си. Ако някога някой се е чувствал напълно съсипан, това беше Кит. Когато зърна края на прехода, той отчаяно се напрегна, домъкна се до техния стан, залитна и се повали по очи с фасула на гърба си. Това не го уби, но той лежа така петнадесет минути, докато можа да събере достатъчно сили, за да се освободи от ремъците. Тогава страхотно му се повдигна и така го намери Роби, който страдаше от същото нещо. Това, че Роби повръщаше, го накара да се окопити.

— Каквото могат да направят другите, можем да направим и ние — каза му Кит, макар дълбоко в душата си и да се чудеше дали не преувеличава.

IV

„Аз съм на двадесет и седем години и съм мъж“ — неведнъж тайно убеждаваше себе си Кит през следващите дни. Имаше защо да го прави. До края на седмицата, при все че беше успял всеки ден да пренася своите осемстотин фунта по една миля напред, бе изгубил петнадесет фунта от собственото си тегло. Лицето му беше слабо и изпито. Цялата, гъвкавост на тялото, и ума му беше изчезнала. Той вече не вървеше, а се тътреше. Дори когато се връщаше без товар, краката му се влачеха почти толкова, колкото и когато носеше денкове.

Беше се превърнал в товарно животно. Заспиваше над яденето и сънят му беше тежък и скотски, освен когато се събуждаше и пищеше от болки в схваналите се крака. Всичко го болеше. Той стъпваше по спуканите мехури на краката си, но дори и това беше по-леко от страшните рани, с които ходилата му се покриха от загладените от реката камъни в плитчините на Дайи, през които пътеката минаваше в продължение на две мили. Тези две мили представляваха тридесет и осем мили път. Лицето си миеше веднъж на ден. Ноктите му, назъбени и изпочупени, с обелени кожички, не бяха никога чисти. Раменете и гърдите му, ожулени от ремъците, го накараха да се замисли (за първи път с пълно съчувствие) за конете, които бе виждал из градските улици.

Едно от мъченията, което насмалко не го погуби отначало, бе храната. Извънредно многото работа изискваше извънредно много гориво, а неговият стомах не беше свикнал с толкова бекон и люспест, ужасно мъчно смилаем боб. Поради това стомахът му се разбунтува и раздразнението, както и няколкодневните болки и наложилото се гладуване без малко не го сломиха. А после настъпи радостният ден, когато започна да яде като хищен звяр и със стръвен поглед да иска още.

След като пренесоха снаряжението си по дърветата, прехвърлени през потока в устието на пролома, те промениха плановете си. От другия край на прохода дойде слух, че край езерото Линдерман вече се изсичали последните дървета, годни за направа на лодки. Двамата братовчеди натовариха на гръб сечивата, триона, одеялата и храна и поеха напред, а Кит и чичо му останаха да се грижат за пренасянето на багажа. Сега Джон Белю готвеше заедно с Кит и двамата заедно, рамо до рамо, пренасяха денковете. Времето летеше, а по върховете валеше вече първият сняг. Да те завари зимата отсам прохода, значеше да закъснееш почти цяла година. Чичото подложи железния си гръб на сто фунта товар. Кит бе поразен, но скръцна със зъби и пристегна сто фунта и на своите ремъци. Гърбът го заболя, обаче той беше научил цаката, а снагата му, по която нямаше вече меки меса и тлъстини, а жилави и издръжливи мускули, беше започнала да заяква. Освен това Кит беше станал наблюдателен и изобретателен. Той забеляза, че индианците носят ремък и през челото, измайстори си такъв ремък и го добави към презраменните каиши. Това облекчи носенето и той започна редовно да слага върху денка разни леки, обемисти предмети. Така скоро можеше да мъкне сто фунта, стегнати с ремъците, и още петнадесет или двадесет, сложени направо върху денка и опрени на врата, в едната ръка брадва или чифт гребла, а в другата — наредени един в друг походни кухненски съдове.

Но колкото и да се трудеха, работата ставаше псе по-непосилна. Пътят ставаше по-каменист, денковете натежаваха все повече, всеки ден границата на снеговете слизаше все по-ниско в планините, а цените за пренасянето се качиха до шестдесет цента на фунт. Братовчедите не се обаждаха нито с една дума от другата страна на прохода, което подсказваше, че сигурно са заети със сечене на дървета и рязането им на дъски за лодката. Джон Белю започна да се тревожи. Той хвана група индианци, които се връщаха след пренасяне багаж до езерото Линдерман, и ги убеди да нарамят тяхното снаряжение. Индианците поискаха по тридесет цента на фунт, за да го занесат до върха Чилкут, и това, кажи-речи, го разори. Но и те не можаха да вземат към четиристотин фунта чували с дрехи и принадлежности за стануване. Чичото остана да ги пренася сам и изпрати Кит с носачите. Кит трябваше, да го чака на върха и лека-полека да пренася своите хиляда фунта, докато чичото го настигне с другите четиристотин.

V

Кит се мъкнеше с индианците по пътеката. Понеже знаеше, че преходът ще бъде дълъг, чак до върха Чилкут, беше се натоварил само с осемдесет фунта. Индианците се превиваха под денковете си, но все пак вървяха по-бързо, отколкото бе свикнал Кит. Това не го тревожеше, тъй като сега вече беше започнал да се смята почти равен на тях.

Към края на първата четвърт миля Кит поиска да си почине. Обаче индианците не спряха. Той продължи с тях и не напусна мястото си във върволицата. На половината миля му се стори, че не ще може да направи нито крачка повече, но стисна зъби, остана в редицата и на края на милята не можеше да се начуди, че е още жив. После, по някакъв странен начин, настъпи онова, което наричат „надвиване на умората“, и следващата миля му се видя като че ли дори по-лека от първата. Третата почти го смаза, но макар и полуобезумял от болки и изтощение, той нито веднъж не изохка. А след това, когато почувствува, че ей сега ще припадне, те спряха да си починат. Вместо да седнат с товара на гръб, както правеха белите носачи, индианците смъкнаха ремъците от рамената и челата си и спокойно се изтегнаха, подеха разговор и запушиха. Мина не по-малко от половин час, преди да потеглят отново. За своя изненада Кит се усети напълно освежен и издигна нов девиз: „Дълги преходи и дълги почивки“.

Всичките приказки за стръмнината на Чилкут излязоха верни и на много места стана нужда да се катери на четири крака. Но когато всред бясна виелица се изкачи на самия вододел, Кит беше пак с индианците и тайно се гордееше, че е извървял пътя наравно с тях, без да се оплаква и без да изостава. Облада го ново въжделение — да може да се мери с индианците.

Когато плати на носачите и ги изпрати да си вървят, настъпваше бурна нощ, а той остана сам на планинския хребет, хиляда фута над границата на горите. Мокър до кръста, гладен и премалял, Кит беше готов да даде годишния си доход за огън и чаша кафе. Вместо това той изяде пет-шест студени тиганици и се вмъкна между полуразгърнатите платнища на една палатка.

Когато се унасяше, в ума му успя да се мерне само една мисъл и той злорадо се усмихна, като си представи как Джон Белю още дни наред мъжествено ще пренася на части своите четиристотин фунта нагоре по Чилкут. Що се отнася до него, въпреки товара от две хиляди фунта, той щеше да слиза надолу.

Сутринта, схванал се от непосилния труд и изтръпнал от студ, Кит се измъкна от платнищата, изяде близо два фунта суров бекон, стегна с ремъците стофунтов денк и заслиза по скалистия път. Няколкостотин крачки по-надолу пътеката минаваше през малък ледник и се спускаше към езерото Кратер. И други хора пренасяха снаряжението си през ледника. През целия ден Кит трупаше денковете си в горния му край. Понеже разстоянието до ледника беше много късо, всеки път нарамваше по сто и петдесет фунта и все още не можеше да се начуди на силите си. За два долара той купи от един индианец три корави сухара и с тези сухари и огромно количество суров бекон се нахрани няколко пъти. Немит, премръзнал, с мокри от пот дрехи, Кит преспа още една нощ, завит с платнищата. Рано сутринта той просна брезент на леда, струпа на него три четвърти тон товар и започна да го дърпа. Там, където ледникът ставаше по-стръмен, товарът също увеличи скоростта си, настигна Кит, събори го така, че той се озова върху денковете, и се понесе надолу: Стотина носачи, приведени под бремето си, спряха, за да го наблюдават. Кит им викаше, колкото му глас държи, да се пазят и всички пред него се препъваха, залитаха и му правеха път. В долния край на ледника беше опъната малка палатка, която сякаш препускаше към него — толкова бързо растеше пред очите му. Там, където направената от носачите пъртина извиваше наляво, неговата „шейна“ изскочи от утъпканата пътека и полетя по пресния сняг, който намали бързината и се вдигна наоколо й в мразовита пушилка. Кит видя палатката в мига, когато я връхлетя, събори ъгловите рейки, отметна предните платнища и се намери вътре все още върху брезента всред чувалите с храна. Палатката се заклати като пияна и всред облак от снежен прах Кит се намери лице с лице с уплашена млада жена, която седеше загърната с одеяла — същата, която го беше нарекла „чечако“ в Дайи.

— Видяхте ли каква пушилка вдигнах? — весело я запита той.

Тя го гледаше с неодобрение.

— Хвърчащите килимчета са празни приказки!… — продължи Кит.

— Бихте ли имали нещо против да махнете този чувал от краката ми? — хладно го попита тя.

Кит погледна и побърза да се изправи.

— Не беше чувал, а моят лакът. Извинете.

Това обяснение съвсем не я смути, държането и бе предизвикателно студено.

— Добре, че не прекатурихте печката — забеляза девойката.

Кит проследи погледа й и видя тенекиена печка и кафеник, над който се беше навела млада индианка. Той подуши кафето й пак погледна към девойката.

— Аз съм „чечако“ — каза той.

Отегченото и изражение му подсказа, че не й е съобщил нищо ново. Но Кит не се смути.

— Нямам вече и оръжие — добави той, Тогава тя го позна и очите й светнаха.

— Никога не съм допускала, че ще стигнете чак дотука… каза му тя.

Кит отново жадно подуши въздуха.

— Кафе, бога ми, кафе! Той се обърна и й заговори направо: — Давам ви кутрето си, отрежете го още сега; ще направя каквото пожелаете; ще бъда ваш роб цяла година и едни ден отгоре или колкото поискате, ако ми налеете една чаша кафе!

Докато пиеха кафе, Кит й каза името си и научи нейното — Джой Гастел. Научи също, че тя живее тука отдавна. Била родена в търговския пост на Голямото робско езеро и като дете минала с баща си през Скалистите планини и слязла на Юкон. Тя се връщала с баща си, каза девойката, но той се забавил по работа в Сиатъл, а после претърпял корабокрушение със злополучния „Песнопоец“ и параходът, който ги спасил, го откарал в пролива Пюджет.

Понеже девойката все още седеше увита с одеялата, Кит не продължи разговора, геройски се отказа от втора чаша кафе и напусна палатката й, като отнесе и трите четвърти тон денкове. Освен това отнесе със себе си и няколко заключения: тя има очарователно име и очарователни очи; надали е повече от двадесет, двадесет и една или две годишна; баща и трябва да е французин; тя е своенравна и има огнен темперамент; била е възпитана другаде, не тука, на края на цивилизования свят.

VI

През покритите с лед канари и над границата на горите пътеката извиваше край езерото Кратер и стигаше до скалистия пролом, който водеше към Щастливия стан и първите нискостеблени борове. Да пренася тежкото си снаряжение по тоя околен път, щеше да му струва дълги дни непосилен труд. На езерото имаше платноходка, която превозваше товара на пътниците. Две пътувания с пея и за два часа щеше да бъде заедно със своя тон снаряжение на другия бряг. Обаче Кит нямаше пукната пара, а лодкарят вземаше по четиридесет долара за тон.

— Тази твоя лодчица е цяла златна мина, приятелю — каза Кит на собственика. — Искаш ли още една златна мина?

— Покажи ми я! — беше отговорът.

— Ще ти я продам срещу превоза на снаряжението ми. Това е една идея, още не е патентована и можеш да я приложиш на дело, щом ти я кажа. Съгласен ли си?

Лодкарят каза, че е съгласен и Кит го хареса.

— Чудесно. Виждаш ли този ледник? Вземи една кирка и си плюй на ръцете. За един ден можеш да изсечеш в него хубав улей отгоре до долу. Разбираш ли какво искам да кажа? „Обединено о. о. дружество за свличане Чилкут — езеро Кратер“. Можеш да взимаш по петдесет цента за сто фунта, да смъкваш по сто тона на ден и никаква работа, освен да събираш парата.

След два часа товарът му беше отвъд езерото и той беше спечелил три дена. А когато Джон Белю го настигна, Кит беше вече към Дълбокото езеро — вулканична котловина, пълна с ледникова вода.

VII

Последният преход, от Дългото езеро до езерото Линдерман, беше три мили и пътеката, ако можеше да се нарече така, се изкачваше хиляда фута до билото, спускаше се надолу по безредно струпани и хлъзгави скали и пресичаше проснало се нашироко мочурище. Джон Белю започна да се кара, когато видя, че Кит става с пристегнатите на гърба му сто фунта, отгоре, слага десетфунтов чувал с брашно, който опря на врата му.

— Хайде, образецо на издръжливостта — отвърна Кит. — Покажи на какво си се научил, като си се хранил с мечо месо и си имал само един чифт долни гащи!

Но Джон Белю поклати глава.

— Май че започвам да остарявам, Кристофър.

— Ти си само четирийсет и осем годишен. Известно ли ти е, господинчо, че моят дядо, твоят баща, старият Айзък Белю, е убил човек с един удар на юмрука, когато е бил на шестдесет и девет години?

Джон Белю се усмихна и преглътна горчивия хап.

— Почтени чичо, искам да ти кажа нещо важно. Аз бях отгледан като лорд Фаунтлерой, но сега мога да нося повече от тебе и да ходя повече от тебе, мога да те просна по гръб или ей сега да те пребия с юмруци.

Джон Белю протегна напред ръка и тържествено изрече:

— Кристофър, момчето ми, вярвам ти, че можеш да го направиш. Вярвам, че можеш да го направиш дори с този товар на гърба си. Ти ми го доказа, момче, макар че е твърде неправдоподобно, за да го повярвам.

Кит правеше последния преход по четири пъти дневно или, с други думи казано, всеки ден изминаваше по двадесет и четири мили планински път, при което дванадесет мили с товар от сто и петдесет фунта. Беше горд, упорит и уморен, но в прекрасно физическо състояние. Ядеше и спеше, както не беше ял и спал никога в живота си, и когато вече се виждаше краят на работата, започна дори малко да съжалява.

Измъчваше го един въпрос. Беше разбрал, че може да падне със сто фунта на гърба си и да остане жив; но беше убеден, че ако падне с добавъчните петдесет фунта, сложени отгоре, те непременно ще му строшат врага. Всяка пътечка през мочурището много скоро ставаше бездънна от хилядите носачи, които се виждаха принудени непрекъснато да проправят нови пътеки. Тъкмо когато правеше такава нова пътека, той реши въпроса за добавъчните петдесет фунта.

Меката, обрасла с буйна трева повърхност се поддаде под него, той направи неуверена крачка и полетя по очи напред. Петдесетте фунта притиснаха лицето му в калта и се търколиха, без да му счупят врата. Кит се вдигна на ръце и крака с останалите на гърба му сто фунта. Но повече от това не можа да направи. Едната му ръка затъна до рамото и бузата му се опря в рядката кал. Той издърпа тази ръка, но затъна до рамо с другата. В това положение не беше възможно да смъкне ремъците, а стоте фунта на гърба му не му позволяваха да се вдигне. Застанал на четири крака, затъвайки ту с едната, ту с другата ръка, Кит се помъчи да допълзи до мястото, където беше паднал малкият чувал с брашно. Но само се изтощи, без да напредне, и така омеси и разпокъса тревистата повърхност, че застрашително близо до устата и носа му започна да се образува малка локва. Кит се опита да се обърне на гръб, за да легне върху денка, но постигна само това, че и двете му ръце затънаха до раменете и той започна да предусеща, че ще се удави. С невъобразимо търпение той бавно измъкна първом едната, а после и другата си ръка и ги простя на повърхността така, че да може да опре на тях брадата. След това завика за помощ. Подир малко чу звука на затъващи в калта крака и някой започна да се приближава изотзад.

— Помогни ми, друже — каза Кит. — Хвърли ми въже или нещо такова.

Отговори му женски глас и той го позна.

— Ако ми разкопчеете ремъците, ще мога да стана. Стоте фунта цопнаха в калта с шляпащ звук и той бавно се изправи на крака.

— Добре сте се наредили! — изсмя се госпожица Гастел, когато видя изпокаляното му лице.

— Нищо подобно — безгрижно отговори Кит. — Любимата ми утринна гимнастика. Опитайте я някой път. Чудесно упражнение за гръдните мускули и за гръбнака.

Той избърса лицето си и с рязко движение изтърси калта от ръката.

— О! — възкликна девойката, като го позна. — Това е господин… ъ-ъ-ъ… господин Белю Пушилката.

— Дълбоко съм ви благодарен за своевременното избавление и за това име — отговори Кит. — Ето че съм кръстец за втори път. Отсега нататък ще настоявам винаги да ме наричат Белю Пушилката. Това е силно име, име със съдържание.

Той замълча и изведнъж продължи със свиреп тон и изражение:

— Знаете ли какво ще направя? Ще се върна в Щатите. Ще се оженя. Ще отгледам цял куп деца. И някой ден, когато се сгъстяват вечерните сенки, ще събера тези деца около себе си и ще им разкажа за мъките и изпитанията, през които съм минал на Чилкутския път. И ако те не заплачат… повтарям: ако не заплачат, ще им дръпна такъв бой, че душичките им да излязат!

VIII

Изведнъж настъпи полярната зима. Земята се покри с една педя сняг, а в тихите вирчета, въпреки жестоките ветрове, се образуваше лед. Една привечер, когато вятърът беше поутихнал, Кит и Джон Белю помогнаха на братовчедите да натоварят лодката и я изпратиха с поглед, докато тя се изгуби в бушуващата пад езерото виелица.

— А сега да се наспим и да потеглим по-раничко утре сутринта — каза Джон Белю. — Ако не ни задържи бурята на върха, утре вечер ще сме в Дайи и ако имаме късмет да хванем някой параход, след една седмица ще сме в Сан Франциско.

— Хареса ли ти се почивката? — разсеяно го понита Кит.

Станът им през тази последна нощ край езерото Линдерман представляваше печални останки. Братовчедите бяха взели всичко, което можеше да се използува, включително и палатката. Изпокъсан брезент, опънат като заслон от вятъра, отчасти ги пазеше от снежната буря. Вечеря си сготвиха на открит огън в две очукани и бракувани походни тенджерки. Бяха им останали само одеялата и храна за няколко пъти.

Щом замина лодката, Кит стана разсеян и неспокоен.

Чичото забеляза състоянието му, но го отдаде на отпускането след непосилния труд. Докато вечеряха, Кит заговори само веднъж.

— Почтени чичо — каза той ни в клин, ни в ръкав, — бих искал отсега нататък да ме наричаш Пушилката. Малко ли пушилка вдигнах по този път, а?

След няколко минути той се запъти към селището от палатки, служещи за подслон на златотърсачите, които още пренасяха снаряжението си или правеха лодки. Той се забави няколко часа, а когато се върна и се мушна под одеялата, Джон Белю вече спеше.

В мрака на ветровитата сутрин Кит се измъкна, по чорапи напали огън, размрази край него втвърдилите се обувки, сетне свари кафе и опържи бекон. Това беше студена, печална закуска. Щом свършиха да ядат, те стегнаха одеялата. Когато Джон Белю се обърна, за да потегли към Чилкутската пътека, Кит му протегна ръка.

— Сбогом, почтени чичо — рече той.

Джон Белю го изгледа и изпсува от изненада.

— Не забравяй, че името ми е Пушилката — промърмори Кит.

— Какво смяташ да правиш?

Кит махна с ръка към север, там някъде отвъд бушуващото езеро.

— Има ли смисъл да се връщам, след като съм стигнал дотук? — попита той. — Освен това аз вкусих от месото и то ми се услади. Аз продължавам.

— Ти нямаш пукната пара — възрази Джон Белю. — Нямаш никакво снаряжение.

— Намерих си работа. Хубавичко виж своя племенник Кристофър Белю Пушилката! Той е на служба, Слуга на един джентълмен. Ще получава сто и петдесет долара на месец и храна. Той заминава за Доусън с две контета и още един слуга; заминава като готвач, лодкар и момче за всичко. A O’Xapa и „Талаз“ да вървят по дяволите! Сбогом.

Джон Белю се слиса и можа само да промълви:

— Не разбирам.

— Казват, че на Юкон имало много мечки… обясни му Кит. — Е, аз имам само един чифт долни гащи й сега отивам за мечо месо, това е всичко.