Джонстън Маккъли
Зоро (23)

Глава XXIII
Още едно наказание

Зоро препускаше към върха на хълма, в чието подножие се намираше селото. Там той се спря и погледна надолу.

Вече бе тъмно, но конникът виждаше всичко, което му бе необходимо. В кръчмата свещите горяха и оттам долитаха песни и гръмогласен смях. Гарнизонът също бе осветен, а от някои къщи се разнасяше мирисът на вкусни гозби.

Зоро се заспуска по хълма. Когато стигна площада, той пришпори коня си към кръчмата, пред която се бяха събрали няколко души, повечето от които бяха под въздействието на винените пари.

— Кръчмарю! — провикна се Зоро.

Отначало никой от тълпата не му обърна особено внимание, защото го помисли за пътуващ кабалеро, поискал да се подкрепи. Кръчмарят побърза да излезе, като потриваше дебелите си ръце. Той приближи до коня и едва тогава видя, че конникът е с маска, а дулото на пистолет е насочено заплашително към него.

— Тук ли е съдията? — попита Зоро.

— Да, сеньор.

— Стойте където сте и го извикайте. Кажете му, че един кабалеро иска да поговори с него по работа.

Изплашеният кръчмар изпълни указанията. Съдията излезе с препъване и на висок глас запита кой го откъсва от приятната компания. Той стигна със залитане до коня, подпря се на седлото му и едва тогава погледна нагоре. Срещна две блестящи очи, които го наблюдаваха изпод маската. Съдията отвори уста да извика, но Зоро го предупреди.

— Нито звук или ще умрете! Тук съм, за да си получите заслуженото. Днес произнесохте присъда над невинен човек. Още повече, че сам знаехте, че той е невинен и че целият съд е един фарс. По ваша заповед той бе бит с камшици. Вие ще получите същото…

— Вие се осмелявате…

— Млък — преряза го гласът на разбойника. — Хей, вие там до вратата, елате тук — извика той.

Всички се приближиха. Повечето от гуляйджиите мислеха, че този кабалеро ще им възложи някаква работа. В тъмнината те не виждаха маската и пистолета, а когато наближиха коня, вече бе късно да отстъпват.

— Сега ще накажем този несправедлив съдия — нареди Зоро. — Петима от вас ще го хванат, ще го отведат до стълба в средата на площада и ще го завържат. Първият, който откаже да го направи, ще получи порция олово, а шпагата ми ще се справи с останалите. Хайде, мърдайте!

Изплашеният съдия закрещя.

— Смейте се по-високо, за да не се чуват виковете му — заповяда разбойникът и хората се разсмяха с всичка сила, макар че в гласовете им звучеше ужас.

Те уловиха съдията и го поведоха към стълба, а там го привързаха с ремъци.

— Ще се строите в редица — нареди Зоро, — ще вземете този камшик и всеки от вас ще го удари по пет пъти. Аз ще ви наблюдавам и само да видя някой да го удари по-леко: ще накажа и него. Почвайте.

Разбойникът им подхвърли камшика и те започнаха. Зоро бе доволен, забеляза, че удрят силно и с желание.

— Кръчмарю, твой ред е — заповяда Зоро.

— Той ще ме хвърли в затвора — жалваше се ханджията.

— Какво предпочитате, сеньор, затвор или ковчег? — запита Зоро.

Разбира се, че кръчмарят предпочете затвора. Той стисна камшика и удари най-силно от всички. Съдията бе увиснал на ремъците. Той бе загубил съзнание още при петнадесетия удар, но повече от страх, отколкото от болка.

— Развържете този човек — заповяда Зоро. — Отнесете го у дома му и кажете на всички, че Зоро наказва така всички, които измъчват бедните и безпомощните, ограбват ги или постъпват несправедливо. А сега се разотивайте!

Отнесоха съдията. Той бе дошъл в съзнание и стенеше. Зоро още веднъж се обърна към кръчмаря:

— Сега ще отидем в кръчмата — каза той. — Вие ще влезете вътре, ще ми донесете чаша вино и докато пия, ще държите коня ми. Излишно е да споменавам какво ще ви се случи, ако някъде по пътя се опитате да ме предадете.

Но в сърцето на кръчмаря страхът от Зоро беше толкова голям, колкото и страхът от съдията. Той крачеше до коня на разбойника и побърза да влезе в кръчмата, уж за да донесе вино, а всъщност за да съобщи на посетителите.

— Зоро е тук — прошепна той на най-близко стоящия. — Току-що ни принуди жестоко да пребием съдията. Изпрати ме да му донеса чаша вино.

След това кръчмарят отиде до бурето и започна съвсем бавно да налива вино в една чаша. В същото време хората от кръчмата пристъпиха към действие. Намиращите се вътре повече от половин дузина предани на губернатора хора извадиха шпагите си и се насочиха към изхода, а един от тях, който имаше затъкнат в пояса пистолет, провери дали оръжието му е заредено и след това ги последва.

Зоро, който се намираше на двадесет фута от вратата на кръчмата, внезапно забеляза група хора, които приближаваха към него, видя блясъка на шпагите и чу изстрел. Куршумът изсвистя край главата му.

Кръчмарят стоеше до вратата и се молеше да заловят разбойника; в такъв случай щеше да избегне отмъщението на съдията.

Зоро заби шпори в хълбоците на коня и го накара да се изправи на задните си крака, после се спусна в средата на групата и разпръсна нападателите си.

Той целеше точно това. Шпагата му премина край нечия ръка, също стиснала шпага, разбойникът замахна и я прободе.

Той се биеше като луд, разиграваше коня си напред-назад, така че противниците му можеха да го нападат само един по един. Въздухът се изпълни с крясъци и вой. Хората от околните къщи наизлизаха навън, за да видят каква е тази врява. Зоро знаеше, че някои от тях можеха да имат пистолети. От шпагите той не се страхуваше, но се боеше да не го изненада някой изстрел в гръб.

Той отново пришпори коня си и преди дебелият кръчмар да съобрази какво става, бе вече до него, сграбчил го за ръката. Конят се понесе напред, като влачеше след себе си кръчмаря, който се разкрещя неистово за помощ. Зоро го мъкнеше към позорния стълб.

— Подай ми камшика! — заповяда той.

Кръчмарят се подчини и забъбра някаква молитва.

Зоро замахна с камшика, който изплющя и се усука около тлъстия корем на кръчмаря. При всеки опит да побегне, той все повече го налагаше.

За миг смелият отмъстител остави жертвата си на мира, стреля по посока на приближаващите нападатели и ги разпръсна. След това продължи.

— Ти постъпи предателски! — викна той на кръчмаря. — Крадливо псе! Ти насъска хората срещу мен! Сега ще нашаря дебелата ти кожа.

— Милост — изпищя панически кръчмарят и се просна на земята.

Зоро отново го шибна, после смушка коня си и се спусна към най-близкия враг. Още един куршум изсвистя над главата му. Някой се втурна към него с гола шпага. Зоро го прободе в рамото и отново пришпори коня си. Стигна в галоп до позорния стълб, спря се за миг и изгледа надменно нападателите си.

— Не сте достатъчно, за да направите битката интересна! — подкачи ги той. След това свали сомбрерото си, направи един насмешлив поклон, обърна коня си и препусна.