Джонстън Маккъли
Зоро (34)

Глава XXXIV
Кръвта на Пулидо

Двамата кавалеристи се върнаха в стаята.

— Претърсихме навсякъде; надникнахме във всеки ъгъл и никого не намерихме освен слугите индианци. Те бяха твърде наплашени, за да скрият истината, но всички казаха, че не са виждали никого.

— Ха! Всичко е добре укрито, не се и съмнявам — каза Гонзалес. — Братко, а какво е това в ъгъла на стаята?

— Купчина кожи — бе отговорът.

— От време на време ги поглеждах. Търговецът от Сан Габриел сигурно е имал право, че кожите ви са калпави. И тези ли са такива?

— Мисля, че са хубави.

— Тогава защо шават? — попита сержант Гонзалес. — Три пъти ми се стори, че краят на купчината помръдва. Войници, претърсете ъгъла.

Брат Филип се изправи.

— Стига глупости! — извика той. — Търсихте и не открихте нищо. Сега вижте в плевнята, в конюшнята и си заминавайте. Позволете ми да бъда господар поне в дома си. Достатъчно нарушихте спокойствието ми.

— Ще дадете ли тържествена клетва, че няма нищо живо под тези кожи?

Брат Филип се колебаеше. Сержант Гонзалес се засмя.

— Не сте ли готов да дадете лъжлива клетва? — попита той. — Така и предполагах, че ще се разколебаете, драги ми францисканецо. Войници, претърсете купа!

Двама войника тръгнаха към него, но не бяха изминали и половината от разстоянието, когато сеньорита Лолита излезе изпод кожите и ги погледна.

— Ха! Намерихме накрая! — викна Гонзалес. — Това е товарът, който Зоро остави на съхранение при монаха! Прелестен „товар“! Тя ще се върне обратно в затвора. И това бягство ще направи присъдата й само още по-тежка.

Но във вените на Лолита течеше кръвта на семейство Пулидо. Гонзалес не беше взел това предвид. Сеньоритата застана така, че светлината на свещника падна върху нея.

— Един момент, сеньор! — изрече тя.

След това девойката протегна ръка и в нея блесна голям остър нож, който използват кожарите.

Тя опря острието в гърдите си и погледна своите преследвачи.

— Сеньорита Лолита Пулидо няма да се върне в мръсния ви затвор нито сега, нито после, сеньори! По-скоро ще забия този нож в сърцето си, както подобава на една истинска дама. Ако негово превъзходителство иска мъртви пленници, то може да получи един.

Сержант Гонзалес изруга. Той не се съмняваше, че девойката ще постъпи точно така, както заплашваше, още при първия опит да я доближи. Ако си имаше работа с обикновен арестант, сержантът знаеше как да постъпи, но не и сега. Все пак сеньорита Лолита бе дъщеря на кабалеро, самоубийството й можеше да донесе неприятности на негово превъзходителство. То би могло да подейства като искра в барутен погреб.

— Сеньорита, този, който посяга на живота си, се обрича на вечно проклятие — каза сержантът. — Попитайте отчето не е ли така. Арестували са ви, но още не са ви осъдили. Ако сте невинна, няма съмнение, че скоро ще ви пуснат на свобода.

— Сега не е време за лъжливи речи, сеньор. Прекрасно разбирам положението си. Казах, че няма да се върна в затвора и ще го направя. Ако сторите още една крачка, ще се самоубия.

— Сеньорита… — започна брат Филип.

— Безполезно е да ме спирате, добри ми отче — прекъсна го тя. — Останала ми е поне малко гордост. Негово превъзходителство ще получи само мъртвото ми тяло.

— Значи така се обърнаха нещата! — възкликна сержант Гонзалес. — Изглежда, че не ни остава нищо друго, освен да си заминем и да оставим девойката на свобода.

— Не, сеньор! — възпротиви се бързо тя. — Вие сте хитър, но все пак не достатъчно. Ще си тръгнете, но ще оставите своите хора да охраняват хасиендата. Ще изчакате удобен момент, за да ме заловите.

Гонзалес замълча, защото девойката бе разгадала намерението му.

— Аз сама ще си тръгна — каза тя. — Отдръпнете се и застанете до стената, сеньори! Веднага, иначе ще се самоубия.

Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Войниците гледаха сержанта и чакаха неговите заповеди, а той се страхуваше да рискува.

Може би бе по-добре да позволи на девойката да напусне дома. Можеха да я заловят и след това. Тя нямаше да успее да се скрие от кавалеристите.

Лолита прекоси стаята, без да изпуска от очи преследвачите си. Ножът все още бе опрян в гръдта й.

— Братко, вие няма ли да дойдете с мен? — попита тя. — Ако останете, могат да ви отмъстят.

— Въпреки това аз съм длъжен да остана, сеньорита. Не мога да избягам. Бог да ви пази!

Лолита хвърли последен поглед на войниците.

— Ще мина през тази врата — каза тя. — Вие стойте тук. Сигурно навън има още кавалеристи и те ще се опитат да ме спрат. Ще им кажа, че вие сте ме пуснали да си вървя. Ако ви попитат, трябва да го потвърдите.

— А ако не го направя?

— Тогава ще използвам ножа, сеньор.

Девойката отвори вратата и погледна навън.

— Надявам се, че конят ви е добър, сеньор, защото смятам да се възползвам от него — каза тя на сержанта.

Изведнъж тя си шмугна през вратата и я хлопна след себе си.

— След нея — викна Гонзалес. — Тя се страхува! Видях го в очите й!

Той се хвърли към изхода, а двамата войника го последваха.

Но брат Филип реши, че достатъчно дълго е бил безучастен. Той бе решен да действа. Изпъна крак и сержантът се строполи на пода. Двамата кавалеристи налетяха отгоре му и се натъркаляха до него.

Така брат Филип даде малко време на девойката, но то й бе напълно достатъчно — тя стигна до коня и се качи на седлото.

Лолита яздеше не по-лошо от индианците. Малките й крачета не стигаха до стремената на сержанта, но това не й попречи.

Тъкмо обърна коня, когато иззад ъгъла изскочи един кавалерист. Куршумът му изсвистя край главата й. Девойката се притисна до шията на коня и препусна.

Луната отново се скри зад облаците. Преследвачите се ориентираха за посоката на бягството само по чаткането на копитата.

Но за да го доловят, трябваше да спират, а това отнемаше време.