Джонстън Маккъли
Зоро (33)

Глава XXXIII
Бягство и преследване

Потерята след Зоро бе изпратена толкова бързо благодарение на сержант Педро Гонзалес. Той чу изстрелите и доволен, че има предлог да не плати за виното, изскочи от кръчмата, а останалите го последваха. Сержантът чу виковете на тъмничаря и веднага разбра каква е работата.

— Зоро освобождава затворниците! — развика се той. — Разбойникът отново е тук! Кавалеристи, на конете! След него! Ще има награда!

Всички знаеха за наградата, особено хората на губернатора, които бяха виждали как негово превъзходителство беснее само при споменаване името на разбойника и как неведнъж заявява, че ще направи капитан този, който го залови или докара тялото му. Те се хвърлиха към конете си, метнаха се на тях и прекосиха в галоп площада, начело със сержант Гонзалес. Видяха тълпата от кабалеро, при което сержантът потърка невярващо очи и тихичко се разкая, че бе изпил толкова вино. Той тъй често лъжеше, че Зоро разполага с цял отряд, и сега доста се удиви, след като видя в действителност този отряд.

Когато младите благородници се разделиха на три групи, сержант Гонзалес пръв забеляза тяхната маневра. Той изпрати по една група след всеки отряд.

Водачът на кавалеристите видя как предводителят на затворниците зави към Сан Габриел, позна огромния му кон и се спусна след него. Реши, че е по-добре да залови или убие Зоро, отколкото да хване някой от освободените пленници. Сержантът не бе забравил издевателствата на Зоро в кръчмата и жадуваше за отмъщение. Той видя как конят на Зоро препуска напред и се убеди, че разстоянието между тях не се увеличава. Тогава се досети, че разбойникът държи пред себе си на седлото сеньорита Лолита Пулидо.

Гонзалес водеше начело на своя отряд и от време на време даваше високо заповеди и ободряваше кавалеристите. Бе доволен, че през цялото време не изпускаше Зоро от погледа си.

— Той отива при монаха Филип — реши сержантът. — Знаех си, че старият монах е негов съучастник. Той ме прецака, когато търсех Зоро в хасиендата му. Сигурно разбойникът има там някъде скривалище. Кълна се, че втори път няма да ме подведе. Ха!

Те препускаха напред и от време на време поглеждаха конника пред себе си: да го заловят, за тях означаваше награда или повишение. Конете започнаха да се уморяват, но кавалеристите не ги щадяха.

Видяха, че Зоро зави към хасиендата на брат Филип. Сержант Гонзалес се усмихна доволно — бе отгатнал.

Сега разбойникът бе в ръцете му и най-сетне щеше да бъде заловен.

Ако Зоро продължеше, то лесно щяха да го последват на ярката лунна светлина, а ако спреше, нямаше да може да се справи с десетината кавалеристи, предвождани от Гонзалес.

Кавалеристите се насочиха към къщата и я наобиколиха. Видяха коня на Зоро. След това и самия разбойник. Гонзалес изруга, защото няколко кавалеристи го деляха от неговата плячка и се бяха завтекли с голи шпаги, готови да го довършат, преди техният командир да е стигнал до него.

Той се опита да се вреже в групата на сражаващите се. Видя как Зоро скочи на коня си и препусна, а кавалеристите го подгониха. Гонзалес изостана и заповяда на неколцина войници да обкръжат къщата, така че никой да не може да я напусне незабелязан.

Но изведнъж видя Зоро да препуска край каменната ограда. Тогава се спусна да го преследва и всички, които не пазеха къщата, го последваха. Но сержант Гонзалес стигна само да първия хълм. Забеляза, че сега разбойникът препуска два пъти по-бързо и се досети, че няма да успеят да го настигнат. Може би щеше да получи награда, ако се върнеше при брат Филип и заловеше сеньоритата?

Все още имаше стража около хасиендата, когато сержантът слезе от коня и хората му доложиха, че никой не се е опитвал да излезе. Тогава той извика двама новобранци и отиде да почука на портика. Брат Филип отвори незабавно.

— Току-що станахте от постелята си, нали, братко? — попита Гонзалес.

— А нима сега не е време за всеки честен човек да си бъде в леглото? — попита на свой ред брат Филип.

— Време е, но въпреки това не ви намираме там. Защо не излязохте по-рано? Нима шумът не бе достатъчен, за да ви събуди?

— Чух, че се води битка…

— И още ще чуете, братко, скоро ще усетите и ударите на камшика ми, ако не отговаряте на въпросите ми бързо и точно. Ще отречете ли, че Зоро беше тук?

— Не.

— Ха! Ето ти на! Признахте, че се срещате с този разбойник и понякога го укривате? Признавате ли това, братко?

— Нищо такова не съм признавал — възрази брат Филип. — Само преди няколко минути го видях за пръв път.

— Много правдоподобна история, няма що! Разкажете я на глупавите индианци, но не я предлагайте на умния кавалерист, братко! Какво искаше от вас Зоро?

— Бяхте толкова близо, че нямаше време да каже каквото и да е — отвърна монахът.

— Все пак разговаряхте ли за нещо с него?

— Отворих вратата при почукването му също както и на вас.

— Какво каза той?

— Че войниците го преследват.

— И ви помоли да го скриете, за да не го заловят?

— Не, не ме помоли.

— Искаше нов кон, нали?

— Не каза нищо такова, сеньор. Ако той е крадец, както разказват хората, той нямаше да пита, а направо щеше да си вземе каквото му трябва.

— Ха! И каква работа имаше тогава при вас?

— Нима съм казвал, че е идвал по работа?

— Ха! Кълна се във вси светии!

— По-добре не споменавайте светиите, сеньор самохвалко и пияница.

— А не искате ли отново да ви напердашат, братко? Дошъл съм от името на негово превъзходителство. Не ме задържайте повече! Какво каза негова милост разбойникът?

— Нищо, което да имам правото да ви повторя — отговори брат Филип.

Гонзалес грубо го блъсна и влезе в приемната, следван от двама кавалеристи.

— Запалете свещите, ако изобщо можете да ги намерите тук — заповяда той. — Вземете ги и елате да огледаме това място.

— Ще претърсвате моя беден дом? — учуди се брат Филип. — Какво разчитате да намерите?

— Надявам се да намеря най-скъпоценния товар, който милият Зоро е оставил тук.

— И какво мислите е оставил?

— Ха! Пакет с дрехи! Торба с крадени вещи! Бутилка вино! Амуниция за поправка! Какво може да остави този нехранимайко? Едно нещо ми направи впечатление: на седлото на коня имаше двама, когато Зоро приближаваше къщата, а оттук си тръгна само той.

— И вие се надявате да намерите…

— Втората половина от конския товар, но ако не успеем да я намерим, ще ви извием ръцете, за да ви заставим да ни съобщите къде е.

— Вие ще се осмелите? Искате да оскърбите един монах? Ще се унижавате да ме измъчвате?

— Празни приказки — прекъсна го сержантът. — Веднъж вече ме направихте на глупак, но втори път няма да ви се удаде. Обискирайте дома му, войници, и се постарайте да го направите хубавичко. Ще остана тук, за да правя компания на този забавен монах. Ще се опитам да разбера какви чувства изпитвал, когато са го налагали с камшика.

— Страхливец, животно! — гръмна гласът на брат Филип. — Ще дойде време, когато преследванията ще приключат.

— Дрън-дрън, братко…

— Когато това насилие ще спре — продължи брат Филип. — Когато тези, които основаха тази богата империя, ще получат плодовете на своя труд, вместо всичко да отива в ръцете на нейните политикани и хората, които се ползват с тяхната благосклонност.

— Глупости, братко.

— Когато станат хиляди като Зоро, а ако потрябва и повече, когато плъзнат навсякъде из Ел Камино Реал, бих искал да не съм монах, за да мога да тръгна с тях.

— Ще ви изловим набързо и въжетата ще се изправят от тежестта ви — отговори сержантът. — Ако помагахте повечко на негово превъзходителство, сигурно щяха да се отнасят по-вежливо с вас.

— Не помагам на изчадията на дявола! — ядоса се брат Филип.

— Ха! Вие започвате да се гневите, а това противоречи на правилата на вашия орден. Нима не е ваше задължение да приемате всичко с благодарност, независимо доколко ви засяга? Отговорете ми, гневно старче!

— Вие познавате правилата и задълженията на францисканците колкото и коня, който яздите.

— Аз яздя умен кон, благородно животно. То се отзовава, когато го повикам, и препуска, когато му заповядам. Не му се присмивайте, щом не сте го яздили. Ха! Чудесна шега.

— Идиот!

— Да те вземат дяволите! — отвърна му Гонзалес.