Джонстън Маккъли
Зоро (15)

Глава XV
В гарнизона

Под закрилата на мрака Зоро се промъкна до колибата на един индианец, зад която бе оставил коня си. Там постоя за миг все още замислен за любовта, която го бе споходила.

Внезапно се разсмя, очевидно бе много доволен от нещо и бавно се запъти към гарнизона. Чу галопирането на конник, който напускаше гарнизона, и предположи, че капитан Рамон е изпратил човек да върне сержант Гонзалес и войниците му, за да ги насочи по новите следи.

Зоро знаеше какво е положението в гарнизона. Знаеше точния брой на войниците, както и факта, че четирима са болни от треска и в момента има само един здрав човек, защото другият бе изпратен като куриер. Той отново се засмя и отпусна юздите на коня, който се спусна мудно по склона. Когато Зоро стигна гарнизона, мина от задната му страна, слезе от коня и пусна поводите на земята. Знаеше, че животното няма да мръдне от мястото си. После се прокрадна до стената на сградата, заобиколи я и се приближи до прозореца. Покатери се на купчината тухли под него и надникна вътре.

Беше кабинетът на капитан Рамон. Зоро го видя седнал до масата, зачетен в писмо, което по всяка вероятност току-що бе написал. Капитанът говореше сам на себе си, както имат навик злите хора.

— Това ще хвърли прекрасната сеньорита в ужас — мърмореше си той. — Ще я научи да не издевателства над офицер от армията на негово превъзходителство. Когато баща й отиде в затвора за държавна измяна, а имотът им бъде отнет, тогава може би тя ще стане по-послушна.

За Зоро не беше трудно да долови думите на капитана. Той се досети, че офицерът е замислил отмъщение и се готви да причини злина на семейство Пулидо. Под маската лицето му потъмня от ярост.

Слезе от купчината тухли и като се шмугна край стената, стигна ъгъла на зданието.

Пред парадния вход имаше запалена факла. Единственият здрав войник, останал в гарнизона, крачеше напред-назад с пистолет и шпага на кръста. Зоро прецени дължината на крачките му, пресметна разстоянието и когато часовоят се обърна с гръб, се метна отгоре му.

Ръцете му стиснаха гърлото на войника, а коленете му се забиха в гърба му. Двамата се търкулнаха на земята. Изненаданият часовой се мъчеше да се съпротивлява. Понеже знаеше, че и най-малкият шум означава гибел за него, Зоро удари войника в слепоочието с тежката дръжка на пистолета, за да му попречи да извика.

След това довлече загубилия съзнание часовой в сянката, запуши му устата и му завърза ръцете и краката. После го покри с плаща си, погледна пистолета си, за миг се ослуша, за да се увери, че кратката схватка не е привлякла нечие внимание и отново се приближи до вратата.

Само след миг беше вътре. Намираше се в голямо помещение, чийто под бе от утъпкана пръст. Там имаше няколко маси и пейки, винени чаши, хамути, седла и юзди. Зоро хвърли бегъл поглед, за да се убеди, че няма никой и почти безшумно пристъпи към стаята на коменданта. Провери дали пистолетът му е зареден и смело отвори вратата. Капитан Рамон седеше с гръб. Той рязко се обърна на стола си, готов да изругае, защото си помисли, че някой от хората му е влязъл, без да почука. Готвеше се да го направи на пух и прах.

— Нито звук, сеньор — предупреди Зоро. — Само да гъкнете и сте мъртъв.

Без да изпуска коменданта от погледа си, Зоро затвори вратата зад себе си и пристъпи напред.

Приближаваше бавно, с насочен към капитана зареден пистолет. Рамон отпусна ръце на масата и лицето му побеля.

— Визитата ми е наложителна, сеньор — каза Зоро. — И не съм я предприел заради прекрасните ви очи.

— Защо сте тук? — попита капитанът, пренебрегвайки заповедта да не издава звук.

— Надникнах случайно през прозореца, сеньор. Видях посланието на масата пред вас и чух какво си мърморехте. Лошо нещо е да си говорите на глас. Ако не бях ви чул, щях да си продължа по пътя, но понеже…

— Е, и какво? — запита капитанът с предишното си високомерие и погледна разбойника.

— Реших да прочета писмото, което е пред вас.

— Нима толкова силно ви интересуват служебните ми дела?

— Няма смисъл от приказки, сеньор. Бъдете така любезен да вдигнете ръцете си от масата и да не се опитвате да си извадите пистолета, ако не искате да умрете незабавно. Няма да се огорча особено, ако изпратя душата ви на оня свят.

Комендантът изпълни заповедта. Зоро внимателно се приближи и взе писмото. След това отстъпи няколко крачки, като продължаваше да държи под око капитана.

— Ще чета — каза той, — но едновременно с това ще ви наблюдавам. Не мърдайте, сеньор, ако не искате да посетите предците си.

Очите на разбойника пробягаха набързо по редовете и след като свърши, за известно време той гледаше втренчено капитана, а погледът му под маската гореше. Капитанът започна да се чувства неловко. Зоро се приближи до масата, като не го изпускаше от очи и поднесе писмото към пламъка на свещта. Хартията пламна и скоро падна на пода като купчинка пепел. Зоро я стъпка с крак.

— Писмото няма да пристигне — заяви той. — И така, сеньор, вие се сражавате с жени. Храбрият офицер, гордостта на армията на негово превъзходителство! Не се съмнявам, че той ще ви повиши, ако научи за това. Вие оскърбявате сеньорита Лолита, защото в момента баща й е в немилост пред управляващите и понеже тя ви отблъсна точно както заслужавахте, вие се стараете да навлечете неприятности на семейството й. Наистина, достойна постъпка.

Той пристъпи една крачка и се надвеси заплашително към капитана, а пръстът му не се отместваше от спусъка на пистолета.

— Внимавайте да не науча, че сте изпратили писмо, подобно на това, което току-що унищожих — добави той. — Съжалявам, че не можем да кръстосаме шпаги. Ще бъде оскърбление за мен да ви пронижа, но все пак аз с удоволствие бих го направил, за да избавя света от такъв храбрец.

— Позволявате си да бъдете дързък с един ранен човек!

— Без съмнение, раната ви ще зарасне, сеньор, и аз ще узная за това. А когато силите ви се възстановят, ще се постарая да ви открия и да потърся отговор от вас за това, което се опитахте да направите тази нощ. И така, решено е.

Зоро отстъпи назад, плътно загърнат в плаща си. В този миг до ушите му долетя дрънкане на конска сбруя, тропот на копита и дрезгавият глас на сержант Педро Гонзалес се провикна:

— Не слизайте от конете! Аз само ще доложа и отново ще продължим преследването. Никаква почивка, докато не го заловим.

Зоро огледа с един поглед стаята, защото разбра, че пътят му през вратата е отрязан. Очите на капитана заблестяха радостно.

— Хей, Гонзалес! — високо извика той, преди Зоро да успее да го предупреди. — Гонзалес, на помощ! Зоро е тук!

След това погледна предизвикателно разбойника, като че ли го подканяше да направи най-лошото. Но беше ясно, че Зоро не иска да застреля капитана и предпочита да го запази за дуела, когато рамото му заздравее.

— Не мърдайте! — заповяда той и бързо се насочи към най-близкия прозорец.

Междувременно грамадният сержант бе чул вика на капитана. Той извика хората си и се втурна през стаята към кабинета на капитана. Блъсна силно вратата.

От устата му се изтръгна вик, когато видя човека с маската, пред когото с отпуснати на масата длани седеше комендантът.

— Кълна се във всички светии, той е в ръцете ни! — изрева Гонзалес. — Войници, насам! Пазете вратата! Наблюдавайте прозореца!

Зоро прехвърли пистолета си в лявата ръка и с дясната извади шпагата си. Той замахна с нея и свещите полетяха от масата. Бързо настъпи последната от тях, която продължаваше да гори, и я угаси. Стаята потъна в тъмнина.

— Светлина! Донесете факли! — викаше пронизително Гонзалес.

Зоро се прилепи до стената и започна бавно да се придвижва, докато Гонзалес и още двама войници нахълтаха в кабинета, а третият остана да охранява вратата.

В съседната стая няколко войника се щураха и блъскаха един друг в стремежа си да намерят факла. Накрая успяха да намерят и един от тях се втурна към кабинета, но изкрещя и падна пронизан в гърдите; факлата угасна. Преди сержантът да се добере до него, Зоро отново потъна в тъмнината и стана невидим.

Гонзалес сипеше проклятия, защото не намираше така жадуваната жертва. Капитанът му извика, че ако не внимава, може да намушка в тъмното някой от войниците. Останалите се щураха безпомощно. В съседната стая някой донесе нова факла.

Сега в ход беше пуснат двузарядният пистолет — той изгърмя и факлата падна от ръцете на войника. Разбойникът скочи, настъпи пламъка и той също угасна. После Зоро отново се скри в тъмнината, като непрекъснато сменяше мястото си, вслушан в тежкото дишане на войниците, което му показваше разположението на врага.

— Хванете негодника — с цяло гърло крещеше капитанът. — Нима е възможно един човек да ви прави на глупаци?

Внезапно виковете му престанаха, защото Зоро се бе промъкнал отзад и го бе накарал да замлъкне. След това, извисил се над шума в стаята, се разнесе гласът на Зоро:

— Войници, държа вашия капитан! Ще го водя пред себе си и ще изляза през вратата. Ще премина през другата стая, а след това ще напусна сградата. Веднъж вече стрелях, а сега държа заредения пистолет опрян в тила на вашия капитан. Ако някой от вас ме нападне, ще стрелям.

Капитанът, почувствал хладната стомана, опряна в тила му, се разкрещя на войниците да бъдат по-внимателни.

Зоро заотстъпва с гръб към вратата, като държеше капитана пред себе си, а Гонзалес и кавалеристите го следваха на разстоянието, на което се бяха осмелили да се приближат.

Следяха всяко негово движение, с надеждата да го изненадат. Зоро прекоси коридора и стигна до входа. Малко се безпокоеше за хората, които бяха отвън, защото знаеше, че сградата е обградена. Факлата пред парадния вход все още гореше, но Зоро я хвърли на земята и я загаси. Опасността все още не беше отминала: Гонзалес и кавалеристите бяха съвсем наблизо. Те се бяха привели напред, в очакване да нанесат удар.

Гонзалес беше стиснал един пистолет, въпреки че презираше това оръжие и дебнеше сгодния момент за стрелба, без риск за капитана.

— Назад, сеньори! — заповяда разбойникът. — Трябва ми място да скоча. Така… благодаря ви! Сержант Гонзалес, ако положението ми не беше толкова сложно, щях да се позабавлявам, като кръстосам шпага с вас и ви обезоръжа като миналия път.

— Кълна се във вси светии…

— Друг път, драги сержанте! Сега внимание, сеньори! Длъжен съм да ви призная, че имах само един заряд. Това, което капитанът усещаше през цялото време опряно в тила му, не беше нищо друго освен една катарама от юзда, която намерих на пода. Беше добра шега, нали? Довиждане, сеньори!

Внезапно Зоро блъсна капитана напред, втурна се навън и побягна към коня си. По петите му тичаше цял отряд войници, а тъмната нощ бе осветявана от изстрелите им. Вятърът, който подухваше откъм морето, донесе до ушите на преследвачите самотния смях на разбойника.