Джонстън Маккъли
Зоро (12)

Глава XII
Посещението

На следващата сутрин, малко след разсъмване в селото цареше страшна бъркотия. Педро Гонзалес и двадесетина кавалеристи, т.е. почти всички от гарнизона, се готвеха да преследват Зоро.

Гласът на грамадния сержант се извисяваше над всички; войниците оправяха седлата си, оглеждаха юздите, манерките с вода и провизиите. Сержант Гонзалес беше заповядал да не се взема много багаж. Предишната му дейност бе да събира данъците по селата и сега се отнесе с голяма сериозност към новите нареждания на капитана. Веднъж поел по следите на Зоро, той не смяташе да се върне, преди да го е заловил.

— Ще окача кожата на този нехранимайко на вратата на гарнизона, приятелю — закани се той пред дебелия кръчмар. — След това ще получа наградата от губернатора и ще платя дълговете си.

— Моля се на светиите това да стане — отговори кръчмарят.

— Какво да стане, глупако! Да си изплатя дълговете ли? Страхуваш се да не загубиш няколко гроша?

— Искам да кажа, че се моля да успеете да заловите разбойника — угоднически поясни кръчмарят.

Капитан Рамон не излезе да изпрати отряда, защото имаше треска от раната, но хората от селото се тълпяха около Гонзалес и го обсипваха с въпроси. Сержантът разбра, че става център на внимание.

— Това „Проклятие на Калистрано“ скоро ще изчезне — гръмко се хвалеше той. — Педро Гонзалес тръгва по петите му. Ха! Когато застанем един срещу друг с този нехранимайко…

В този момент парадният вход на къщата на дон Диего Вега се отвори и той застана пред очите на тълпата, като породи не малко въпроси с ранното си появяване.

Сержант Гонзалес изпусна вързопчето, което държеше, сложи ръце на кръста и като се изпъчи, загледа с особен интерес приятеля си.

— Не сте ли в леглото? — направо изстреля въпроса си той.

— Не, вече се събудих — отговори дон Диего.

— Толкова рано! Тук има някаква дяволска тайна, която се нуждае от разяснение.

— Вдигахте толкова шум, че можеше да разбудите и мъртвите — каза дон Диего.

— Какво да се прави, кабалеро. Действаме по заповед.

— Не можеше ли всичко това да стане в гарнизона, а не на площада, или смятахте, че там ще има по-малко зрители?

— Кълна се, че сега…

— Достатъчно — прекъсна го решително дон Диего. — Всъщност станах рано, защото трябва да обиколя хасиендата си, а това означава да измина няколко десетки мили, за да огледам стадата и табуните си. Никога не си пожелавайте да сте богат, защото богатството изисква твърде много жертви.

— Нещо ми подсказва, че никога няма да страдам от това — през смях отбеляза сержантът. — С ескорт ли ще тръгнете, приятелю?

— Само с двама индианци.

— Ако срещнете Зоро, сигурно той ще ви залови заради големия откуп.

— Нима той е тук някъде, в околността?

— Един индианец ми съобщи, че са го видели на пътя за Пала и Сан Луис Рей. Ще тръгнем нататък. И тъй като хасиендата ви е в противоположната посока, сигурно няма да го срещнете.

— Изпитах известно облекчение от думите ви. И така, сержант, вие потегляте към Пала?

— Ще се постараем да открием бързо следите му и да заловим тази лисица. Ще се опитаме да намерим леговището му. Тръгваме още в тази минута.

— Ще очаквам с нетърпение вести от вас — каза дон Диего. — Желая ви успех!

Гонзалес и хората му яхнаха конете, сержантът даде команда за тръгване и те препуснаха в галоп през площада, като вдигаха облаци прах по пътя, водещ към Пала и Сан Луис Рей. Дон Диего ги наблюдаваше, докато и последното облаче прах се стопи в далечината. Тогава той заповяда да му доведат коня, яхна го и се насочи към Сан Габриел. Следваха го слугите му — двама индианци, яхнали своите мулета.

Но преди да замине, дон Диего написа някаква бележка и я изпрати по един слуга в хасиендата на Пулидо. Тя беше адресирана до дон Карлос и гласеше следното:

„Днес сутринта войниците тръгнаха да преследват Зоро. Имаше донесение, че разбойникът оглавява цяла банда нехранимайковци, така че може да се стигне до сражение. Никой не знае какъв ще бъде изходът. Не бих искал някой от хората, които са ми скъпи, да се излага на опасност — имам предвид в особеност вашата дъщеря, а така също доня Каталина и вас. Още повече, че снощи бандитът е зърнал дъщеря ви, сигурно е оценил красотата й и ще потърси възможност да я види отново.

Моля ви веднага да дойдете в дома ми в Реина де Лос Анжелес и да се чувствате като у дома си, докато нещата се пооправят. Днес аз заминавам на обиколка на моята хасиенда, но се разпоредих със слугите, така че бихте могли да искате от тях всичко, което ви е необходимо. Надявам се да ви видя след два-три дни, когато се върна.

Диего“

Дон Карлос прочете гръмогласно на жена си и дъщеря си посланието на младия благородник и след това ги погледна, за да прецени какво впечатление им е направило. Самият той, стар боен кон, се надсмиваше над опасността, но не искаше да рискува живота на жените.

— Е, какво мислите? — попита той.

— Измина много време от преместването ни тук — каза доня Каталина. — В селото имам няколко приятелки, мисля, че трябва да заминем.

— И ако се разбере, че сме гостували на дон Диего Вега — добави дон Карлос, — това, разбира се, няма да навреди на репутацията ни. А какво мисли дъщеря ни?

Това, че поискаха мнението й, беше необичайно и Лолита разбираше, че са я удостоили с такава необикновена чест и благосклонност само благодарение на сватосването с дон Диего. Тя се поколеба, преди да отговори:

— Мисля, че идеята не е лоша — каза тя. — Би ми се искало да поостанем в селото. Тук и без това не се виждаме почти с никого, но може би ще започнат да шушукат за мен и дон Диего.

— Глупости! — възрази дон Карлос. — Може ли да има нещо по-естествено от посещението ни в дома на Вега, след като кръвта ни е почти толкова благородна, колкото и тяхната, и много по-добра от на мнозина други.

— Но това е домът на дон Диего, а не на баща му.

— Той пише, че няма да го има за два-три дни и можем да си тръгнем, когато се върне — отбеляза доня Каталина.

— В такъв случай, решено е — обяви дон Карлос. — Ще се срещна с управителя, за да му дам разпорежданията си.

Доволен от взетото решение, той бързо излезе на двора и удари голямата камбана, за да извика управителя. Когато сеньорита Лолита видеше разкошната обстановка, тя сигурно щеше да се съгласи да приеме предложението на домакина, мислеше си той. Тя ще види коприните, фините драперии, мебелите, украсени със злато и скъпоценни камъни. Тогава ще разбере, че би могла да притежава всички тези неща и още много други. Дон Карлос се мислеше за познавач на женското сърце.

Малко след следобедната почивка пред портата ги чакаше впряг с мулета и кочияш. Доня Каталина и Лолита се качиха вътре, а дон Карлос оседла най-хубавия си кон и потегли редом с тях. Поеха по пътечката към пътя за Реина де Лос Анжелес.

Хората, които срещаха по пътя, се учудваха, като виждаха, че семейство Пулидо се е запътило нанякъде, защото много добре знаеха, че имат неприятности и рядко напускат имението си. Дори си шепнеха, че дамите не винаги се придържат към модата, че лошо хранят слугите си, но понеже господарят бил много добър, те не го напускали.

Но доня Каталина и дъщеря й бяха с гордо вдигнати глави, както и дон Карлос. Те разменяха поклони с познатите и продължаваха пътя си.

След завоя в далечината вече се виждаше селото, площада, църквата с високия кръст, страноприемницата, складовете и няколко сгради с претенциозен вид, подобни на къщата на дон Диего, както и пръснатите наоколо къщурки на местните жители и на бедняците.

Колата спря пред дома на дон Диего, слугите излязоха да посрещнат гостите и опънаха пред краката им пътека, за да не стъпват дамите в прахоляка. Дон Карлос крачеше напред и се разпореждаше да се погрижат за мулетата и да приберат впряга. Вътре в къщата седнаха да си починат, а слугите им донесоха храна и вино.

След това се разходиха из цялата къща и дори очите на доня Каталина, видели много богати домове, се разшириха от удоволствие при вида на целия този разкош, който се разкри пред нея.

— Като си помисля само, че дъщеря ни може да стане господарка на всичко това, стига да каже само една дума — прошепна тя.

Сеньорита Лолита не казваше нищо, но се замисли какво ли би било и че всъщност не би било толкова лошо да стане съпруга на дон Диего. В душата й се водеше борба. От една страна бе богатството, положението в обществото, безгрижието и спасението на родителите й, както и апатичния млад мъж в качеството на съпруг, а от друга — романът, идеалната любов, за която копнееше и от която не можеше да се откаже.

Дон Карлос излезе от къщата и на път за страноприемницата прекоси площада, където настигна няколко познати възрастни благородници. Той се заприказва с тях в кръчмата, въпреки че при ръкуването не забеляза кой знае какво въодушевление от тяхна страна. Предположи, че те се страхуват да изразят приятелските си чувства, защото бе изпаднал в немилост пред губернатора.

— По работа ли сте в селото? — попита един от тях.

— Не, съвсем не, сеньор — побърза да заяви дон Карлос, зарадван, че с отговора си ще може да повиши авторитета си сред тях. — Зоро пак се е развихрил и войниците тръгнаха по петите му.

— Знаем за това.

— Може да се стигне до сражение или до поредица от нападения, защото Зоро има на разположение цял отряд главорези. Хасиендата ни може да се окаже в негова власт.

— Аха! Значи сте довели семейството си, докато отмине опасността?

— Не бих и помислил за това, но сутринта дон Диего Вега ми изпрати покана да доведа семейството си тук и да се настаним в дома му. Самият той отсъства, но скоро ще се върне.

Когато чуха това, очите на събеседниците му се ококориха, но дон Карлос се престори, че не забелязва това и продължи да отпива от виното си.

— Дон Диего ме посети вчера сутринта. Припомнихме си старите времена. Миналата нощ пък Зоро навести хасиендата ни, вероятно сте чули за това. Веднага щом научил, дон Диего пристигна, обезпокоен да не ни се е случило нещо лошо.

— Два пъти за един ден! — възкликна един от слушателите, като едва си поемаше дъх.

— Точно така, сеньор.

— Вие… хм, хм… дъщеря ви е много красива, нали, дон Карлос? Тя е на седемнадесет години или нещо такова?

— Осемнадесет, сеньор. Намират я за красива, доколкото ми е известно, смятат я за красавица — потвърди дон Карлос.

Наобиколилите го се спогледаха. Сега всичко им беше ясно. Дон Диего Вега искаше да се ожени за сеньорита Лолита Пулидо. Това означаваше, че семейство Пулидо отново ще се окажат в силна позиция и че дон Карлос може би ще поиска да си спомни за старите си приятели и няма да е благоразположен към онези, които не са били на негова страна. Ето защо те побързаха да му засвидетелстват своето уважение, като го заразпитваха за урожая, пчелите, стадата и табуните му, и за това, че маслините са превъзходни тази година.

Изглеждаше, че дон Карлос приемаше случилото се в реда на нещата. Пиеше виното, което други бяха платили, а дебелият кръчмар се щураше около масите да изпълнява поръчките на клиентите си и в същото време се опитваше да пресметне печалбата за деня, но това не бе по силите му.

На свечеряване дон Карлос напусна кръчмата. Някои от посетителите го изпратиха до вратата, а двама от най-влиятелните сред тях прекосиха площада чак до дома на дон Диего. Единият от тях покани дон Карлос и жена му на гости още същата вечер — да си поговорят и да послушат музика. Гостът на дон Диего прие поканата.

Доня Каталина гледаше през прозореца и когато посрещна мъжа си на прага, лицето й сияеше.

— Всичко върви чудесно — каза съпругът й. — Посрещнаха ме с отворени обятия. Приех една покана за тази вечер.

— А Лолита? — възпротивя се доня Каталина.

— Разбира се, тя ще трябва да остане тук. Нима това може да ни попречи? Та тук има поне петдесет слуги. А и вече приех поканата, скъпа моя.

Беше ясно, че не трябва да изпускат изгодния случай да си възвърнат положението в обществото. Затова казаха на Лолита, че трябва да остане в голямата гостна и да чете някоя книжка със стихове, а ако й се приспи, да си легне в една от стаите. Слугите ще я пазят, а икономът лично ще се погрижи за всичките й желания.

Дон Карлос и съпругата му отидоха на гости, съпроводени от половин дузина слуги, понесли факли, за да им осветяват пътя през площада, понеже нощта бе безлунна, а и времето беше на дъжд.

Сеньорита Лолита полегна на кушетката и се зачете в една стихосбирка. Във всеки стих се говореше за любов, срещи и бурни страсти.

Лолита се учуди, че дон Диего, толкова флегматичен на вид, чете подобна книга, но протритата корица ясно показваше, че тя неведнъж е била разгръщана. Девойката бързо стана, за да разгледа другите книги на масичката. Учудването й нарасна.

Имаше стихове от поети, възпяващи любовта, книги за езда, фехтовка, разкази за велики генерали и войни.

„Разбира се, тези книги не са подходящо четиво за човек като дон Диего“ — каза си тя. Но след това си помисли, че господарят на къщата може би се увлича от подобна литература, без да споделя начина на живот, който бе описван в нея. „Дон Диего, каква загадка“ — помисли си девойката за стотен път, после се върна отново на кушетката и потъна в четене.

В този миг капитан Рамон почука на парадния вход.