Джонстън Маккъли
Зоро (30)

Глава XXX
Знакът на „лисицата“

Близо час след като притъмня, някакъв индианец донесе съобщение на един от младежите от лигата на отмъстителите, че някой иска да поговори с него веднага. Бе очевидно, че непознатият е богат човек, защото бе дал на индианеца голяма монета за услугата, след като можеше просто да му стовари един юмрук по главата. Пратеникът каза още, че тайнственият богаташ чакал на пътеката за Сан Габриел. Той го помолил да съобщи, че в околността са се появили лисици.

„Лисици! Зоро е лисицата!“ — помисли си младежът и съвсем обърка индианеца, като му даде още една монета.

След това веднага се запъти към мястото на срещата и там завари Зоро, яхнал огромния си кон. Лицето му бе скрито зад маска, а тялото — загърнато с плащ.

— Предайте това на всички останали — каза Зоро. — Искам всеки, който е с нас, да дойде в полунощ в малката къщичка зад хълма. Знаете ли мястото? Ще ви чакам.

След това Зоро обърна коня си и изчезна в тъмнината, а младият кабалеро се върна в селото и предаде вестта на тези, за които предполагаше, че споделят намеренията му. Един от тях тръгна към дома на дон Диего, но слугата му съобщи, че господарят му се оплакал, че има треска и се оттеглил в стаята си, като заплашил, че ще одере кожата на този, който се осмели да влезе вътре без разрешение.

Около полунощ заговорниците се запромъкваха един по един към мястото на срещата. Всеки бе възседнал най-хубавия си кон, носеше шпага и пистолет. Всички носеха маски, за да могат при нужда веднага да скрият лицата си.

Селото бе потънало в мрак с изключение на кръчмата, където войници от екскорта на негово превъзходителство се веселяха с тукашните кавалеристи — сержант Педро Гонзалес се бе върнал малко преди полунощ. Той се радваше, че ще прекратят безплодното търсене на разбойника и се надяваше следващата хайка да е по-успешна.

Някои войници оставиха конете си в гарнизона неоседлани. Те въобще не предполагаха, че е възможно точно тази вечер да се появи Зоро.

Дебелият кръчмар усилено шеташе край гостите, защото пристигналите от север войници имаха пари в кесиите си, както и желание да се разделят с тях. Сержант Гонзалес както винаги привличаше всеобщото внимание с разказите си за това, как ще се разправи със Зоро, ако светиите бъдат милостиви и му помогнат да срещне разбойника с шпага в ръка.

В голямото помещение на гарнизона също светеше — повечето от войниците бяха още будни. Свещ гореше и в дома, където бе отседнал губернаторът, но останалите къщи тъмнееха, хората спяха.

В затвора нямаше никаква светлина с изключение на стаята на дежурния. Тъмничарят спеше. Затворниците пъшкаха на твърдите пейки в килиите. Дон Карлос Пулидо стоеше до прозореца, загледан в звездите. Жена му и дъщеря му седяха, притиснати на пейката до него. В тази обстановка бе немислимо да заспят.

Младежите намериха Зоро, който безмълвно ги очакваше на уреченото място. Той изчака поддръжниците му да се съберат и едва тогава се обърна към тях:

— Всички ли сте тук? — попита той.

— Всички с изключение на дон Диего Вега. Той има треска — поясни някой.

Присъстващите подсвирнаха, защото си помислиха, че треската е предизвикана от страх.

— Предполагам, че се досещате какво съм намислил — започна Зоро. — Знаем какво се случи с дон Карлос и семейството му. Знаем, че те са невинни, но дори да бяха виновни, недопустимо е да ги тикнат в затвора заедно с обикновените престъпници и пияници. Благородни дами в подобна обстановка! Само си помислете! И то заради това, че дон Карлос е изпаднал в немилост пред губернатора. Смята ли лигата, че трябва да предприеме нещо? Ако не, ще действам сам.

— Да се освободят! — викна един кабалеро. Останалите подхванаха възгласа му и високо изразиха одобрението си. Това бе сгодният случай да рискуват, да преживеят истинско приключение и да сторят едно добро дело.

— Трябва да се промъкнем незабелязано в селото — каза Зоро. — Няма луна и няма да ни усетят, ако сме предпазливи. Ще настъпим от южната страна. Всеки ще има задача. Една част от вас ще обкръжат зданието, за да ни предупредят, ако някой приближи. Други трябва да бъдат готови да отблъснат войниците, ако се вдигне тревога, а останалите ще дойдат с мен в затвора, за да освободим затворниците.

— Чудесен план — каза някой.

— Това е само малка част от него. Дон Карлос е горд човек и ако му оставим време да размисли, може да откаже да напусне затвора. Не трябва да допускаме това. Някои от вас ще го хванат и бързо ще го изведат оттам. Други ще се заемат с доня Каталина. Аз ще се погрижа за сеньоритата. И така, ние ще ги освободим, а после?

Дочу се неясен шепот, но никой не се осмеляваше да изрече гласно мислите си. Тогава Зоро продължи:

— Ще се отправим към пътя, малко по-долу от това място. Там ще се разделим. Тези, които съпровождат доня Каталина, ще побързат с нея към хасиендата на дон Алехандро Вега, където, ако се наложи, тя може да бъде скрита и където войниците няма да посмеят да влязат веднага. Тези, които ще придружат дон Карлос, ще тръгнат към Пала и на десет мили от селото ще срещнат двама местни жители, посветени в делото. Те ще кажат паролата за лисицата. Двамата ще отведат със себе си дон Карлос и ще се погрижат за него. Когато всичко приключи, всеки сам ще се прибере в селото у дома си, като вземе необходимите предпазни мерки. През това време аз ще отведа сеньоритата на безопасно място. Ще я предам под попечителството на брат Филип — човек, на когото можем да се доверим и който ще я скрие в случай на необходимост. После ще изчакаме и ще видим какво ще предприеме губернаторът.

— Какво може да направи той? — попита един от присъстващите. — Ще заповяда да ги търсят, естествено.

— Длъжни сме да изчакаме — каза Зоро. — А сега, готови ли сте всички?

Младежите потвърдиха. Тогава той определи задълженията на всеки. Напуснаха малката долина и предпазливо заобиколиха селото, като влязоха в него от южната му страна.

Още се чуваха песните и виковете на войниците в кръчмата, виждаха се светлините на гарнизона. Заговорниците тихо приближиха затвора.

Не след дълго той бе обкръжен; Зоро и четирима затворници слязоха от конете си и се прокраднаха към портата.