Джонстън Маккъли
Зоро (38)

Глава XXXVIII
Маската е свалена

Двадесет и трима ездачи се приближаваха към площада. Конете им бяха великолепни, седлата и юздите — обкичени със сребро, а дрехите — разкошни. Носеха шапки с пера, като че ли се явяваха на състезание за най-хубава шапка. Всеки стоеше гордо изправен на седлото си, препасан с шпага, богато украсена със скъпоценни камъни.

Пищната кавалкада мина покрай страноприемницата между вратата и войниците, ездачите се наредиха в редица и застанаха лице в лице срещу негово превъзходителство.

— Чакайте, има по-добър начин! — извика водачът им.

— Ха! — възкликна губернаторът. — Разбирам! Това са наследниците на най-знатните родове от юга. Те са дошли тук, за да докажат своята лоялност и да заловят „Проклятието на Калистрано“. Благодаря ви, кабалеро! Но все пак не желая някой от вас да стане жертва на този бандит. Той не е достоен за шпагите ви, сеньори! Отдръпнете се, оставете на моите кавалеристи да се справят с него. Още веднъж ви благодаря за изказаната подкрепя, която доказва, че вие сте на страната на реда и закона, на установената власт.

— По-тихо! — извика водачът им. — Ваше превъзходителство, ние тук сме сила, нали?

— Разбира се, кабалеро! — сговорчиво потвърди губернаторът.

— Тук представителите на нашите семейства решават кой да управлява и кои закони да бъдат наречени справедливи. Не е ли така?

— Те имат голямо влияние — съгласи се негово превъзходителство.

— Няма да се осмелите да тръгнете срещу всички нас, нали?

— Разбира се, че не. Но ви моля да позволите на кавалеристите ми да заловят този разбойник.

— За съжаление вие не разбирате…

— Какво да разбирам? — учуди се губернаторът и огледа още веднъж конниците, възправили се около кръчмата.

— Ние се посъветвахме помежду си, ваше превъзходителство. Знаем каква е силата на властта ни и решихме. Вие извършихте престъпления, които не можем да търпим повече. Братята от мисиите бяха ограбени от длъжности лица. Към индианците се отнасяхте по-лошо и от кучета. Ограбвахте дори хора с благородническа кръв само защото не са дружески настроени към управниците.

— Кабалеро!

— Спокойно, ваше превъзходителство, не съм свършил. Но преминахте границата, когато един идалго, неговата жена и дъщеря му бяха хвърлени в затвора по ваша заповед. Това не можем да понесем, ваше превъзходителство. Затова се събрахме и сме тук, за да се намесим. Трябва да знаете, че ние самите подкрепихме сеньор Зоро, когато той нападна затвора и освободи арестуваните, откарахме дон Карлос и доня Каталина на безопасно място и се заклехме в честта и шпагите си, че няма да допуснем по-нататъшното им преследване.

— Аз бих искал да кажа…

— Замълчете, докато свърша! Ние се обединихме. Силата е на наша страна. Ако смеете, заповядайте на войниците си да ни нападнат. Всеки човек с благородна кръв по Ел Камино Реал ще се присъедини към нас и ще се радва да види падението ви. Чакаме отговор, ваше превъзходителство.

— Какво… какво искате? — попита със заекване губернаторът.

— Първо, уважение към дон Карлос Пулидо и неговото семейство. Затворът не е място за тях. Ако имате смелост да ги обвините в измяна, бъдете сигурен, че ще бъдем в съда и ще накажем всеки, който посмее да лъжесвидетелства, както и съдиите, които безобразничат, вместо да съдят справедливо.

— Може би малко съм избързал, но бях заблуден — започна губернаторът. — Съгласен съм да изпълня желанието ви. А сега настрани, кабалеро, нека хората ми хванат този негодник.

— Още не сме свършили, сеньор — каза предводителят на благородниците. — Трябва да поговорим и за Зоро. Какви са всъщност престъпленията му, ваше превъзходителство? Той обвинен ли е в измяна? Никого не е ограбил освен този, който е дръзвал сам да го стори. Наказваше с камшик нечестните, защитаваше подтиснатите, затова спечели нашето уважение. За да стори всичко това, той рискуваше живота си. Той отмъщаваше вместо оскърбените, а всеки човек има право на това.

— Какво искате?

— Пълно опрощаване тук и сега на човека, известен под името Зоро.

— Никога! — извика губернаторът. — Той ме оскърби лично. Той ще умре!

Доскорошният надменен управник се обърна и видя до себе си дон Алехандро Вега.

— Дон Алехандро, вие сте най-влиятелният човек в тази страна. На вас дори и губернаторът не може да се противопостави. Вие сте справедлив човек. Кажете на тези младежи, че искат невъзможното. Заповядайте им да се разотидат по домовете си и това предателство ще им бъде опростено.

— Но аз ги поддържам! — високо произнесе дон Алехандро.

— Вие… вие сте на тяхна страна?

— Да, ваше превъзходителство. Присъединявам се към всяка дума, изречена от тях във ваше присъствие. Гоненията трябва да се прекратят. Изпълнете исканията им, изисквайте занапред от вашите длъжностни лица да постъпват справедливо, върнете се в Сан Франциско де Азис и се заклевам, че тук, на юг няма да има измяна. Самият аз ще следя за това. Но ако ваше превъзходителство се възпротиви, аз ще застана на тяхна страна, ще наложа вашето сваляне и разоряване, както и падането на мръсните ви поддръжници.

— Този ужасен опърничав юг! — извика губернаторът.

— Какъв е отговорът ви?

— Нищо не мога да направя, съгласен съм — каза губернаторът. — Но има нещо…

— Да?

— Ще подаря живота на този човек, ако той се предаде. Но той трябва да се изправи пред съда за убийството на капитан Рамон.

— Убийство? — попита предводителят на знатните младежи. — Това бе дуел между благородници, ваше превъзходителство. Зоро отмъсти на коменданта за оскърблението, нанесено на сеньоритата.

— Но Рамон бе кабалеро…

— Зоро също. Самият той ни го каза и ние му вярваме. Така че става дума за дуел, ваше превъзходителство, по всички правила и нещастието на капитан Рамон се състоеше в това, че не владееше достатъчно шпагата. Това е разбираемо. Вашият отговор?

— Съгласен съм — изрече съкрушено губернаторът. — Прощавам му и си заминавам за резиденцията си в Сан Франциско де Азис. Преследванията ще бъдат прекратени. Но вземам като залог думите на дон Алехандро. Той се закле, че тук няма да има предателства. Затова ще изпълня каквото казах.

Младежите изразиха с викове радостта си и слязоха от конете. Те отстраниха войниците от вратата, а сержант Гонзалес тихичко си мърмореше, че наградата отново го бе подминала.

— Зоро, чухте ли всичко? — извика един от присъстващите.

— Чух, кабалеро.

— Отворете вратата и излезте при нас като свободен човек.

Настъпи мълчание. После полуразбитата врата се отвори и Зоро излезе под ръка със сеньоритата. Той спря на пътя, свали сомбрерото си и направи на всички нисък поклон.

— Добър ден, сеньори! — извика той. — Сержант, съжалявам, че се лишихте от наградата, но ще се погрижа дългът ви при кръчмаря да бъде уреден и да ви бъде открита нова сметка за в бъдеще.

— Кълна се в светиите! Той е кабалеро! — извика Гонзалес.

— Свалете маската — каза губернаторът. — Искам да видя лицето на човека, който направи за посмешище моите кавалеристи, привлече младите под знамето си и ме застави да му се подчиня.

— Страхувам се, че ще се разочаровате, ако видите чертите на бедното ми лице — отговори Зоро. — Не очаквате ли да приличам на дявола? Или може би мислите, че имам външността на ангел?

Той се усмихна, погледна сеньорита Лолита, после вдигна ръка и свали маската си.

Всички ахнаха в отговор, прозвуча хор от възгласи на изумление, взрив от ругатни, викове на възторг и гордият, радостен възглас на един стар кабалеро.

— Диего, сине мой, сине мой!

А човекът пред него внезапно отпусна рамене, въздъхна и заговори с уморен глас:

— Смутни времена настанаха! Нима човек не може да си помечтае в усамотение за музика и поезия?

И дон Диего Вега, „Проклятието на Калистрано“, падна в прегръдките на баща си.