Джонстън Маккъли
Зоро (16)

Глава XVI
Неуспешният лов

Зоро насочи коня си по опасния склон на планината, където имаше стръмни сипеи и една погрешна крачка можеше да се окаже фатална, затова кавалеристите не се осмелиха да го последват. Все пак сержант Гонзалес, който притежаваше нужната смелост, както и още няколко войника, се спуснаха след разбойника, а другите от отряда се пръснаха в различни посоки, като се надяваха да заловят беглеца в подножието на планината, при завоя.

Но Зоро ги изпревари с бесен галоп и се насочи към Сан Габриел. В същото време кавалеристите препускаха подире му, надвикваха се един през друг и гърмяха с пистолетите си. Изхабиха много барут и куршуми, но нито раниха, нито заловиха разбойника.

Скоро се показа луната. Зоро беше предвидил това и знаеше, че нейната светлина ще попречи на бягството му. Но конят му бе силен и отпочинал, а конете на кавалеристите бяха уморени от препускането през деня, затова надеждата да се спаси не го напускаше.

Сега преследвачите можеха ясно да различат Зоро, а той да чуе виковете на сержант Гонзалес, който крещеше на хората си да пришпорват конете с всичка сила, за да заловят негодника. Без да намаля темпото, Зоро се обърна назад и видя, че кавалеристите са образували дълга верига, като по-отпочиналите и силни коне изпреварваха останалите.

Така те изминаха около пет мили. Дистанцията между преследван и преследвачи се запазваше, но Зоро знаеше, че конете на кавалеристите скоро ще се уморят, а неговият прекрасен кон не даваше никакви признаци на умора и щеше да увеличи разстоянието.

Притесняваше го само едно нещо — в този момент му се искаше да препуска в противоположната посока.

Планината се извисяваше плътно от двете страни на пътя и правеше невъзможен един широк завой. Нямаше и пътечка, по която да свърне. Ако се опиташе да се изкачи с препускане по склона, това би го забавило и кавалеристите можеха да се приближат достатъчно, за да го засегнат с изстрелите си.

Затова Зоро се носеше право напред, като постепенно увеличаваше преднината си. Знаеше, че след две мили в долината имаше пътека вдясно; по нея можеше да изкачи възвишението, а след това да се върне обратно.

Оставаше му още една миля до пътечката, когато си спомни, че след последния проливен дъжд там бе станало свличане и пътеката бе преградена. Не можеше да мине по нея. Внезапно му хрумна една смела идея.

Той се изкачи на едно малко възвишение и още веднъж се огледа. Видя, че кавалеристите са разтеглили веригата. Това щеше да улесни неговия план.

Когато наближи завоя, спря коня и се приведе, за да се ослуша по-добре. Доловил тропота от копитата на коня на най-близкия си преследвач, Зоро извади шпагата си, стисна поводите с лявата си ръка и заби острите си шпори в хълбоците на коня.

Благородното животно не беше свикнало с подобно отношение. То не знаеше какво е това шпори. Затова мигом се понесе напред, заобиколи завоя и налетя на първия преследвач.

— Махни се от пътя ми! — кресна Зоро.

Войникът отстъпи стъписан, защото не можеше да предположи, че разбойникът се връща. Но когато се убеди, че това е той, извика, за да предупреди останалите. Те обаче не можеха да го чуят, защото тропотът на копитата го заглушаваше.

Зоро налетя на втория войник, кръстоса шпага с неговата и продължи напред. Стремително премина следващия завой и конят му се сблъска с този на третия войник и го повали на земята. Зоро замахна към четвъртия, но не улучи; зарадва се, защото и ответният удар на боеца не попадна в целта.

Сега пред него се простираше правият път, по който настъпваха враговете му. Той се втурна като луд насреща им, като нанасяше удари наляво и надясно. Гонзалес, който бе изостанал с уморения си кон, разбра каква е работата и поиска да извика на хората си, но в този момент сякаш отгоре му се стовари мълния и го хвърли от седлото.

Зоро премина през войнишката верига и изчезна. Последваха го, но вече в обратната посока. Начело пак бе сержантът, който бълваше проклятия.

Беглецът сега се движеше малко по-бавно, стигна до близката пътека и зави по нея. Огледа се назад, видя, че преследвачите му се бяха пръснали из планината и се губеха в далечината, но все още се надяваха да го заловят.

— Това беше чудесен номер — потупа Зоро коня си, — но може да мине само веднъж.

Той профуча край хасиендата на един от приятелите на губернатора и си помисли, че Гонзалес може да отседне тук, за да смени конете. И не сбърка. Кавалеристите се появиха на пътя и кучетата ги посрещнаха с приветствен лай. Стопанинът на хасиендата се появи на вратата, вдигнал високо над главата си запален канделабър.

— Преследваме Зоро — викна Гонзалес. — От името на губернатора, искаме смяна на конете!

Наизлязоха слуги и Гонзалес заедно с хората си се отправи към конюшните. Там имаше великолепни коне — почти толкова добри, колкото този на разбойника. Кавалеристите бързо смъкнаха седлата и юздите от измъчените си животни, оседлаха новите коне и се спуснаха по пътеката. Преследването продължаваше. Зоро беше спечелил значителна преднина, но въпреки това можеха да го догонят.

На три мили върху неголям хълм се намираше хасиендата, подарена на мисията Сан Габриел от един кабалеро без наследници. Губернаторът често заплашваше, че ще конфискува имението в полза на държавата, но досега не бе го направил, защото францисканците от Сан Габриел се славеха с умението си да бранят своята собственост.

Тази хасиенда бе управлявана от монах на име Филип, член на ордена, човек на преклонна възраст. Монасите бяха направили имението доходно, защото се занимаваха с отглеждането на животни и продаваха на магазините голямо количество кожи, сланина, мед, плодове и вино.

Гонзалес знаеше, че пътеката, по която препускаха, води към тази хасиенда и след нея имаше разклонение — едната от пътеките водеше към Сан Габриел, а другата, по-заобиколната — към Реина де Лос Анжелес.

Беше ясно, че ако Зоро подминеше хасиендата, щеше да се насочи към селото, тъй като ако искаше да отиде в Сан Габриел, щеше да продължи по големия път, вместо да препуска пред цял отряд кавалеристи с риск за живота си.

Но Гонзалес се съмняваше, че Зоро ще подмине хасиендата, защото бе известно, че разбойникът жестоко наказва всички, които преследват монасите. Можеше да се предположи, че всеки францисканец е благоразположен към Зоро и ще му помогне в беда.

Кавалеристите наближиха хасиендата, но не видяха светлини. Гонзалес спря отряда и внимателно се ослуша. Слезе от коня, огледа прашния път, но не можа да различи дали скоро по него е минавал някой.

Той заповяда на половината от отряда да остане с него, а на другата половина да обкръжи имението, да претърси колибите на индианците и плевните.

След това сержантът, съпроводен от хората си, тръгна направо към главния вход, качи се с коня си на верандата, за да демонстрира неуважението си към това свято място и с дръжката на шпагата си почука на вратата.