Джонстън Маккъли
Зоро (36)

Глава XXXVI
Всички са против тях

Настъпи утрото. Първите розови ивици се очертаха от изток на хоризонта, след това слънцето бързо се показа над възвишенията и засипа с лъчи площада на селото. Нямаше нито роса, нито мъгла — предметите ясно се открояваха, облени от ярката светлина.

Зоро се бе задържал твърде дълго при губернатора. Той се метна на коня, излезе от двора и едва тогава осъзна заплашващата го опасност.

По пътя от Сан Габриел се задаваше сержант Гонзалес със своите кавалеристи. Откъм Пала приближаваше другият отряд войници, които бяха тръгнали след дон Карлос и придружителите му. Зад хълма в посока към гарнизона се движеше третият отряд. Зоро разбра, че е обкръжен.

„Проклятието на Калистрано“ спря коня си за миг и се огледа. Прецени разстоянието между себе си и отряда на сержанта. В този момент Гонзалес го видя и вдигна тревога.

Войниците познаха великолепния кон, черния плащ и маската, широкото сомбреро. Видяха пред себе си човека, когото бяха преследвали цяла нощ, този, който ги правеше на глупаци и се подиграваше с тях. Те се страхуваха от гнева на негово превъзходителство и на старшите офицери, затова решиха на всяка цена да заловят или убият негодника.

Зоро пришпори коня си и се понесе през площада пред погледа на наизлезлите хора. Точно в този момент губернаторът и неговият домакин изскочиха от къщата и се развикаха, че Зоро е убиец и трябва да бъде заловен. Индианците се изпокриха като мишки в дупките си, а знатните жители стояха като вкаменени, със зяйнала от учудване уста.

Зоро прекоси площада и се насочи към широкия път. Сержант Гонзалес и кавалеристите с шпаги и пистолети в ръце, се втурнаха след него напряко, като се насърчаваха един друг с викове.

Очакваше ги награда и служебно повишение, ако успееха да сложат край на тази напаст.

Зоро видя, че няма да му се удаде да пробие. Той не посегна към пистолета си, но извади шпагата и я стисна, готов всеки миг да я пусне в действие.

Отново се понесе през площада и едва не прегази двама благородници, изпречили се на пътя му. Той прелетя на няколко крачки от разярения губернатор и неговия домакин, мушна се между две къщи и препусна към хълмовете.

Все пак имаше някакъв шанс да се спаси. От двете му страни се носеха в галоп кавалеристи, които се опитваха да му пресекат пътя и да го накарат да се върне.

Гонзалес даваше заповед на една група да остане в селото и да има готовност, ако разбойникът се върне, да го залови.

Зоро излезе на пътя и се насочи на юг. Стремително изви покрай няколко къщурки и изведнъж закова коня си на място, като едва не падна от седлото. Пред него изникна ново препятствие. Точно отсреща по пътя се носеше конник, следван от половин дузина кавалеристи.

Зоро не можеше да завие надясно, защото пътя му препречваше каменна ограда.

Не можеше да завие и наляво, защото там зееше дълбока пропаст. Оставаше му само да обърне коня си срещу Гонзалес и войниците му с надеждата да спечели няколкостотин ярда преднина и оттам да се спусне по склона, преди сержантът и хората му да го пресрещнат.

Той стисна шпагата си, защото знаеше, че му предстои тежка задача. Хвърли последен поглед през рамо и едва не хлъцна от изненада.

Конникът бе сеньорита Лолита Пулидо, преследвана от кавалеристите. А той си мислеше, че тя е в безопасност в хасиендата на брат Филип. Дългите й черни коси бяха разпуснати и свободно се развяваха. Крачетата й като че ли бяха прилепнали към хълбоците на коня. Бе приведена напред и държеше ниско поводите; дори в този напрегнат миг Зоро не можа да не се възхити на изкусната й езда.

— Сеньор! — чу той вика й.

Тя го настигна и двамата препуснаха заедно срещу Гонзалес и войниците му.

— Преследват ме от дълго време! — пое си дъх тя и продължи: — Избягах им, когато ме откриха при брат Филип.

— Замълчете! Пестете силите си! — извика той.

— Конят ми е на края на силите си, сеньор!

Зоро го погледна и разбра, че това бе самата истина, но нямаше време да се замисля над това. Войниците ги догонваха.

Двамата се носеха право срещу Гонзалес и хората му. Зоро видя насочените към него пистолети и не се съмняваше, че губернаторът е дал нареждане да бъде уловен жив или мъртъв, но в никакъв случай да не бъде оставен да избяга.

Той отпусна поводите на коня си, стисна шпагата, готов за бой. Бяха му останали две оръжия — шпагата и коня.

В един миг той обърна коня си, а Лолита го последва. Той замахна към войника отляво, прободе и този отдясно. Конят му връхлетя върху третия войник с такава сила, че той се сблъска с коня на сержант Гонзалес.

Зоро чу пронизителни писъци и разбра, че преследвачите на сеньоритата са се врязали в другия отряд и е настъпила страхотна бъркотия, така че бе невъзможно конниците да използват шпагите си, от страх да не се изколят един друг. Това му даде възможност отново да се добере до площада на селото. Но конят му бе изморен. Пътищата към Сан Габриел и Пала бяха отрязани. В дъното на площада вече го очакваха войниците.

— Хванаха ни! — извика Зоро. — Но още не всичко е изгубено, сеньорита!

— Конят ми вече се препъва! — отвърна тя.

Зоро виждаше това и знаеше, че животното нямаше да успее да измине и сто ярда.

— Към кръчмата! — заповяда той.

Те препуснаха през площада. Пред входа на кръчмата конят на сеньоритата се препъна и падна. Зоро подхвана любимата си, вдигна я на ръце и се втурна вътре.

— Махайте се! — кресна той на кръчмаря и слугата индианец. — Махайте се от пътя ми! — извика той и на посетителите, като извади пистолета си. Всички побягнаха към площада.

Разбойникът затвори вратата и спусна мандалото. Видя, че всички прозорци са затворени освен един, който гледаше към площада. С няколко бързи погледи се увери, че кепенците и кожените завеси си бяха на мястото. Той отиде до масата и след това се обърна с лице към сеньоритата.

— Може би това е краят — каза той.

— Сеньор! Господ е милостив!

— Обкръжени сме, сеньорита. Но на мен ми е все едно. Единственото ми желание е да умра в бой като истински кабалеро. Но вие, сеньорита?!

— Те никога няма да ме пратят отново в онзи мръсен затвор, сеньор. Заклевам се! По-добре да умра с вас!

Тя извади ножа, който я бе избавил от Гонзалес, и Зоро изтръпна.

— Но, сеньорита! — извика той.

— Аз ви дадох сърцето си, сеньор. Ние или ще живеем, или ще умрем заедно.