Джонстън Маккъли
Зоро (19)

Глава XIX
Капитан Рамон се извинява

— Капитан Рамон е звяр! — тихо, но решително произнесе девойката.

— Той е недостоен човек.

— Той… той поиска да ме целуне! — каза тя.

— Но вие, разбира се, не го допуснахте?

— Сеньор!

— Аз, дявол да го вземе, не исках да кажа това. Разбира се, че не сте му позволили. Надявам се, че сте го зашлевили.

— Да — потвърди Лолита. — После той ме сграбчи и каза, че не трябва да бъда толкова придирчива, защото съм дъщеря на човек, който е в немилост пред губернатора.

— Ама че дяволско изчадие! — възкликна дон Диего.

— И това е всичко, което ще кажете, кабалеро?

— Не бих могъл да сипя проклятия и ругатни във ваше присъствие.

— Нима не разбирате, сеньор? Този човек дойде в дома ви и оскърби девойката, която вие желаете за съпруга!

— Проклет мерзавец! Следващия път, когато се видя с негово превъзходителство, ще го помоля да премести другаде този офицер.

— О! — не успя да потисне възмущението си девойката. — Нима у вас няма капчица смелост? Да го премести! Ако бяхте истински мъж, щяхте да отидете в гарнизона и да накажете капитана с шпагата си. Така пред всички щяхте да заявите, че човек не може безнаказано да оскърбява сеньоритата, на която вие се възхищавате.

— Но това е много изморително. Да се биеш?! — възкликна той. — Нека не говорим за насилие. Може би ще се срещна с този нехранимайко и строго ще го смъмря.

— Ще го смъмрите?! — изохка момичето.

— Да поговорим за нещо друго, сеньорита. Да се върнем на въпроса, който обсъждахме предишния път. Баща ми скоро ще поиска да научи кога ще се женя. Не можем ли някак да уредим този въпрос?

— Не съм казала, че ще се омъжа за вас.

— Защо да отлагаме? — попита дон Диего. — Вие видяхте дома ми. Сигурен съм, че той ще ви удовлетвори. Ще го обзаведете по свой вкус, въпреки че ви моля да не го преустройвате изцяло, защото не обичам хаоса. Ще имате нова карета и всичко, което поискате.

— Това ли е вашият маниер на ухажване? — попита девойката, без да поглежда събеседника си.

— Ухажване, колко непоносимо! — промърмори той. — Нима трябва да свиря на китара и да сипя красиви фрази? Нима не можете да ми отговорите без всичките тези глупости?

Лолита мислено сравняваше човека пред себе си и Зоро, но сравнението не беше в полза на дон Диего. Искаше й се да приключи с този фарс и да мисли само за Зоро.

— Трябва да бъда откровена с вас, кабалеро — започна тя. — Попитах сърцето си, но в него няма любов към вас. Съжалявам, защото зная от какво значение е нашият брак за родителите ми и за мен във финансово отношение. Но аз не мога да се омъжа за вас, дон Диего, и е безполезно да ме молите повече за това.

— Но, кълна се в светиите! Вече си мислех, че почти всичко е решено — възкликна той. — Чувате ли, дон Карлос? Дъщеря ви твърди, че не може да се омъжи за мен, защото сърцето й не й позволява да го направи.

— Лолита, иди в стаята си! — строго заповяда доня Каталина на дъщеря си.

Момичето охотно се подчини. Дон Карлос и жена му бързо отидоха при дон Диего и седнаха до него.

— Струва ми се, че не разбирате жените, приятелю мой — започна дон Карлос. — Никога не трябва да приемате отговора на една жена за окончателен. Тя може да промени решението си. Жената обича да я преследват и да се влачат подире й, обича да кара любимия си да чезне в терзания, да се измъчва от копнеж. Засега я оставете на мира, приятелю. Сигурен съм, че накрая ще стане така, както искате.

— Това надхвърля силите ми — затюхка се дон Диего. — Какво да правя сега? Казах й, че ще й дам всичко, което сърцето й пожелае.

— Предполагам, че сърцето й желае любов — отбеляза доня Каталина.

— Разбира се, че ще я обичам и нежно ще се грижа за нея. Нали мъжът дава дума за това, когато се жени? Нима един Вега не би устоял на думата си?

— Но поухажвайте я малко! — настояваше доня Каталина.

— Непосилно е за мен.

— Няколко нежни думи, докосване на ръцете, една-две въздишки, влюбени погледи…

— Щуротии!…

— Но тя това очаква от вас.

— Известно време не й говорете за брак.

— Но августейшият ми баща може да дойде в селото, за да ме пита кога ще се женя. Той почти ми заповяда да го направя колкото се може по-скоро.

— Но вашият баща ще разбере — възрази дон Карлос. — Кажете му, че ние с жена ми сме на ваша страна и че ухажвате девойката.

— Смятам утре да се върнем у дома — намеси се доня Каталина. — Лолита видя тази прекрасна къща и ще я сравни с нашата. Тя ще разбере какво означава за нея да се омъжи за вас. А и една стара пословица казва, че когато мъжът и жената са разделени, те стават по-скъпи един на друг.

— Не бих искал да бързате със заминаването си.

— Мисля, че това е най-доброто при сегашните обстоятелства. Вие елате, да кажем след три дни, и не се съмнявам, че Лолита с готовност ще изслуша предложението ви.

— Признавам, че вие по-добре разбирате тези неща, но трябва да останете поне до утре. Сега мисля, че трябва да отида в гарнизона и да се видя с този капитан Рамон. Може би това ще хареса на сеньоритата. Тя сигурно смята, че съм длъжен да поискам обяснение от него.

Дон Карлос прецени, че това ще бъде гибелно за човек, който не умее да се фехтова, но не каза нищо. В подобни случаи благородникът не натрапва мнението си. Дори когато един кабалеро отива на сигурна смърт, на това не трябва да се възразява, защото той сам прави своя избор.

И така, дон Диего излезе от дома си и бавно се упъти към по стръмнината към зданието но гарнизона, което се намираше в планината.

Капитан Рамон забеляза приближаването му и се учуди. Усмихна се при мисълта за дуел с този човек.

Но той бе самата хладна учтивост, когато въведоха дон Диего в кабинета му.

— Чест е за мен да ме посетите тук, кабалеро — изрече той и направи дълбок поклон пред потомъка на рода Вега.

Дон Диего се поклони в отговор и седна на предложения му от капитана стол. Капитан Рамон се озадачи, че дон Диего не носеше шпага.

— Бях принуден да се изкача толкова високо, за да поговорим по един важен въпрос — започна гостът. — Съобщиха ми, че сте посетили дома ми в мое отсъствие и сте оскърбили младата сеньорита, която е моя гостенка.

— Нима? — възкликна капитанът.

— Много ли бяхте пиян?

— Сеньор!

— Разбира се, това би послужило за смекчаващо вината обстоятелство. Освен това сте били ранен и навярно сте имали треска? Така ли е, капитане?

— Несъмнено — отвърна Рамон.

— Треската е ужасно нещо. Веднъж ми се случи да ме повали. Но не е трябвало да посещавате сеньоритата. Вие сте оскърбили не само нея, но и мен. Бях направил предложение на сеньоритата да стане моя жена. Още не всичко е уредено, но имам някои предимства в случая.

— Влязох в дома ви, за да науча някои подробности за Зоро — излъга капитанът.

— И вие… хм… намерихте ли го? — попита дон Диего.

Комендантът се изчерви.

— Мръсникът беше там и ме нападна — отговори той. — Бях ранен и затова не носех оръжие, така че той можеше да прави с мен каквото си иска.

— Чудна работа — отбеляза дон Диего. — Нито един от войниците не се е срещал с това „Проклятие на Калистрано“ при равни условия. Винаги ви напада, когато сте безпомощни, или ви заплашва с пистолет, докато се дуелирате, или има край себе си двадесетина души помагачи. Миналата нощ в хасиендата на брат Филип срещнах сержант Гонзалес и неговия отряд. Сержантът ми разказа една ужасна история за това, как този разбойник с двадесетина съмишленици разпердушинил кавалеристите му.

— Все пак ние ще го заловим! — обади се капитанът. — Искам да насоча вниманието ви към нещо важно, кабалеро. Ако си спомняте, Зоро бе в хасиендата на Пулидо и ме нападна, като излезе от един шкаф.

— Ха! Какво искате да кажете?

— Снощи той се намираше в дома ви, докато вие отсъствахте, а Пулидо бяха ваши гости. Всичко това навежда на мисълта, че дон Карлос взима участие в работите на Зоро. Почти съм убеден, че дон Карлос е изменник и помага на бандита. Трябва добре да помислите, преди да се обвържете с брак с дъщерята на този човек.

— Кълна се във вси светии! Ама че работа! — възкликна дон Диего, уж възмутен. — Вие накарахте главата ми да забучи! Наистина ли вярвате на всичко това?

— Разбира се, че вярвам, кабалеро.

— Струва ми се, че Пулидо утре си тръгват. Поканих ги да ми гостуват само за да са по-далеч от Зоро.

— А той ги последва в селото. Разбирате ли?

— Възможно ли е това? — задъха се дон Диего. — Трябва да обмисля всичко. Ах, какви неспокойни времена. Но те утре се прибират у дома си. То се знае, че не искам негово превъзходителство да си помисли, че съм укривал изменници.

Той се изправи, поклони се учтиво и се насочи към вратата с поклащаща се походка. Но после явно се сети за нещо и отново се обърна към капитана.

— Да! Едва не забравих за оскърблението! Какво ще кажете, драги капитане, за случилото се миналата нощ?

— Разбира се, кабалеро! Коленопреклонно ви моля за извинение — изрече в отговор капитан Рамон.

— Предполагам, че трябва да приема извинението ви. Но моля ви това повече да не се повтаря. Ужасно сте изплашили моя иконом, а хора като него вече рядко се намират.

След това дон Диего повторно се поклони и напусна гарнизона, а капитан Рамон се смя толкова дълго и гръмко, че болните от лазарета се изплашиха, че техният комендант е изгубил разсъдъка си.

— Ама че човек! — повтаряше си капитанът. — Мисля, че днес отстраних един съперник. Бях достатъчно глупав да намекна на губернатора, че Вега е способен на измяна. Трябва да оправя някак си това. Този човек няма достатъчно ум и темперамент, за да стане изменник.