Джонстън Маккъли
Зоро (2)

Глава II
Бурята

Вятър и дъжд нахлуха в кръчмата. Свещите премигаха и една от тях угасна. Тази внезапна поява на нов посетител по време на хвалбите на сержанта стресна всички присъстващи. Гонзалес почти бе извадил шпагата си от ножницата, а думите замръзнаха на устните му. Индианецът побърза да затвори вратата, за да се предпази от нахлуващия вятър. Новодошлият се обърна и огледа посетителите. Кръчмарят въздъхна с облекчение. Не беше Зоро, а дон Диего. Беше двадесет и четири годишен симпатичен младеж от знатен произход, който бе известен с пълната си незаинтересованост от това, което ставаше по Ел Камино Реал.

— Ха! — развика се Гонзалес и скри шпагата си.

— Аз като че ли ви изплаших, сеньори? — вежливо се осведоми дон Диего и огледа стаята.

— Ако сте ни изплашили, то е само защото влязохте заедно с бурята — отговори сержантът. — Самият вие не бихте могли да изплашите никого.

— Хм! — прокашля се дон Диего, метна настрана шапката си и смъкна от себе си съвсем прогизналия плащ. — Думите ви не са от най-вежливите, приятелю.

— Това означава ли, че смятате да ми отправите забележка?

— Наистина — продължи дон Диего — аз не съм известен като човек, който язди като безумец, рискувайки да си счупи врата; не се сражавам като идиот с първия срещнат и не свиря на китара като глупак пред всяка жена, но все пак не желая да ме упрекват за това.

— Ха! — викна Гонзалес. Започваше да се сърди.

— Сеньор Гонзалес, между нас има споразумение за приятелство и аз забравям голямата разлика в произхода и възпитанието, която съществува между нас, но я забравям само докато си държите езика и оставате мой приятел. Вашите хвалби ме забавляват и затова ще ви почерпя с вино, което вие така страстно обичате. Но ако вие, сеньор, още веднъж публично или насаме започнете да ми се присмивате — споразумението ни ще бъде нарушено. Длъжен съм да отбележа, че имам известно влияние…

— Моля за извинение, кабалеро и мой добри приятелю! — възкликна разтревоженият сержант. — Вие се разгневихте по-силно от бурята навън, и то само защото от езика ми случайно се откъсна… Занапред, ако някой ме запита, ще му кажа, че вие сте образец на остроумие, чудесно се справяте с шпагата и винаги сте готов да се сражавате или да любите. С други думи, вие сте човек на действието, кабалеро. Ха! Нима някой се осмелява да се усъмни в това?

Той огледа присъстващите и отново извади шпагата си наполовина, но после я пусна в ножницата, отметна глава, разсмя се силно и потупа дон Диего по рамото, а дебелият кръчмар побърза отново да налее нова порция вино, защото знаеше, че гостът ще плаща.

Тази странна дружба между дон Диего и сержант Гонзалес бе предмет на разговори по целия Ел Камино Реал. Дон Диего произхождаше от знатно семейство, което владееше хиляди акра земя, безброй табуни коне и безчислени стада рогат добитък. Негова лична собственост бяха хасиендата, която се извисяваше подобно на малък замък в средата на селото, а от баща си той трябваше да наследи три пъти по толкова.

Но дон Диего се различаваше от знатните младежи, негови връстници. Не обичаше дуелите, рядко носеше шпага, и то само за украшение. Бе прекомерно вежлив с дамите, но не ухажваше нито една.

Той бе пълна противоположност на сержант Педро Гонзалес, но въпреки това те често прекарваха времето си заедно. Ако се съдеше по думите на дон Диего, той се забавляваше с хвалбите на сержанта, а сержантът се наслаждаваше на безплатното вино — това бе всичко, което ги свързваше.

Сега дон Диего седеше пред камината, за да се изсуши, и държеше чаша вино в ръка.

Той бе среден на ръст, набит и доста впечатляващ на вид. Гордите дуени изпадаха в отчаяние поради факта, че той не поглеждаше нито една от прекрасните сеньорити, които те пазеха и за които търсеха подходящи съпрузи.

Гонзалес, изплашен от това, че бе разгневил приятеля си и безплатното вино можеше да секне, се стараеше да възстанови мира.

— Кабалеро, говорехме за Зоро — каза той. — Обсъждахме това „Проклятие на Калистрано“, както нарече един човек тая напаст от големия път.

— А какво се е случило с него? — попита дон Диего и остави чашата си. Същевременно се прозя, като закри устата си с ръка. Тези, които познаваха добре дон Диего, твърдяха, че той се прозява по двеста пъти дневно.

— Казвах, кабалеро — продължи сержантът, — че този прекрасен Зоро никога не се появява, когато съм наблизо. И се надявам, че великодушните светии ще ме дарят с възможността някой ден да се срещна с него, за да получа наградата, обещана от губернатора. Ах, този Зоро!

— Нека не говорим за него — помоли дон Диего, който се бе обърнал и вдигнал ръката си в знак на протест. — Може ли някой път да поговорим за нещо друго освен за кървави истории и насилие. Нима е невъзможно в това бурно време да се чуят мъдри думи за музика и поезия.

— Да ги вземат мътните! — изръмжа с пренебрежение и отвращение сержант Гонзалес. — Ако Зоро иска да рискува живота си, нека го прави, той си е негов. Главорез! Крадец! Ха!

— Много съм слушал за него — продължи дон Диего. — Без съмнение той е честен човек. Не е нападнал никой освен чиновниците, които грабят мисиите и бедняците, не е наказвал никой освен скотовете, които се отнасят зверски с индианците. Доколкото ми е известно, никого не е убивал. Сержант, оставете му поне ореола на благородство в очите на обществото.

— Аз пък искам да получа наградата.

— Заслужете я — каза дон Диего. — Хванете този човек.

— Ха! Жив или мъртъв, както каза губернаторът.

— Така че намерете го и го заловете, ако това представлява интерес за вас — отбеляза дон Диего. — И след това ми разкажете. Но сега ми спестете подобни разговори.

— Това ще бъде чудесна историйка — възкликна сержантът. — И ще я чуете цялата, кабалеро, от край до край. Как съм си играл с него, как съм му се надсмивал, докато сме се сражавали, как съм го притиснал след време и накрая съм го промушил.

— После, но сега — не! — изохка дон Диего с отчаяние в гласа. — Кръчмарю, още вино!

Това бе единственият начин да застави наглия самохвалко да замълчи.

Кръчмарят бързо напълни чашите. Дон Диего отпиваше бавно на малки глътки, както подобава на един благородник, докато сержант Гонзалес изпразни чашата си на два големи гълтока. После потомъкът на рода Вега посегна към плаща и шапката си.

— Какво? — възкликна сержантът. — Искате да ни напуснете в този ранен час, кабалеро? Искате да изпитате на гърба си яростта на страшната буря?

— Поне за това съм достатъчно храбър — възрази с усмивка дон Диего. — Излязох от къщи само за гърненце мед. Глупаво: толкова са се изплашили от дъжда, че не са ми донесли меда от хасиендата. Кръчмарю, дайте ми едно гърненце мед, моля.

— Ще ви изпратя до къщи — предложи сержантът, който си спомни за отлежалото вино на своя приятел.

— Вие трябва да останете тук, край огъня — твърдо отказа дон Диего. — Не ми е нужен ескорт войници от гарнизона, за да пресека площада. Трябва да довърша една работа със секретаря си и може би отново ще се върна. Исках да си взема мед, за да си хапвам, докато работя.

— Ха! Защо тогава не изпратихте секретаря си, кабалеро? Защо богатите имат слуги, ако не могат да ги изпратят да им свършат някоя работа в такава бурна нощ?

— Той е стар и болнав човек — поясни дон Диего. — А е и секретар на престарелия ми баща. Бурята би го убила. Кръчмарю, почерпете всички присъстващи с вино и го запишете на моя сметка. Може би ще се върна, щом приведа в ред книжата си.

Дон Диего Вега взе гърненцето с меда, загърна се целия в плаща, отвори вратата и изчезна в тъмнината.

— Брей, какъв човек! — възкликна Гонзалес, като подсилваше коментара си с ръкомахане. — Този кабалеро ми е приятел и бих искал всички да знаят това. Той рядко носи шпага и се съмнявам, че умее да си служи с нея, но той ми е приятел. Искрящите очи на прекрасните сеньорити не го интересуват и все пак се заклевам, че той е образец за мъж. Ха, музика и поезия! Нима той няма право да се интересува от това, щом му доставя удоволствие? Нима той не е дон Диего Вега и във вените му не тече синя кръв? Нима не притежава много земи и огромни складове, пълни със стока? Той може да стои на главата си и да си сложи пола, ако това му харесва, и въпреки това аз се заклевам, че той е образец за мъж.

Войниците също бяха пили от виното на дон Диего и не смятаха в никакъв случай да оспорват твърденията на сержанта. Дебелият кръчмар разнесе виното, за което бе платил младият благородник. Сеньор Вега смяташе, че е под неговото достойнство да проверява сметките си в кръчмата и дебелият кръчмар често печелеше от това.

— Той не понася насилието и кръвопролитията — продължи сержантът. — Нежен е като пролетен ветрец, но има твърда ръка, точен и проницателен поглед. Ако имах младостта, красотата и богатството му, безброй разбити сърца щяха да останат от Сан Диего де Алкала до Сан Франциско де Азис!

— И счупени глави! — добави капралът.

— Да! И счупени глави, приятелю! Аз бих управлявал страната. Нито едно млекопитаещо нямаше да ми се пречка дълго на пътя. Изваждам шпагата си и нападам! Само да се изпречи някой пред Педро Гонзалес! Направо в рамото — ха! Чистичко! И в дробовете — ха!

Гонзалес скочи, извади шпагата си и започна да я размахва във въздуха. Нападаше, парираше и нанасяше удари, настъпваше и отстъпваше, сипеше проклятия и дори се разтресе от смях, сражавайки се с призрачните си неприятели.

— Ето така! — крещеше той край камината. — Колко сме? Двама срещу един? Толкова по-добре, сеньори. Обичам смелите мъже. Ха! Получи ли си го, кучи сине? Настрана, страхливецо!

Той приклекна до стената, като се задъхваше. Беше забил шпагата си в пода. Широкото му лице бе почервеняло от усилието и от изпитото вино.

Капралът, войниците и дебелият кръчмар дълго и гръмко се смяха на тази безкръвна битка, от която сержант Педро Гонзалес излезе безспорен победител.

— Само да… само да ми се появи този Зоро сега! — задъхваше се сержантът.

Вратата се отвори с трясък и в кръчмата влезе нов посетител.