Джонстън Маккъли
Зоро (32)

Глава XXXII
По следите на Зоро

Над планината грейна луната. Зоро предпочиташе тази нощ небето да е покрито с облаци.

Конете на кавалеристите бяха отпочинали. Тези от губернаторския ескорт се смятаха за най-бързите в страната и за много издръжливи.

Разбойникът искаше да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите възможно най-много.

Той се приведе ниско над сеньоритата, заметна поводите и сякаш се сля с коня си както прави това добрият ездач. Стигна върха на хълма и се обърна, преди да се спусне към долината, за да види къде е авангардът на преследвачите му.

Нямаше съмнение, че ако бе сам, разстоянието между него и войниците нямаше да го разтревожи. Много пъти той бе попадал и в по-трудни ситуации и пак бе успявал да се измъкне. Но сега пред него на седлото бе сеньорита Лолита и той не искаше да рискува живота й. Не му се искаше тя отново да стане пленница. Това щеше да затъмни славата му.

Двамата препускаха миля след миля, без да си продумат. Зоро знаеше, че е изпреварил преследвачите си, но преднината все не му се виждаше достатъчна.

Той постоянно пришпорваше коня си и те летяха по прашния път край хасиендите, сподиряни от лая на разбудените кучета, край колибите на местните жители, които стреснати от тропота на конете скачаха в постелите си и надничаха през прозорците.

Случи се така, че на едно място връхлетяха на стадо овце, подкарано към пазара на Реина де Лос Анжелес. Конят се вряза сред стадото и го разпръсна от двете страни на пътя. Овчарите с викове и ругатни се втурнаха да събират подплашените животни, но препускащите отзад войници отново ги разпръснаха.

Зоро се носеше напред, докато на лунната светлина пред очите му не се открои зданието на мисията в Сан Габриел. Конникът стигна до кръстопътя и се отправи по пътеката, която водеше към хасиендата на брат Филип.

Зоро знаеше, че Лолита трябва да е на такова място, където някоя жена или облечен в расо францисканец би успял да я защити. Той на всяка цена искаше да запази доброто име на своята дама и разчиташе за това на стария монах Филип.

— Нямаме много време, сеньорита — прошепна разбойникът, като се приведе към нея. — Всичко зависи от това, дали правилно съм разгадал този човек. Моля ви само да ми се доверите.

— Знаете, че ви вярвам, сеньор.

— Трябва да вярвате и на човека, при когото ще ви заведа и да следвате съветите му. Този човек е монах.

— Тогава всичко ще бъде наред, сеньор — отвърна тя и още по-силно се притисна към своя спасител.

— Скоро пак ще се видим, сеньорита. Ще броя часовете и всеки от тях ще тегне като вечност. Вярвам, че ни чакат и по-щастливи дни.

— Небето да ни е на помощ — прошепна девойката.

— Там, където има любов, има и надежда, сеньорита.

— Тогава надеждата ми е голяма, сеньор.

— И моята! — пламенно произнесе той.

След това зави по коларския път към дома на брат Филип, на когото смяташе да повери своята любима. Надяваше се, че брат Филип ще може да я защити, а самият той смяташе да продължи препускането, за да увлече потерята след себе си.

Спря коня на стълбите пред верандата, скочи на земята, свали сеньоритата от седлото и забърза с нея към вратата. Потропа, като се молеше сънят на брат Филип да е лек, за да се събуди бързо. Тропотът на преследвачите ясно достигаше до слуха му.

На Зоро му се стори, че измина цяла вечност, докато старият монах отвори вратата със свещ в ръка. Разбойникът влезе и затвори след себе си, за да не се види светлината. Брат Филип с учудване отстъпи, когато видя човека с маска и сеньоритата.

— Аз съм Зоро, братко — прошепна разбойникът. — Струва ми се, че ми дължите услуга.

— За това, че наказахте моите мъчители, имам голям дълг към вас, кабалеро, макар че не е в принципите ми да покровителствам насилието — отвърна брат Филип.

— Бях уверен, че няма да се излъжа във вас. Това е сеньорита Лолита, единствената дъщеря на дон Карлос Пулидо.

— Така ли?

— Дон Карлос е приятел на монасите, както добре ви е известно и бе унижен като вас. Днес губернаторът пристигна в Реина де Лос Анжелес, арестува го и го хвърли в затвора под прикритието на едно несправедливо обвинение. Той затвори и доня Каталина и тази млада сеньорита в килия заедно с пияниците и леките жени. С помощта на няколко добри приятели аз ги освободих.

— Да ви благословят светиите за това добро дело! — възкликна брат Филип.

— Кавалеристите ни преследват, братко. Невъзможно е сеньоритата да продължи по-нататък с мен. Затова я скрийте, ако не се страхувате, че това може сериозно да ви навреди.

— Сеньор! — изрече укоризнено брат Филип.

— Ако войниците отново я заловят и я върнат в затвора, вероятно ще се отнасят много зле с нея. Погрижете се за нея и ще ми се отплатите с лихва.

— А вие, сеньор?

— Аз ще продължа, за да заблудя кавалеристите. После ще ви се обадя. И така, договорихме ли се?

— Да — тържествено изрече брат Филип. — Искам да стисна ръката ви, сеньор.

Ръкостискането бе кратко, но силно. После Зоро се обърна към вратата.

— Загасете свещта — каза той. — Не трябва да видят светлината, когато отворя.

Брат Филип веднага изпълни заръката и тримата се озоваха в тъмнина. За миг сеньорита Лолита усети устните на Зоро, които докоснаха нейните и се досети, че той бе повдигнал края на маската си. После почувства силната ръка на брат Филип.

— Бъдете силна, дъще моя — каза той. — Зоро е пъргав като котка и нещо ми подсказва, че не се е родил, за да бъде убит от кавалеристите на негово превъзходителство.

Разбойникът се засмя, като чу думите му, отвори вратата, шмугна се през нея и изчезна.

Големи евкалиптови дървета скриваха фасадата на къщата и в сянката им чакаше конят. Зоро откри, че преследвачите са много по-близо, отколкото предполагаше. Той хукна към коня, но се препъна в някакъв камък. Изплашеният жребец се изправи на задните си крака и така се оказа огрян от ярката лунна светлина.

Преследвачите го зърнаха, закрещяха и се втурнаха след него. Зоро сграбчи поводите и пришпори коня си.

Но преследвачите бяха много близо и успяха да го настигнат. Те го обкръжиха с извадени шпаги, чиито остриета проблясваха студено с отразена светлина. Разбойникът чу грубия глас на сержанта да заповядва на хората си:

— Жив, ако можете, момчета. Негово превъзходителство иска да види как ще страда този негодник. Напред кавалеристи! В името на светиите!

Зоро отблъсна с усилие нечия атака, но бе съборен от стремето. Той си проби път обратно към сянката на евкалиптите, но кавалеристите започнаха да стрелят. Като се прислони до едно дърво, Зоро също откри стрелба.

Трима войници скочиха от конете си, за да се нахвърлят върху него, а конят му бе твърде далеч и той по никакъв начин не можеше да го достигне. Затова пък жребецът на един от кавалеристите бе наблизо. Зоро го яхна и се спусна по склона към плевнята и конюшнята.

— След разбойника! — викна сержантът. — Негово превъзходителство ще ни одере живи, ако ни избяга и този път.

Всички се втурнаха подир него, за да докопат наградата, но Зоро ги изпревари. Той потъна в сянката на голямата плевня, скочи от коня и го мушна с шпорите си. Подплашеното животно се втурна надолу по склона, като цвилеше от болка и уплаха. Войниците го последваха.

Зоро изчака, докато отминат и отново се изкачи на хълма. Но видя, че не ще успее да се добере до коня си, защото няколко войника бяха останали да пазят хасиендата с намерение след това да я претърсят. Внезапно прозвуча онзи особен полуглас-полустон, с който неотдавна Зоро толкова силно бе учудил гостите в хасиендата на дон Карлос Пулидо. Конят му вдигна глава и изцвили в отговор. След това препусна към господаря си.

Зоро за миг се озова на седлото и се понесе сред полето. Отрядът кавалеристи го последва.

Разбойникът се надяваше, че всички, намиращи се около дома на брат Филип, са по дирите му, но не бе сигурен в това.

Преследвачите бързо стопиха дистанцията и скоро Зоро можеше да различи гласа на сержант Гонзалес, който крещеше на войниците си да заловят разбойника в името на губернатора.

Маскираният мъж яростно пришпори коня си, защото знаеше, че препускането по разораната земя много бързо изморява животните. Искаше му се по-скоро да стигне до твърдата настилка на широкия път.

Най-накрая успя и се отправи към Реина де Лос Анжелес. Когато се огледа, с радост установи, че се е откъснал от войниците. Трябваше да прехвърли още един хълм и щеше да им се изплъзне.

Но опасността не бе отминала, защото негово превъзходителство можеше да изпрати подкрепление на сержант Гонзалес или да постави часовои на планинския връх.

Беглецът погледна небето и видя, че луната всеки момент ще се скрие зад облаците. Бе длъжен да се възползва от краткия мрак.

Навлезе в малка долчинка. Погледна назад — преследвачите бяха на хълма горе. Точно в този миг притъмня. Тъкмо навреме. Зоро изпревари войниците с половин миля, но не смяташе, че ще продължат да го преследват и в близкото селце. Тук вече имаше приятели.

Край пътя се гушеше къщурката на един индианец, когото Зоро бе спасил веднъж от побой. Сега разбойникът забърза към нея. Той почука и уплашеният индианец му отвори.

— Преследват ме — прошепна Зоро.

Това бе напълно достатъчно. Зоро вкара коня си и вратата бързо се затвори след него.

Двамата стояха един до друг и се ослушваха. В едната си ръка Зоро стискаше пистолета, а в другата — шпагата.