Джонстън Маккъли
Зоро (26)

Глава XXVI
Споразумението

Остатъкът от нощта в дома на дон Алехандро премина в хвалби и съставяне на планове, които трябваше да бъдат предложени на Зоро. Макар че почти всички гледаха на случилото се като на шега и повод за приключения, все пак в сърцата им бавно се пробуждаше и по-сериозно отношение. Още повече, че младежите прекрасно знаеха истинското състояние на нещата и разбираха, че всичко не е както трябва. Наистина, всеки кабалеро трябваше да бъде пример за честност и справедливост; те често мислеха за това, но не предприемаха нищо, защото не можеха да се организират и нямаше кой да ги води. Всеки чакаше другият да даде пример. Но ето че Зоро се бе появил в подходящия момент.

Разказаха на дон Диего за случилото се и баща му поиска от него да вземе участие в събитията и най-накрая да се покаже истински мъж. Дон Диего дълго се противеше и обясняваше, че всичко това може да донесе само смърт, но най-накрая заяви, че е съгласен заради баща си.

Рано сутринта отрядът пое обратно към Реина де Лос Анжелес. Дон Диего потегли с тях. Беше решено да не казват нищо на никого. Трябваше да съберат доброволци от останалите, които бяха тръгнали да преследват Зоро. Знаеха, че някои от тях с желание щяха да се присъединят, докато други щяха открито да подкрепят губернатора — от тях трябваше да се пазят.

Движеха се бавно, за което дон Диего специално им благодари. Бернардо все така послушно следваше господаря си, но бе малко огорчен, че дон Диего не остана в дома на баща си.

Когато пристигнаха на площада, другите два отряда вече бяха там, но никой не бе видял разбойника.

Дон Диего напусна групата и забърза към дома си, където се изми и преоблече. Освободи Бернардо да се занимава със своите задължения, които се заключаваха в това, да седи в кухнята и да чака разпорежданията на господаря си.

Дон Диего заповяда да му доведат каретата. Това бе една от най-великолепните карети по Ел Камино Реал, но защо я бе купил дон Диего, си оставаше загадка. Някои твърдяха, че го направил, за да демонстрира богатството си, други разказваха, че един търговец толкова му досаждал, че дон Диего купил каретата само и само да се отърве от него.

Контешки облечен, дон Диего се появи на площада, но не седна в каретата. В центъра на селото отново цареше суматоха. Бяха пристигнали сержант Гонзалес и неговите кавалеристи.

— Ха! Дон Диего, приятелю! — провикна се Гонзалес. — Още ли живеете в този неспокоен свят?

— По необходимост — отговори дон Диего. — Хванахте ли Зоро?

— Птичето отлитна, кабалеро. Сигурно е тръгнал към Сан Габриел тази нощ, а ние го търсихме по пътя за Пала. Но нищо! Една малка грешка не означава нищо. Толкова по-сурово ще бъде отмъщението ни, когато го открием.

— А сега какво ще правите, сержанте?

— Хората ми малко ще си починат, а после ще тръгнем към Сан Габриел. Казват, че разбойникът се мяркал там някъде, макар че тридесетина знатни младежи не успяха да го открият миналата нощ. Сигурно е бил скрит в храсталаците и се е подсмихвал, когато преследвачите му са се нижели край него.

— Пожелавам ви конят ви да е бърз, а ръката силна — изрече на сбогуване дон Диего и се настани в каретата.

Два великолепни коня бяха впрегнати в нея, а отпред на капрата седеше кочияш с богата украсена ливрея. Каретата прекоси площада, зави по широкия път и се насочи към хасиендата на дон Карлос Пулидо.

Дон Карлос седеше на терасата. Когато видя приближаващата се великолепна карета, той измърмори нещо под носа си и влезе в къщата, където бяха жена му и дъщеря му.

— Сеньорита, дон Диего пристига — съобщи той. — Вече говорихме за този млад мъж и се надявам, че си взела под внимание думите ми, както подобава на послушна и почтителна дъщеря.

След това дон Карлос се обърна и излезе на верандата, а сеньорита Лолита се втурна към стаята си със сълзи на очи и се хвърли на леглото. Искаше й се да почувства поне малко любов към дон Диего и да се омъжи за него. Това щеше да подобри положението на родителите й, но девойката чувстваше, че не може да го направи.

Защо той не постъпваше какво подобава на един кабалеро? Защо се държеше не като млад човек, който пращи от здраве, а като някой престарял кабалеро, който е с единия крак в гроба?

Дон Диего слезе от каретата и даде знак на кочияша да я закара в конюшнята. После поздрави вяло дон Карлос, който се учуди, когато забеляза, че гостът му държи китара под мишницата си. Дон Диего я сложи на пода, свали сомбрерото си и въздъхна.

— Видях се с баща си — каза той.

— А! Надявам се, че дон Алехандро е здрав.

— Здравето му, както винаги, е отлично. Той почти ми заповяда да подновя предложението си пред сеньорита Лолита. Ако не се оженя в определен срок от време, той ще завещае след смъртта си цялото имущество на францисканците.

— Нима?

— Така заяви, а баща ми не е от хората, които хвърлят думите си на вятъра. Дон Карлос, длъжен съм да спечеля сеньоритата. Не познавам друга жена, по-подходяща за моя годеница.

— Поухажвайте я малко, дон Диего, моля ви. Не бъдете толкова студен.

— Реших да я поухажвам, както правят и другите младежи, макар че това е ужасно. Как ще ме посъветвате да започна?

— Трудно се дават съвети в такива случаи — отвърна дон Карлос, като се мъчеше да си припомни какво правеше, когато ухажваше доня Каталина. — Човек трябва да е или опитен в това отношение, или много находчив.

— Страхувам се, че не съм такъв — каза дон Диего, въздъхна отново и погледна дон Карлос.

— Може би трябва да гледате сеньоритата така, че тя да почувства, че я обожавате? Отначало не споменавайте нищо за брак, но говорете за любовта си. Старайте са да й говорите с тих, задушевен, дълбок глас, казвайте й нищо незначещи глупости, в които жената може да открие целия свят. Това е тънка работа — да казваш едно, а да се разбира друго.

— Страхувам се, че нищо няма да излезе — каза дон Диего, — но съм длъжен да опитам. Мога ли да видя сеньоритата?

Дон Карлос отиде до вратата и извика жена си и дъщеря си. Първата се усмихна окуражително на госта. Втората дама също се усмихна, но с уплаха и вътрешен трепет, защото бе дала сърцето си на Зоро и не можеше да обикне друг човек, не можеше да се омъжи за нелюбим, дори за да спаси баща си от бедност.

Дон Диего поведе Лолита към пейката в единия край на верандата и подхвана разговор, като същевременно подрънкваше на струните на китарата. Дон Карлос и жена му се оттеглиха в другия край, като се надяваха нещата да потръгнат. Сеньорита Лолита се радваше, че дон Диего не говори за брак. Вместо това той й разказваше какво се бе случило в селото, как пребили брат Филип и как Зоро отмъстил на съдията, бил се с дузина мъже и след това избягал. Независимо от вялото му държание дон Диего разказваше интересно и младата девойка реши, че той й харесва повече от последния път. Гостът разказа и за посещението в хасиендата на баща си, където цяла нощ негови приятели пили и се веселили. Но нищо не й спомена за посещението на Зоро, както и за лигата, която бе създадена там.

— Баща ми ме заплашва, че ще ме лиши от наследство, ако не се оженя в определен срок — каза накрая дон Диего. — Нима искате да се лиша от именията на своя баща, сеньорита?

— Разбира се, че не — откликна тя. — Има много девойки, които биха били щастливи да се омъжат за вас, дон Диего.

— Но не и вие?

— Аз също бих се гордяла. Но нима една девойка е виновна, ако сърцето й мълчи? Съгласен ли сте да имате жена, която не ви обича? Помислете за дългите години, през които ще бъдете принуден да живеете с нея, но без любов. Не е ли това непоносимо?

— Значи вие не допускате, че може някога да ме обикнете, сеньорита?

Девойката го погледна сериозно в очите и тихо заговори:

— Вие сте истински кабалеро, сеньор, и аз мога да ви се доверя, нали?

— Да, сеньорита.

— Длъжна съм да ви кажа нещо, но ви моля то да остане в тайна.

— Продължете, сеньорита.

— Ако сърцето ми позволяваше, то нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това, да бъда ваша жена, защото знам, че това ще подобри положението на баща ми. Но може би съм прекалено честна, за да се омъжа без любов. Имам важна причина, заради която не мога да ви обикна.

— От другиго ли е заето сърцето ви, сеньорита?

— Отгатнахте, сеньор. Сърцето ми е запълнено с него. Самият вие няма да поискате да стана ваша съпруга при тези обстоятелства. Родителите ми нищо не знаят. Вие трябва да запазите тайната ми. Кълна се в светиите, че казвам истината!

— Този човек достоен ли е за любов?

— Чувствам, че е достоен, кабалеро.

— Ако нещата не се развият добре за вас и ви е нужен приятел, повикайте ме, сеньорита.

— Засега баща ми не трябва нищо да подозира. Трябва да направим така, че той да си мисли, че съм станала по-благосклонна към вас. А по-късно ще можете постепенно да прекратите посещенията си.

— Разбирам ви, сеньорита, но все пак аз съм в твърде неизгодно положение. Молих баща ви да ми разреши да ви ухажвам като годеница и ако започна да ухажвам друга, ще предизвикам справедливия гняв на баща ви. Ако пък не се сватосам с друга, собственият ми баща ще започне да ме упреква. Това е печално положение.

— Може би това няма да продължи дълго, сеньор.

— Измислих! Какво прави човек, който е разочарован от любовта? Изпада в униние, лицето му се изопва, той отказва да взима участие в различни развлечения. Сеньорита, вие ме спасихте. Аз ще тъгувам, че сте отхвърлили любовта ми. Всички ще си помислят, че знаят причината за моите страдания. Ще ме оставят на мира и ще ме оставят да си вървя по пътя, а около мен ще израсне романтичен ореол. Чудесна идея!

— Сеньор, вие сте непоправим! — разсмя се Лолита.

Дон Карлос и доня Каталина чуха смеха на дъщеря си и си размениха многозначителни погледи. Помислиха, че между двамата млади се бе установило прекрасно разбирателство. Дон Диего продължи да свири на китарата и да пее романси за искрящи очи и любов. Дон Карлос и жена му пак се спогледаха, но този път с известни опасения, защото предпочитаха ухажорът да престане да пее. Като музикант и певец потомъкът на Вега отстъпваше на мнозина и те се страхуваха младежът да не загуби позициите, които току-що бе завоювал.

Въпреки че на Лолита никак не се понрави пеенето на младия благородник, тя не изрази гласно своето неудоволствие. Разговорът стана по-оживен. Преди да стане време за вечеря, дон Диего се сбогува с любезните домакини и отпътува с пищната си карета. На тръгване той им помаха с ръка.