Джонстън Маккъли
Зоро (7)

Глава VII
Човек от друг вид

Дон Карлос, който бе чул всичко, без да губи и миг се показа на верандата с намерението да успокои смутения жених. Въпреки че беше объркан, той успя да се усмихне и да обърне всичко на шега.

— Женски капризи и пълни фантазии, сеньор — сви рамене бащата. — Понякога се присмиват на този, когото всъщност обожават. Никой не знае какво точно се крие в главите им. Те самите не могат да обяснят.

— Но аз… не разбирам — едва промълви дон Диего. — Толкова старателно подбирах думите си. Истината е, че не казах нищо, с което да разгневя или да оскърбя сеньоритата.

— Мисля си, че би било добре да я ухажвате, както е прието. Не се отчайвайте, сеньор. Майка й и аз смятаме, че вие сте подходящ съпруг за нея. Естествено е девойките отначало да отблъснат мъжа, а после да му се подчинят. Струва ми се, че това прави подчиняването на жената още по-приятно. Предполагам, че следващия път, когато дойдете, тя ще бъде по-любезна. Дори съм сигурен в това.

Дон Диего стисна ръката на дон Карлос Пулидо, качи се на коня си и бавно тръгна по пътеката. Дон Карлос се върна, влезе в къщата и видя жена си да стои до дъщеря им и да я гледа със съжаление.

— Той е най-добрата партия в цялата страна! — жално нареждаше доня Каталина и бършеше очите си с малка копринена кърпичка.

— Той е богат, влиятелен и би помогнал да оправим положението си, ако ми стане зет — добави дон Карлос, като не сваляше очи от лицето на дъщеря си.

— Той има прекрасна къща и хасиенда. Освен това притежава най-добрите коне в цялото село, единствен наследник е на баща си — продължи доня Каталина.

— Красив е…

— Съгласна съм с това! — възкликна сеньорита Лолита, като вдигна хубавата си главица и смело погледна родителите си. — Но тъкмо това ме ядосва. Какъв възлюбен би могло да стане от него, само ако поискаше! Нима една девойка може да се гордее, ако казват, че човекът, за когото се е омъжила, никога не е поглеждал жените и не я е избрал измежду много други?

— Той те предпочита пред всички останали, иначе нямаше да дойде днес — каза дон Карлос.

— Разбира се, и това страшно го изтощи! — откликна момичето. — Защо се прави за посмешище пред цялата страна? Той е красив, богат, талантлив. Здрав е и би могъл да служи за пример на всички младежи. А всъщност съм сигурна, че едва ли ще му стигнат силите сам да се облече.

— Нищо не разбирам — нареждаше доня Каталина. — Когато бях девойка, това не можеше да се случи. Достоен мъж да дойде да поиска ръката ти…

— Ако беше по-малко достоен, а повече мъж, може би щях да погледна още веднъж — отсече сеньоритата.

— Ти си длъжна да му обърнеш внимание — подчерта дон Карлос. — Не можеш да пропуснеш такъв шанс. Помисли за това, дъще, и бъди по-любезна, когато дон Диего дойде отново.

След това забърза към двора под предлог, че трябва да говори със слугата, но всъщност искаше да избегне сцената. Дон Карлос доказа, че е храбър мъж, при това и умен: той знаеше, че е по-добре да не спори с жените.

Скоро стана време за сиестата — следобедния сън. Сеньорита Лолита излезе на дворни приседна на малка пейка край фонтана. Баща й дремеше на верандата, майка й — в стаята, слугите също спяха. Но сеньорита Лолита не можеше да заспи.

Тя, разбира се, знаеше за затрудненото положение на баща си, тъй като от известно време то не можеше да се скрие. Разбира се, че й се искаше да му помогне. Знаеше също, че ако се омъжи за дон Диего Вега, баща й ще бъде осигурен. Представяше си хубавото лице на дон Диего и си мислеше как би изглеждало то, одухотворено от любов и страст. „Колко жалко, че съвсем е лишен от живот — си казваше девойката. — Но да се омъжиш за човек, който иска да изпрати слугата си индианец да прави серенада вместо него!…“

Плясъкът на водните струи във фонтана я унасяше. Тя се сви в ъгъла на пейката и подложи малката си ръка под бузата; черните й коси се спускаха на земята.

Внезапно се пробуди от нечие докосване, бързо се изправи и навярно щеше да закрещи, ако една ръка не бе затиснала устата й.

Пред нея стоеше човек, загърнат с дълъг плащ. Лицето му бе скрито зад черна маска, така че Лолита не можеше да види нищо друго освен искрящите му очи. Тя бе чувала за разбойника Зоро и се досети, че това бе той. Уплахата на девойката бе толкова голяма, че сърцето й почти спря да бие.

— Тихо! Нищо няма да ви сторя, сеньорита — прошепна човекът с плътен глас.

— Вие… вие?… — попита тя, като се задъхваше.

Той отстъпи една крачка назад, свали шапката си и ниско й се поклони.

— Отгатнахте, моя очарователна сеньора — каза той. — Аз съм известен като Зоро, „Проклятието на Калистрано“.

— И… вие сте тук?

— Не смятам да сторя нищо лошо на вас или на който и да било в тази хасиенда, сеньорита. Наказвам несправедливите, но баща ви не е такъв. Аз много му се възхищавам и по-скоро ще подгоня тези, които го безпокоят и преследват, отколкото да му навредя.

— Аз… аз ви благодаря, сеньор…

— Много съм изморен, а хасиендата е прекрасно място за отдих — каза той. — Знам също, че сега е време за сиеста и си помислих, че всички спят. Непростимо е за мен да ви будя, сеньорита, но чувствувам, че трябва да ви кажа нещо. Красотата ви е способна да разцепи езика на човек на две, за да могат и двата му края да възхваляват достойнствата ви.

Сеньорита Лолита се изчерви.

— Бих искала красотата ми да действуваше по същия начин и на други хора — каза тя.

— А не е ли така? Нима сеньорита Лолита няма достатъчно поклонници? Това е невъзможно.

— И въпреки това е истина. Малко са смелчаците, които биха искали да се сродят със семейство Пулидо, откакто то е в немилост. Имам един обожател — продължи тя, — но като се сватосваше, не почувствувах у него особена любов към мен.

— О! Той е безразличен, и то във ваше присъствие! Какво му е?… Да не е болен?

— Той е толкова богат, че струва ми се си е въобразил, че трябва само да поиска и всяка девойка ще се съгласи да се омъжи за него.

— Ама че глупак! Та нали ухажването прави връзката толкова прелестна!

— Но вие, сеньор! Някой може да дойде и да ви види! Могат да ви арестуват…

— Нима вие също не бихте искали да арестуват разбойника? Може би ако баща ви ме арестува, работите му ще потръгнат? Чух, че губернаторът е вбесен от моите действия.

— Вие… вие по-добре си тръгнете — примоли се Лолита.

— В сърцето ви има милосърдие. Знаете, че ако ме арестуват, ще ме убият. Но въпреки това трябва да рискувам още една минута.

Той седна на пейката, сеньорита Лолита се отдръпна колкото беше възможно, а после се опита да стане.

Зоро очакваше това. Той я хвана за ръката и преди тя да предвиди намеренията му, се наклони, вдигна края на маската си и притисна устни към хладната розова длан.

— Сеньор! — извика тя и отдръпна ръката си.

— Беше дръзко от моя страна, но човек трябва да изрази по някакъв начин чувствата си — каза той. — Надявам се, че не съм ви наскърбил толкова, че да не можете да ми простите.

— Идете си, сеньор, иначе ще викам.

— И ще причините смъртта ми?

— Вие сте само един разбойник от големия път.

— Но обичам живота като всеки друг човек.

— Ще викам, сеньор! За залавянето ви е обещана награда.

— Тези прекрасни ръчици не биха се докоснали до кървави пари.

— Идете си!

— Но, сеньорита, вие сте жестока! Само един ваш поглед ще накара кръвта да потече по-бързо във вените ми. Една ваша дума и човек е способен да срази цяла тълпа.

— Сеньор…

— Човек е готов да умре, за да ви защити, сеньорита. Каква грация, какво очарование!

— За последен път ви казвам, сеньор! Ще вдигна тревога, и нека съдбата ви е във ваши ръце!

— Още веднъж ръката ви и ще си тръгна.

— Това няма да стане!

— Тогава ще остана, докато дойдат войниците и ме хванат. Сигурно няма да чакам дълго. Грамадният сержант Гонзалес ме преследва и може би вече е попаднал на следа. С него ще се довлекат и войници…

— Сеньор, заради всичко свято!…

— Ръката ви!

Лолита се обърна с гръб, протегна ръката си и той още веднъж притисна устни към нея. После девойката усети как мъжът бавно я обърна към себе си и очите й срещнаха дълбоките му очи. Тя почувства, че ръката й стои прекалено дълго в неговата и я отдръпна. После се обърна, бързо изтича през двора и влезе в къщата.

С разтуптяно сърце застана до прозореца зад завесата и започна да наблюдава. Зоро бавно пристъпи към фонтана и спря, за да отпие.

След това нахлупи сомбрерото над очите си, погледна към къщата и си замина. Тя чу как заглъхваше тропотът от копитата на коня, който се носеше в галоп.

— Разбойник и все пак човек! — прошепна Лолита. — Ако дон Диего притежаваше поне половината от смелостта и мъжеството му!