Джонстън Маккъли
Зоро (22)

Глава XXII
Заслужено наказание

Монасите продължиха пътя си. Брат Филип вдигна ръка и благослови дон Диего, който пое по най-близката пресечка. Глухонемият Бернардо го следваше с мулето си.

През това време търговецът на кожи и сланина бе център на внимание в селската кръчма. Дебелият кръчмар щедро разливаше вино на гостите, защото продавачът на кожи харчеше част от парите, получени чрез мошеничество от брат Филип. Съдията пръскаше останалото.

Всеки път, когато някой напомняше за камшиците по гърба на монаха, изригваше силен смях.

— И нито стон! — крещеше търговецът. — Як е, старият вълк. Миналия месец налагахме един в Сан Фернандо, а той така виеше и молеше за пощада. Някои казаха, че бил болен и затова бил толкова слаб. Може и така да е, но все пак тези монаси са здрави хора. Голяма наслада беше да слушам воя му. Още вино, кръчмарю! Брат Филип ще плати за всички!

При тези думи избухна гръмък смях, а помощникът на търговеца, който даваше лъжливи показания, получи монета и заповед да поръча още вино. Той купи вино за всички присъстващи и се затюхка през смях, когато съдържателят му върна остатъка.

— Ти какво се скъпиш, братко — попита кръчмарят и кръчмата отново се разтресе от смях. Собственикът на кръчмата, който бе изимитирал помощника на търговеца, само се ухили и продължи работата си. Денят бе добър за него.

— Кой беше този, дето се смили над монаха? — попита търговецът.

— Дон Диего Вега — отговори кръчмарят.

— Ще си навлече неприятности.

— Всеки друг — да, но не и дон Диего. Познавате ли семейство Вега, сеньор? Самият губернатор ги обсипва с ласкателства. Само някой от тези Вега да си мръдне пръста и превратът е готов.

— Тогава той е опасен човек, така ли? — попита търговецът.

Бурен смях беше отговорът.

— Опасен? Дон Диего Вега? — задъхваше се от смях кръчмарят, та чак сълзи потекоха по дебелите му бузи. — Вие ще ме уморите. Дон Диего само седи на слънце и мечтае. Той почти никога не носи шпага. Много рядко я препасва, и то само за украшение. Той охка и пъшка, ако му се наложи да язди дори четвърт миля. Дон Диего е опасен колкото гущера, който се прилича на слънце. Все пак той е мъж на място — побърза да добави кръчмарят, защото се страхуваше, че думите му могат да стигнат до ушите на дон Диего и той да престане да посещава кръчмата му.

Навън бе почти притъмняло, когато търговецът на кожи и неговият помощник напуснаха кръчмата. Двамата едва се крепяха на краката си, защото бяха изпили твърде много вино. Несигурно се приближиха до талигата, с която бяха пристигнали, махнаха за сбогом на събраните пред кръчмата и бавно потеглиха към Сан Габриел.

Движеха се, без да бързат, и продължаваха да си пийват от каната с вино. Прехвърлиха първия хълм и Реина де Лос Анжелес се скри от погледа ми. Пред тях се простираше само широкият път, който се виеше като голяма прашна змия, тъмните хълмове и няколко далечни постройки. Внезапно на завоя пред себе си те забелязаха конник, който стоеше неподвижно, а конят му спокойно бе спрял насред пътя, така че двамата пътници не можеха да го заобиколят.

— Дръпни коня си, дръпни това животно! — развика се търговецът. — Какво искаш, да те прегазя ли?

В този миг помощникът му издаде някакъв звук, който като че ли бе признак на уплаха и търговецът се вгледа по-внимателно в конника. Челюстта му увисна, а очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Та това е Зоро! — позна го той. — Кълна се в честта си, това е „Проклятието на Калистрано“. Отново е тук, близо до Сан Габриел. Няма да ме закачате, нали, сеньор Зоро? Аз съм беден човек и нямам пари. Има-няма ден, откакто един монах ме излъга и бях в Реина де Лос Анжелес да търся справедливост.

— И намерихте ли я? — попита Зоро.

— Съдията беше добър, сеньор. Той заповяда на монаха да ми заплати, но не зная кога ще получа парите.

— Слизайте! Помощникът също! Какво, да повтарям ли? Мърдайте или куршумът ще ви накара да побързате.

Търговецът видя, че разбойникът държи пистолет. Занемя от страх и здравата се разбърза. След него се смъкна и помощникът му. Те стояха на пътя пред Зоро и трепереха. Търговецът молеше за пощада:

— Нямам пари в себе си, любезни ми сеньор, но за вас ще намеря. Ще ги донеса където кажете и когато пожелаете.

— Мълчи, говедо — кресна Зоро. — Не искам парите ти! Зная всичко за комедията в съда на Реина де Лос Анжелес. Научавам тези неща незабавно. Значи възрастният монах те измами, а? Лъжец и крадец! Това си ти, мошенико! А старият човек получи петнадесет камшика по гърба си за лъжите, които наговори. А парите, които получихте с измама от него, си поделихте със съдията, нали?

— Кълна се във вси светии!

— Стига! Достатъчно лъжливи клетви си давал. Ела тук!

Търговецът се разтрепера, като че ли имаше треска, но се подчини. Зоро скочи от коня си. Помощникът на търговеца стоеше до колата, пребледнял от страх.

— Напред! — изкомандва отново Зоро.

Търговецът отново се подчини, но веднага след това замоли за пощада, защото Зоро извади изпод плаща си дълъг камшик от тези, с които гонят мулетата, и го стисна в дясната си ръка. Лявата му ръка държеше пистолета.

— Обърни се с гръб! — нареди маскираният.

— Милост, добри ми разбойнико! Нима трябва да бъда бит, след като бях ограбен? Нима ще изтезавате честния търговец заради лъжливия монах?

След първия удар търговецът запищя пронизително от болка. Последните му думи като че ли удвоиха силата на разбойника. Камшикът изплющя повторно и търговецът падна на колене на прашния път.

Тогава Зоро прибра пистолета си, пристъпи напред, хвана с лявата си ръка косата на търговеца, така че да го изправи, а с дясната започна да го налага с камшика по гърба. Това продължи, докато връхната дреха и ризата на търговеца станаха на ивици и кръвта изби по тях.

— Това е за този, който дава лъжливи клетви и е причина за побоя над честния монах! — изрече накрая Зоро.

След това се обърна към помощника:

— Млади човече, несъмнено вие само сте изпълнявали заповедта на своя господар, когато излъгахте съдията. Но трябва да ви науча да бъдете честен и справедлив, независимо от обстоятелствата.

— Пощадете ме, сеньор! — примоли се момъкът.

— А не се ли смеехте, когато изтезаваха монаха? Не се ли напихте, за да отпразнувате наказанието на бедния човек, изтърпяно напразно?

Зоро сграбчи младежа за яката, обърна го към себе си и го удари силно в рамото. Помощникът на търговеца зави от болка, а след това се разхълца. Той получи само пет удара с камшик, защото явно Зоро не искаше и втората му жертва да припадне. Накрая го пусна и прибра камшика си.

— Да се надяваме, че ще запомните този урок — каза той. — Качвайте се и тръгвайте, а ако някога се решите да разкажете за случилото се, кажете истината, защото иначе всичко ще разбера и ще ви намеря отново. И внимавайте да не чуя, че петнадесет-двадесет души са били наоколо и са ви държали, докато аз съм ви пердашил.

Помощникът бързо се качи в талигата, замъкна вътре и господаря си, шибна конете и облак прах ги обгърна по пътя за Сан Габриел. Зоро гледа след тях известно време, после вдигна маската си, избърса потта от челото си и отново яхна своя кон, като закрепи камшика на седлото.