Джонстън Маккъли
Зоро (13)

Глава XIII
Любовта идва бързо

Икономът побърза да отвори.

— Съжалявам, сеньор, но дон Диего отсъства. Замина за хасиендата си.

— Зная, но дон Карлос е тук със своята съпруга и с дъщеря си, не е ли така?

— Дон Карлос и съпругата му отидоха на гости, сеньор.

— А сеньорита Лолита?

— Тук е, разбира се.

— В такъв случай, бих желал да й изкажа своите почитания — заяви капитан Рамон.

— Сеньор, моля ви да ме извините, но сеньорита Лолита е сама.

— Нима аз не съм порядъчен човек?

— Едва ли е редно да ви приеме в отсъствието на родителите си.

— Кой си ти да ми обясняваш кое е редно и кое не? — кресна капитан Рамон. — Махни се от пътя ми, говедо! Само опитай да ми попречиш! Знам някои неща за теб!

Лицето на иконома пребледня, защото капитанът беше прав и една негова дума можеше да му донесе големи неприятности и дори да го изпрати в затвора.

Все пак той бе наясно кое подобава на един благородник.

— Но, сеньор… — запротестира той.

Капитан Рамон го отмести с лявата си ръка и влезе в голямата гостна. Щом го видя пред себе си, Лолита скочи уплашено.

— О, сеньорита, надявам се, че не ви изплаших — каза той. — Съжалявам, че родителите ви отсъстват, но съм длъжен да ви кажа няколко думи. Онзи иконом не искаше да ме пусне, но смятам, че няма защо да се боите от човек с ранена ръка.

— Това… това не е съвсем редно, сеньор! — промълви девойката с боязън.

— Сигурен съм, че няма нищо лошо — отговори неканеният посетител.

Той прекоси стаята и седна на края на кушетката, като с поглед открито показваше възхищението си от красотата на девойката. Икономът стоеше наблизо.

— Иди в кухнята, момко! — заповяда капитан Рамон.

— Не, позволете му да остане — помоли Лолита. — Баща ми му заповяда и ако той не се подчини, ще бъде наказан.

— Същото ще му се случи, но ако остане. Върви!

Слугата излезе. Капитан Рамон отново се обърна към девойката и й се усмихна. Той си въобразяваше, че познава жените. Смяташе, че им харесва, когато някой проявява властта си над другите.

— Вие сте по-прекрасна от всякога, сеньорита! — изрече той ласкателно. — Радвам се, че сте сама, защото искам да ви кажа нещо.

— Какво е то, сеньор?

— Снощи в хасиендата на баща ви аз го помолих за разрешение да заслужа вашето разположение. Вашата красота възпламени сърцето ми, сеньорита, и аз бих искал да ви направя своя съпруга. Баща ви се съгласи, но ми довери, че дон Диего също е получил такова разрешение. Така че излиза, че въпросът трябва да се реши между мен и дон Диего.

— Нужно ли е да ми разказвате всичко това, сеньор?

— Разбира се, дон Диего не е подходяща партия за вас — продължи капитанът. — Нима той притежава мъжество или ум? Нима не се е превърнал в посмешище заради вечната си леност?

— Позволявате си да говорите лошо за него в собствения му дом — възмути се Лолита и очите й заблестяха.

— Казвам истината, сеньорита. Бих искал да заслужа вашата благосклонност. Нима не можете да бъдете по-мила с мен? Нима за мен няма надежда да завоювам сърцето и ръката ви?

— Капитан Рамон, това е недостойно — каза девойката. — Това не е порядъчно и вие го знаете. Моля ви да напуснете.

— Чакам вашия отговор, сеньорита.

Оскърбената й гордост заговори. Защо не я ухажваха като всички други, така, както е прието? Защо бе толкова дързък? Защо си позволяваше да пренебрегва приличието?

— Вие трябва да напуснете този дом — твърдо заяви тя. — Всичко това е много низко и вие го знаете. Нима искате да очерните името ми, капитан Рамон? Представете си, че някой влезе и ни завари така, сами…

— Никой няма да влезе, сеньорита. Не може ли да ми дадете отговор?

— Не! — извика тя и стана от кушетката. — Не е хубаво, че ме питате за това. Уверявам ви, че баща ми ще научи за посещението ви.

— Баща ви? — с насмешка произнесе той. — Човек, който е в немилост пред губернатора? Човекът, когото оскубаха, защото няма никакъв политически усет? Не се страхувам от баща ви. Той трябва да се гордее, че капитан Рамон е обърнал внимание на дъщеря му.

— Сеньор!

— Не бягайте — каза той и я хвана за ръката. — Оказах ви чест, като ви помолих да станете моя жена!

— Оказахте ми чест?! — извика тя гневно и едва не се разплака. — На мъжа се оказва чест, когато приемат предложението му.

— Харесвате ми така сърдита — отбеляза той. — Седнете отново до мен и ми отговорете.

— Сеньор!

— Вие, разбира се, ще се омъжите за мен. Аз ще ходатайствам пред губернатора за баща ви и ще го убедя да ви върне част от именията. Ще ви заведа в Сан Франциско де Азис, в дома на губернатора, където знатните особи ще ви се възхищават.

— Сеньор, пуснете ме!

— Вашият отговор, сеньорита! Накарахте ме да чакам достатъчно!

Девойката се отскубна от ръцете му и се изправи срещу него със свити юмручета. Очите й святкаха.

— Да се омъжа за вас? — възкликна тя. — По-скоро ще остана стара мома, ще се омъжа за индианец или ще умра, отколкото да се омъжа за вас! Ще се омъжа или за кабалеро, за благородник, или за никой! А за вас не мога да кажа, че сте благородник.

— Чудесни думи от дъщерята на човек, който е почти разорен!

— От това произходът на семейство Пулидо не се е променил, сеньор. Съмнявам се, че ще го разберете. Очевидно самият вие не сте с дворянска кръв. Дон Диего ще научи за това. Той е приятел на баща ми.

— Вие искате да се венчаете с богатия дон Диего и по този начин да уредите делата на баща си? Не искате да се омъжите за един честен офицер, а се продавате?

— Сеньор! — пронизително изпищя девойката.

Това беше непоносимо. Беше сама. Нямаше кой да отмъсти за нанесеното оскърбление. Кръвта й кипна и тя реши да отмъсти сама.

Ръката й замахна и зашлеви силна плесница на капитан Рамон. След това девойката отскочи, но офицерът я сграбчи и я привлече към себе си.

— Ще трябва да заплатите с целувка за това! — каза той. — Такава малка женичка! Моса да я обгърна и с една ръка, хвала на светиите!

Лолита се бореше с капитана, като го драскаше и удряше в гърдите, защото не можеше да достигне лицето му, но той само й се присмиваше и я притискаше все по-здраво. Накрая силите почти я напуснаха. Тогава той повдигна главата й и я погледна в очите.

— Една целувка, сеньорита? — каза той. — Ще бъде несравнимо удоволствие да опитомя такова диво създание.

Тя отново се опита да се пребори, но не успя. Молеше се на светиите да й помогнат, а капитанът се смееше все по-гръмко. След това наведе глава и устните му се доближиха до нейните.

Но не успя да я целуне. С удвоена сила Лолита се опита да се изскубне от прегръдките му и капитанът бе принуден да употреби цялата си сила, за да я задържи. В този момент от ъгъла на стаята се разнесе страшен глас:

— Една минута, сеньор!

Капитан Рамон пусна момичето и се завъртя на токове.

Присви очи, за да разпознае човека в тъмния ъгъл. Чу как сеньорита Лолита радостно възкликна.

Без да се съобразява с присъствието на дамата, капитанът високо изруга, защото пред него стоеше Зоро. Доскорошният похитител не се опитваше да разбере как разбойникът е влязъл в къщата. Не се и замисляше над това. Съзнаваше, че е без шпага, а дори и да имаше в себе си, раненото рамо щеше да му попречи да я използва. Зоро бавно се приближаваше.

— Може да съм вън от закона, но уважавам жените! — изрече разбойникът. — А вие, офицер от армията, не сте наясно, както виждам. Какво правите тук, коменданте?

— А вие какво правите тук?

— Чух, че дамата вика, това дава право на всеки кабалеро да се намеси. Струва ми се, че сте нарушили всички правила на благоприличието.

— Може би и сеньорита Лолита ги е нарушила.

— Сеньор! — прогърмя гласът на разбойника. — Още една дума и ще ви пратя там, където ви е мястото, макар че сте ранен. По какъв друг начин да ви го кажа?

— Слуга! Хора! — внезапно се развика капитанът. — Зоро е тук! Ще получите награда, ако го хванете!…

Човекът с маската се засмя:

— Малка е ползата от подобни призиви, по-добре използвайте силите си, за да си прочетете молитвата.

— Постъпвате много благородно, като заплашвате един ранен!

— Вие заслужавате смърт, сеньор, но все пак съм длъжен да ви позволя да я избегнете. Но преди това трябва да паднете на колене и да помолите дамата за прошка. Едва тогава ще можете да напуснете този дом. Ще се измъкнете като подлец, какъвто сте всъщност, и ще мълчите за случилото се. Ако не го сторите, обещавам ви да омърся шпагата си с кръвта ви.

— Ха!

— На колене, сеньор, и то веднага! — заповяда Зоро. — Нямам време да чакам.

— Аз съм офицер!

— На колене! — повтори заповедта си Зоро заканително. Той скочи напред, сграбчи капитан Рамон за здравото рамо и го блъсна на пода.

— Веднага, страхливецо! Кажете на дамата, че покорно я молите за прошка, която тя няма да ви даде, защото сте недостоен за нея, и че никога повече няма да й досаждате. Повторете това или, кълна се в светиите, вие вече сте произнесли последните си думи!

Капитан Рамон изпълни всичко. Тогава Зоро го хвана за яката, изправи го, замъкна го до вратата и го изтласка навън в тъмнината. Ако не бяха меките му ботуши, капитанът щеше силно да пострада.

Зоро тъкмо затваряше вратата, когато икономът влетя в стаята и с ужас зърна човека с маска.

— Сеньорита, надявам се, че ви бях полезен — каза разбойникът. — Този нехранимайко няма повече да ви безпокои, защото иначе пак ще опита острието на шпагата ми.

— О, благодаря ви, сеньор, благодаря ви! — извика тя. — Ще разкажа на баща си за чудесната ви постъпка! Донеси вино — обърна се тя към слугата.

На него не му оставаше нищо друго, освен да се подчини и той бързо излезе от стаята, като се дивеше на новите времена и нрави.

Сеньорита Лолита се приближи до Зоро.

— Сеньор — прошепна тя. — Вие ме избавихте от оскърбление. Спасихте ме от осквернението, което щяха да ми нанесат устните на този човек. Сеньор, може би ще ви се стори нескромно, но аз доброволно ви предлагам целувката, която той искаше да получи насила.

Лолита вдигна глава и затвори очи.

— Няма да гледам как сваляте маската си — добави тя.

— Това ще е прекалено, сеньорита — отвърна Зоро. — Вашата ръка да, но не и устните ви.

— Оскърбявате ме, сеньор. Бях достатъчно смела да ви го предложа, а вие ми отказвате.

— Няма да ви наскърбя — побърза да изрече Зоро, бързо се наведе, вдигна края на маската си и леко докосна с устни устните на Лолита.

— О, сеньорита! — продължи той. — Бих искал да съм честен човек и открито да ви заслужа. Сърцето ми прелива от любов към вас.

— А моето — към вас.

— Това е безумие! Никой не трябва да знае…

— Не бих се побояла да го заявя пред целия свят, сеньор…

— А баща ви и неговото състояние? А дон Диего!?

— Обичам ви, сеньор!

— А възможността да станете знатна сеньора? Нима не знаех, че дон Диего е човекът, когото имахте предвид при разговора ни в двора на вашата хасиенда? Това е само каприз, сеньорита.

— Това е любов, сеньор! Дали ще излезе нещо от това или не, не зная, но Пулидо обичат само веднъж в живота си.

— Какво може да излезе от това освен нещастие?

— Ще видим, Бог е милостив…

— Това е безумие!

— Сладостно безумие, сеньор!

Той я притисна до себе си. Девойката отново затвори очи и прие целувката му, но този път тя бе много по-продължителна. Лолита не се опита да види лицето му.

— Може да съм обезобразен? — каза Зоро.

— Но аз ви обичам.

— Уродлив, сеньорита?

— Въпреки това ви обичам!

— Но на какво можем да се надяваме?

— Вървете, сеньор. Вървете си, преди родителите ми да са се върнали. Няма да им кажа нищо освен това, че сте ме спасили от оскърбление и сте си отишли. Те ще предположат, че сте дошли да ограбите дон Диего. Станете честен човек, сеньор. Заради мен! Станете почтен, моля ви, и ме поискайте. Никой не е виждал лицето ви и ако си свалите маската, никой няма да знае вината ви. Вие не сте обикновен крадец. Зная, че с вашите постъпки вие отмъщавате за беззащитните, наказвате жестоките политици и помагате на угнетените. Зная, че всичко, което сте взимали от тях, сте раздавали на бедните. О, сеньор!

— Но мисията ми не е завършена, сеньорита. Длъжен съм да я довърша.

— Тогава направете го. И нека светиите да ви помагат! Те също биха постъпили като вас, сигурна съм. После се върнете при мен. Ще ви позная както и да сте облечен.

— Често ще ви виждам. Иначе не бих могъл да живея.

— Пазете се!

— Сега вече наистина ще се пазя, защото животът ми никога не е бил толкова прекрасен, колкото е сега.

Маскираният мъж бавно се отдръпна от девойката, обърна се и погледна близкия прозорец.

— Трябва да тръгвам — каза Зоро. — Няма да дочакам виното.

— Това беше само предлог, за да останем сами — призна тя.

— До следващия път, сеньорита. И нека това бъде скоро!

— Пазете се, сеньор!

— Ще се пазя, любима моя! Довиждане, сеньорита!

Очите им отново се срещнаха, после той й махна за раздяла, загърна се плътно в плаща си, скочи през прозореца и тъмнината го погълна.