Джонстън Маккъли
Зоро (24)

Глава XXIV
В хасиендата на дон Алехандро

Зоро остави след себе си ужасна бъркотия. Пронизителните викове на кръчмаря вдигнаха всички на крак. Надойдоха мъже със слуги, понесли факли. Жените надничаха през прозорците, индианците се бяха притаили и трепереха, защото горчивият опит им подсказваше, че каквато и да бе причината за суматохата, те щяха да плащат за нея.

Много млади благородници с гореща кръв се стекоха на площада. В Реина де Лос Анжелес отдавна не беше се случвало подобно нещо. Младежите се събраха в кръчмата, за да изслушат жалбите на нейния стопанин. Някои се отправиха към дома на съдията, за да видят раните му и научиха от него за оскърблението, което бе нанесено на закона и следователно на негово превъзходителство губернатора. Капитан Рамон дойде от гарнизона и когато узна за станалото, започна да сипе страшни проклятия. Той заповяда на единствения си здрав подчинен да настигне сержант Гонзалес по пътя за Пала и да го предупреди, че е тръгнал по лъжлива следа.

Но младежите виждаха в това само едно весело приключение. Те помолиха коменданта да им разреши да образуват нещо като отряд доброволци и да поемат по следите на разбойника. Разрешението бе дадено веднага. Около тридесетина души яхнаха конете си, прегледаха за последен път оръжието си и потеглиха с намерение, когато стигнат до кръстопътя, да се разделят на три групи от по десет човека.

Жителите на селото ги изпратиха с окуражителни гласове. Преследвачите се изкачиха с галоп на хълма и се спуснаха към Сан Габриел доволни, че луната осветяваше пътя им.

На кръстопътя те се разделиха: десет души поеха към Сан Габриел, десет по пътеката, която водеше към хасиендата на брат Филип, а останалите десет се спуснаха в долината, където пътят се виеше край именията на богатите благородници от околността.

По този път малко преди това се движеше и дон Диего Вега с глухонемия Бернардо, който следваше господаря си, яхнал едно муле. Дон Диего не бързаше и вече бе доста след полунощ, когато той зави по пътеката към имението на баща си.

Дон Алехандро Вега, главата на семейството, седеше сам на масата и току-що бе привършил вечерята си, когато чу, че към дома му приближава ездач.

Слугата изтича да отвори и на вратата се появи дон Диего, придружен от Бернардо.

— О, Диего, сине мой! — радостно възкликна дон Алехандро и протегна ръка.

Дон Диего я пое и я притисна за миг до гърдите си, после седна на масата и взе чаша вино. След като утоли жаждата си, той отново насочи погледа си към дон Алехандро.

— Беше много изморително пътуване — отбеляза късният гост.

— А каква е причината за него, сине мой?

— Чувствах, че трябва да бъда тук — обясни Диего. — Сега не е време човек да стои на село. Навсякъде само кръв и насилия. Проклетият Зоро!

— Ха! Какво се чува за него?

— Моля ви, татко, не казвайте „ха!“. През изминалите дни чувах само „ха!“ от сутрин до вечер. Неспокойни времена настанаха! Този Зоро посетил хасиендата на семейство Пулидо и наплашил всички. Бях по работа в хасиендата си и оттам отидох да се видя със стария монах Филип. И кой мислите се появи там? Грамадният сержант с неговите кавалеристи, които преследваха Зоро!

— А заловиха ли го?

— Мисля, че не, татко. Върнах се в селото и какво мислите ми се случи още същия ден? Докараха брат Филип, обвиниха го, че измамил един търговец и след една пародия на съд го завързаха на позорния стълб и му удариха 15 камшика на голо.

— Негодници! — викна дон Алехандро.

— Не можех да понеса това повече и реших да дойда тук. Където и да погледнеш, навсякъде бъркотия. Човек може да полудее. Попитайте Бернардо не е ли така.

Дон Алехандро погледна немия индианец и се усмихна. Бернардо както обикновено се усмихна в отговор, без да знае, че не трябва да го прави в присъствието на стария дон Алехандро.

— Какви са другите новини? — попита бащата сина си, като го гледаше изпитателно.

— Кълна се във вси светии! Там е работата, че се надявах да избегна този въпрос, татко.

— Разкажи ми.

— Посетих семейство Пулидо и разговарях с дон Карлос, а също и със сеньорита Лолита.

— Харесва ли ти тази девойка?

— Тя е не по-малко мила от всички девойки, които познавам — отвърна дон Диего. — Поговорих с дон Карлос за сватбата и той е във възторг от моята идея.

— Е, това се разбира от само себе си.

— Страхувам се обаче, че сватбата няма да стане.

— Защо? Нещо нередно по отношение на сеньоритата ли има?

— Не, доколкото знам. Очевидно тя е прелестна и невинна девойка, татко. Поканих ги да прекарат ден-два в дома ми в селото. Направих го, за да разгледа къщата и да оцени богатството ми.

— Мъдро си постъпил, сине.

— Но тя не пожела да се омъжи за мен.

— Но защо? Да откаже да се ожени за един Вега? Да се откаже да се сроди с най-могъщата фамилия в страната?

— Тя намекна, татко, че аз не съм този, който й е необходим. Струва ми се, че е малко лекомислена. На нея й се искало да свиря под прозорците й с китара, да докосвам ръката й, когато нейната дуеня не ни вижда и да правя редица други подобни щуротии.

— Кълна се във вси светии! Нима ти не си Вега? — възмути се дон Алехандро. — Нима някой достоен човек може да пренебрегне това? Нима всеки кабалеро не би се радвал да възпява любовта си на лунна светлина? Тези неща, които ти наричаш щуротии, са главната прелест, същината на любовта. Не се учудвам, че сеньоритата е недоволна от теб.

— Но аз не мисля, че подобни неща са необходими — възрази дон Диего.

— Ти отиде при сеньоритата и просто й заяви, че искаш да се ожениш за нея и толкоз. А не си ли помисли, че купуваш кон или бик! Кълна се във всички светии, ти нямаш никакви шансове да се ожениш за тази девойка. А в цялата страна тя е с най-добър произход, като изключим нашия.

— Дон Карлос ми каза да се надявам — вметна дон Диего. — Те си заминаха обратно и той намекна, че може би, когато тя постои там известно време и хубавичко си помисли, ще промени решението си.

— Тя ще бъде твоя само ако направиш всичко както се полага — каза дон Алехандро. — Та нали ти си Вега, следователно най-добрата партия в страната! Бъди поне малко кабалеро и ще спечелиш сърцето й. Що за кръв тече в жилите ти? Иска ми се да проверя дали не се е размила с вода.

— Не можем ли за известно време да отложим тази работа? — умоляващо попита дон Диего.

— Ти си на двадесет и пет. Аз не бях много млад, когато ти се роди. Скоро ще отида при нашите предци. Ти си единственият ми син и наследник, и трябва да имаш жена и потомство. Нима родът Вега ще изчезне от лицето на земята само защото във вените ти тече не кръв, а вода? В срок от три месеца трябва да си намериш жена, която да мога да приема в семейството или ще завещая цялото си състояние на францисканците.

— Татко!

— Говоря сериозно. Опомни се! Искаше ми се да имаш поне малко от мъжеството на Зоро, на този разбойник! Той има принципи и се бие за тях. Помага на безпомощните и отмъщава на потисниците и аз го приветствам. Бих предпочел синът ми да е на негово място, отколкото да го виждам такъв безволев мечтател, роб на празни блянове.

— Татко! Аз съм послушен син!

— Бих предпочел да си необуздан, това щеше да е по-естествено — въздъхна дон Алехандро. — По-добре да прощавах лудориите на младостта, отколкото да наблюдавам това отсъствие на живот. Събуди се, младежо! Спомни си, че си Вега! Когато бях на твоята възраст, аз не бях за посмешище. Готов бях да се сражавам с някого дори само да си мръднеше пръста, влюбвах се във всички блестящи очи, готов бях да споря с всеки кабалеро. Ха!

— Моля ви, татко, да не казвате това „Ха!“. Нервите ми са опънати до крайност.

— Ти трябва да бъдеш мъж!

— Ще се опитам — обеща дон Диего и се протегна на стола. — Надявах се да го избегна, но явно няма да ми се удаде. Ще се сватосам за сеньоритата като всички останали. Наистина ли сте решили да дадете наследството на францисканците?

— Да — потвърди дон Алехандро.

— Тогава е време да се опомня. Ще бъде непростимо цялото това богатство да ни напусне. Ще обмисля всичко мирно и спокойно тази нощ. Може би тук, далеч от селото, това най-после ще ми се удаде. Кълна се в светиите!…

Последното възклицание бе предизвикано от някаква врява пред хасиендата. Дон Алехандро и синът му чуха как няколко конника спряха пред вратата. Разнесоха се викове и дрънкане на шпаги.

— В целия свят няма покой — мрачно произнесе дон Диего. — Като че ли идат десетина души.

Беше точно така. Слугата отвори и в стаята нахлуха десетина благородници със саби и пистолети на кръста.

— Ха, дон Алехандро! Най-покорно ви молим за гостоприемство! — викна този, който ги предвождаше.

— Вие се възползвахте от него и без моето разрешение, кабалеро. Накъде сте тръгнали?

— Преследваме Зоро, разбойника.

— Кълна се в светиите! — възкликна дон Диего. — Дори тук човек не може да се избави от това. Само насилия и кръвопролития!

— Той нападна площада в Реина де Лос Анжелес — продължи говорещият. — Наказа съдията за това, че е осъдил брат Филип. Дебелият кръчмар също получи няколко камшика, както и десетина души. После избяга. Ние събрахме отряд и се втурнахме по петите му. Не се ли е появявал някъде наблизо?

— Доколкото ми е известно, не — отвърна дон Алехандро. — Синът ми пристигна преди малко.

— А вие не видяхте ли този нехранимайко, дон Диего?

— Не, не съм го виждал. Това бе единственото нещо, което ме зарадва по пътя.

Дон Алехандро бе дал нужните разпореждания на слугите си и сега голямата маса бе отрупана с чаши с вино и закуски. Младежите започнаха да ядат и пият. Дон Диего много добре знаеше какво означава това. Преследването на разбойника бе към края си. Ентусиазмът на младежите се беше изпарил. Щяха да седят на масата, да пият и да ядат през цялата нощ, да викат, да пеят, да разказват разни истории, а на сутринта да се върнат обратно в Реина де Лос Анжелес като всички подобни герои.

Това бе нещо обикновено. Преследването на Зоро бе предлог за едно приятно приключение.

Слугите донесоха още големи кани, пълни с разредено вино, а дон Алехандро им заповяда да сервират и месо. Младите благородници имаха слабост към този сорт развлечения. Жената на дон Алехандро бе починала преди няколко години, така че в къщата нямаше други жени освен прислужниците. Неканените гости можеха да се веселят колкото си искат.

След известно време те си свалиха сабите и пистолетите, а дон Алехандро заповяда на слугите си да ги отнесат в най-отдалечения ъгъл, защото не искаше пиянски схватки и убити в дома си.

Дон Диего пийна и поприказва малко с късните посетители, а после се отдръпна настрана и се заслуша в разговорите с такъв вид, сякаш всичко го дразнеше.

— Ех, че му провървя на Зоро, че не ни срещна — викаше един кабалеро. — Всеки един от нас щеше да е достатъчен, за да се справи с този разбойник. Ако войниците бяха мъже на място, отдавна щяха да са го заловили.

— Ха! Само да ми падне случай да го хвана! — разпали се друг. — Ама как виеше кръчмарят, когато го налагаше с камшика.

— Той към моята хасиенда ли тръгна? — попита дон Алехандро.

— Не сме съвсем сигурни. Тръгна по пътя за Сан Габриел и тридесетина души от селото хукнахме да го гоним. Разделихме се на три отряда и поехме в различни посоки. Предполагам, че все една от групите ще има късмет и ще залови този негодник. А ние попаднахме тук и в това е нашият успех!

Дон Диего стана.

— Сеньори, зная, че ще ме извините, ако се оттегля — каза той. — Изморих се от пътуването.

— Разбира се! — викна един негов приятел. — А когато си починете, елате пак да се повеселим.

Всички се разсмяха, а дон Диего се поклони според етикета и за последен път се увери, че никой не е в състояние да се задържи на краката си, за да му отговори на поклона. След това последният представител на рода Вега бързо напусна стаята, а глухонемият слуга го следваше по петите.

Дон Диего влезе в стаята си, която винаги стоеше приготвена за него. В нея вече гореше запалена свещ. Той затвори вратата след себе си, а Бернардо се изпъна пред нея в цял ръст, за да пази господаря си през нощта.

В голямата трапезария отсъствието на дон Диего почти не се забеляза. Баща му се намръщи и засука мустаците си. Искаше му се синът му да прилича на другите млади хора. Той си спомни, че никога не бе напускал подобна компания толкова рано. Още веднъж въздъхна и съжали, че светиите не са дарили сина му с червена кръв във вените.

През това време младежите пееха в хор някаква популярна любовна песничка и нестройните им гласове изпълваха трапезарията. Като ги слушаше, дон Алехандро се усмихваше, защото това му напомняше за собствената му младост.

Гостите се бяха излегнали на столовете и пейките от двете страни на дългата маса, удряха по нея с чашите и пееха, а от време на време избухваха в силен смях.

— Ех, ако сега се появи Зоро! — извика някой от тях.

Един глас от вратата им отговори:

— Той е тук, сеньори!