Джонстън Маккъли
Зоро (17)

Глава XVII
Сержант Гонзалес среща приятел

Тутакси прозорците светнаха и след малко вратата се отвори. На прага застана брат Филип — шестдесетгодишен великан, който закриваше с ръка пламъка на свещта.

— Какво означава целият този шум? — попита той с плътен глас. — И защо вие, чедо на злото, сте се качили с коня си на верандата?

— Преследваме прекрасния сеньор Зоро, братко, същия, когото наричат „Проклятието на Калистрано“ — отвърна Гонзалес.

— И смятате, че ще го намерите в този беден дом?

— Случвали са се и по-странни неща на този свят. Отговорете ми, братко! Не е ли минавал скоро оттук един конник?

— Не, не съм чул.

— И Зоро не ви е посетил току-що?

— Не познавам човека, за когото говорите.

— Но, разбира се, сте чували за него?

— Чувал съм, че помага на унизените, като наказва онези скотове, дето вършат светотатства и избиват индианците.

— На думи сте храбър, братко!

— Такъв съм си: казвам истината, войнико.

— Ще си имате неприятности с властта, скъпи францисканецо.

— Не се страхувам от политиците, войнико.

— Не ми харесва тонът ви. Ако сляза от коня си, ще опитате камшика ми.

— Сеньор! — извика брат Филип. — Ако пък аз бях с десетина години по-млад, щях да ви поваля в калта.

— Това е спорен въпрос! Но да се върнем към целта на посещението ми. Не сте ли видели онзи бяс, известен под името Зоро?

— Не съм го виждал, войнико.

— Хората ми ще обискират хасиендата.

— Обвинявате ме в лъжа? — възмути се брат Филип.

— Хората ми трябва да си запълнят времето, затова ще претърсят имението ви. Няма нищо, което бихте искали да скриете, нали?

— Като знам какви са гостите ми, бих искал да скрия виното си.

Гонзалес изруга и слезе от коня. Другите го последваха, а жребецът на сержанта бе свален от верандата и поверен на един войник.

След това водачът на отряда свали ръкавиците си, прибра шпагата си и съпроводен от войниците нахлу вътре, без да обръща внимание на протестите на брат Филип.

От кушетката в дъното на стаята се изправи човек и пристъпи към осветената част на стаята.

— Кълна се в очите си, това е моят приятел! — възкликна той.

— Дон Диего, вие тук? — задъха се Гонзалес.

— Бях в хасиендата си по работа и пристигнах, за да поговоря с брат Филип, който ме познава още от дете. Неспокойни времена настанаха! Мислех, че поне тук, в тази хасиенда, която е далеч от пътя и е собственост на монаси, ще мога да отдъхна малко на тишина, без да виждам насилия и кръв. Но излиза, че е невъзможно. Нима в тази страна няма място, където човек би могъл да помечтае, да се занимава с музика и поезия?

— Врели-некипели! — извика Гонзалес. — Дон Диего, вие сте мой добър приятел и истински кабалеро, кажете моля ви, виждали ли сте тази вечер Зоро?

— Не съм го виждал, скъпи ми сержанте.

— Не го ли чухте да минава край хасиендата?

— Не. Човек може спокойно да мине край хасиендата, без да го усети някой. Брат Филип и аз разговаряхме и тъкмо се канехме да си лягаме, когато вие пристигнахте.

— Значи негодникът е тръгнал по пътеката към селото — заключи сержантът.

— Видяхте ли го? — заинтересува се дон Диего.

— Ха! Та ние почти го настигнахме. Но на един завой към него се присъединиха близо двадесет души от бандата му. Те се нахвърлиха върху нас, но ние ги отблъснахме и продължихме да преследваме Зоро.

— Казвате, че с него са били още двадесет души?

— Цели двадесет. Хората ми могат да го потвърдят. Той е като трън в очите на войниците, но аз се заклех, че ще го заловя. И когато се срещнем…

— После ще ми разкажете за това — прекъсна го дон Диего, потривайки ръце. — Ще ми разкажете как сте му се подигравали по време на битката, как сте си играли с него, притиснали сте го до стената и сте го пронизали с шпагата си.

— Кълна се във вси светии! Вие ми се присмивате, кабалеро.

— Това е само шега, сержанте. Сега, когато вече се разбрахме, брат Филип би могъл да ни почерпи с вино. След такъв лов сигурно сте много уморен.

— Виното ще ни се отрази добре — съгласи се сержантът.

Влезе капралът и доложи, че колибите, плевните и конюшнята се претърсени, но не е намерена никаква следа от Зоро.

Брат Филип донесе вино, макар да си личеше, че го прави с явно нежелание, единствено за да изпълни молбата на дон Диего.

— Какво ще правите сега, сержант? — попита дон Диего, след като виното бе поднесено. — Дълго ли ще търсите разбойника из страната и ще всявате паника?

— Мръсникът сигурно е тръгнал обратно към Реина де Лос Анжелес, кабалеро — отвърна сержантът. — Той сигурно се мисли за много умен, но аз разгадах плана му.

— И какъв е той?

— Зоро ще заобиколи Реина де Лос Анжелес и ще поеме към Сан Луис Рей. Там сигурно ще отдъхне за малко, за да заблуди хайката, а след това отново ще тръгне към местността Сан Жан Калистрано. Оттам е започнал своя път, затова са го нарекли „Проклятието на Калистрано“. Да, той ще отиде в Калистрано.

— А войниците?

— Ние бавно ще го следваме, ще се отправим към града и когато чуем за поредното му насилие, ще бъдем наблизо, вместо да чакаме в гарнизона. Ще го открием по пресните следи и ще го преследваме, докато го заловим жив или мъртъв.

— И ще получите наградата — добави дон Диего.

— Съвсем вярно, кабалеро. Ще получа наградата. Но аз жадувам и за отмъщение. Този негодник веднъж успя да ме разоръжи.

— Аха, това беше, когато ви заплашваше с пистолет и бяхте принуден да се сражавате не съвсем успешно.

— Да, точно тогава, приятелю. Имам да разчиствам сметки с него.

— Тревожни времена! — въздъхна дон Диего. — Ще ми се да отминат. Човек не може спокойно да размишлява. Има мигове, когато си мисля, че ще замина далеч в планината, където няма други живи същества освен гърмящите змии и гущерите. Там ще поживея известно време. Ето къде човек може да се отдаде на размисъл.

— За какво да размишлява? — викна Гонзалес. — Защо не спрете с тези размишления и не започнете да действате? Какъв човек щяхте да бъдете, ако от време на време се решавахте да поспорите с някого, а дори и да му се озъбите. Това, което ви е необходимо, са врагове.

— Да ме пази Господ! — възкликна до Диего.

— Наистина, кабалеро! Повоювайте, поухажвайте някоя сеньорита, насмейте се. Събудете се и станете човек!

— Кълна се в душата си! Почти ме убедихте, сержант. Но няма да стане. Не съм способен на подобни усилия.

Гонзалес измърмори нещо под големите си мустаци и стана от масата.

— Не ви обичам особено, братко, но ви благодаря за виното, което беше превъзходно — обърна се той към монаха. — Трябва да продължим пътя си. Войнишкият дълг ни зове.

— Не ми споменавайте за път — отзова се дон Диего. — Аз самият също трябва да тръгна утре сутринта. Свърших си работата в хасиендата и се връщам в селото.

— Позволете ми да изразя надеждата си, че няма да умрете от това свръхусилие, добри ми приятелю — рече язвително сержант Гонзалес.