Джонстън Маккъли
Зоро (6)

Глава VI
Диего си търси невяста

Дон Диего бавничко отпиваше от виното си и гледаше някъде през масата, а дон Карлос го наблюдаваше с интерес и усещаше, че гостът иска да каже нещо важно.

— Аз изминах този път в пек и прахоляк не за да си говорим за Зоро или за някой друг бандит — след дълго мълчание изрече дон Диего.

— Каквато и да е работата ви, вашето семейство винаги е добре дошло в дома ми и се радвам да ви поздравя, кабалеро.

— Вчера сутринта имах важен разговор с баща си — продължи дон Диего. — Той ми каза, че според него аз не изпълнявам както трябва задълженията си на един двадесет и пет годишен наследник.

— Но не зная…

— О! Без съмнение, той знае! Баща ми е умен човек.

— И никой на тоя свят не би го оспорил, дон Диего!

— Той ме убеждаваше да се пробудя и да започна да действам. Явно досега съм живял с мечтите си. Човек с моето положение и моето състояние е длъжен да постъпва по определен начин.

— Това е проклятието на общественото положение.

— Когато баща ми умре, аз като единствен син ще наследя състоянието му. При това положение всичко е наред. Но ако аз умра? Какво ще стане тогава? Ето какво пита баща ми.

— Разбирам.

— Млад човек като мен трябва да има жена, стопанка на дома, а също, хм… трябва да има потомство, за да продължи този древен род.

— Няма нищо по-вярно от това — потвърди дон Карлос.

— И така, реших да се оженя.

— Това трябва да направи всеки човек, дон Диего. Аз добре помня как ухажвах доня Каталина. Ние безумно се обичахме, но баща й не ми я даваше. Бях само на седемнадесет и може би заради това той беше прав. Но вие сте почти на двадесет и пет. Разбира се, женете се каквото и да стане, женете се.

— Затова и пристигнах. Да поговорим по този въпрос — каза дон Диего.

— Да поговорите с мен по този въпрос? — продума дон Карлос, едновременно със страх и радостна надежда в душата.

— Това ще бъде твърде скучно, навярно. Любов, женитба и други подобни неща. Това са своего рода неприятности. Представете си само човек със здрав разум да тича подир някоя жена, да й свири на китара, да се увърта около нея като някой глупак, когато всички знаят намеренията му. Ами церемонията след това! Аз съм човек с положение и венчавката трябва да бъде внимателно обмислена; трябва да се устрои пир за местните жители и други подобни. И всичко това само защото човек си взема жена, която ще стане стопанка на дома му.

— Повечето младежи биха били във възторг да покорят една жена и щяха да се гордеят, ако можеха да направят пищна и красива сватба.

— Разбира се! Но това е страшно изморително. Още повече, че ще ми се наложи да изтърпя всичко това. Разбирате ли, такова е желанието на баща ми. Вие — още веднъж ме извинете — попаднахте в незавидно положение. Това е заради политиката, разбира се, но имате прекрасен произход, родът ви е най-добрият в страната.

— Благодаря ви, че ми припомнихте това, сеньор — каза дон Карлос и стана, за да се поклони.

— Всички го знаят, сеньор. И естествено, когато Вега избира съпруга, е длъжен да избере девойка със знатен произход.

— Разбира се! — възкликна дон Карлос.

— Вие имате една-единствена дъщеря, сеньорита Лолита.

— О, да, разбира се, сеньор. Лолита е на осемнадесет години и е красива и образована девойка, ако е удобно бащата да хвали дъщеря си.

— Видях я в мисията в селото — каза дон Диего. — Тя наистина е красива, а чух, че е и образована. В произхода и възпитанието й не мога да се съмнявам. Мисля, че тя ще бъде добра стопанка на моя дом.

— Сеньор?

— Това е и целта на днешното ми посещение, сеньор.

— Вие искате съгласието ми да ухажвате дъщеря ми?

— Да, сеньор.

Лицето на дон Карлос засия и той отново скочи, за да стисне ръката на дон Диего.

— Тя е прекрасно цвете. Аз също исках тя да се ожени, но имах известни опасения, тъй като не исках тя да отиде в семейство с по-нисък произход. Но когато става въпрос за Вега, то не могат да съществуват никакви спънки. Давам ви разрешението си, сеньор.

Дон Карлос беше възхитен. Брак между дъщеря му и дон Диего Вега! Състоянието му щеше да бъде върнато, отново щеше да стане богат и влиятелен. Той извика индианеца и му нареди да повика жена му. След няколко минути доня Каталина излезе на верандата, за да поздрави госта. Лицето й сияеше, тъй като беше чула всичко.

— Дон Диего ни прави чест, като иска разрешение да засвидетелства своето уважение към нашата дъщеря — обясни дон Карлос.

— Дадохте ли съгласието си? — попита доня Каталина.

— Да, дадох го — отвърна дон Карлос.

Доня Каталина протегна ръка, а дон Диего я стисна леко и веднага я пусна.

— Ние можем да се гордеем с подобно предложение — каза доня Каталина. — Надявам се, че ще успеете да завладеете сърцето й.

— Що се отнася до това — започна дон Диего, — мисля, че не са нужни подобни глупости. Сеньоритата или ще склони да стане моя съпруга, или не. Нима мога да повлияя на избора й, ако започна да свиря на китара под прозореца й, да стискам ръката й, да се кланям и въздишам. Аз искам да се оженя за нея, иначе не бих дошъл.

— Аз… аз… разбира се! — обади се дон Карлос.

— О, сеньор, но девойките обичат да бъдат покорявани — каза доня Каталина. — Това е тяхна привилегия. Сладките мигове на ухажването се помнят цял живот. Помнят се прекрасните думи, изречени от любимия, първата целувка, когато сте стояли край ручея и сте се гледали в очите. И как той се е изплашил заради нея, когато са яздили и конят й препуснал внезапно… Всичко това прилича на малка игра, която се повтаря от създаването на света, и може да изглежда безсмислена, сеньор, но е чудесна.

— Нищо не разбирам от това — възрази дон Диего. — Никога не съм тичал подир някоя жена и не съм ухажвал.

— Жената, за която ще се ожените, няма да е огорчена от това, сеньор.

— О — намеси се дон Карлос, уплашен да не изпусне влиятелния зет — малко усилие няма да ви навреди. Разбира се, девойката обича да я ухажват, дори когато вече е взела някакво решение.

— Имам слуга, който много добре свири на китара — спомни си дон Диего. — Тази вечер ще му кажа да излезе и да посвири под прозорците на сеньоритата.

— А вие няма ли да дойдете? — прошепна доня Каталина.

— Да идвам отново, и то през нощта, когато от морето духа хладен вятър? — възкликна дон Диего. — Това ще ме убие. Освен това индианецът свири по-добре от мен.

— Никога не съм чувала подобно нещо! — доня Каталина едва си поемаше дъх. Гордостта й бе оскърбена.

— Нека дон Диего прави, каквото намери за необходимо — възрази дон Карлос.

— Мислех — каза дон Диего, — че вие ще уредите всичко по венчавката и ще ме известите. Е, аз ще подготвя дома си, мога да наема и повече слуги. Сигурно ще трябва да си купя карета, за да заминем с годеницата ми в Санта Барбара, където искам да посетя един приятел. Не може ли вие да се погрижите за всичко останало? И само да ме известите кога ще се състои венчавката?

Сега самият дон Карлос беше засегнат.

— Кабалеро, когато ухажвах доня Каталина, тя буквално ме печеше на шиш: ту се мръщеше, ту се усмихваше на следващия ден. Това придаваше някаква пикантност на всичко. Не бих искал за дъщеря ми да е другояче. Вие самият ще съжалявате, ако не я ухажвате. Не искате ли да видите сеньоритата?

— Мисля, че просто съм длъжен да я видя — отвърна дон Диего.

Доня Каталина вирна глава и влезе в дома си, за да доведе девойката.

Скоро се показа с дъщеря си — мила девойка с блестящи черни очи и черни коси, навити около главата й като пръстен, с прелестни малки крачета, които се подаваха изпод светлата й рокля.

— Радвам се отново да ви видя, дон Диего — каза тя.

Той се наведе да целуне ръката й, а след това я поведе към масата.

— Вие сте толкова прекрасна, както и в деня, когато ви видях за последен път.

— Винаги трябва да казвате на сеньоритата, че тя е по-прекрасна от последния път, когато сте я видели — изстена дон Карлос. — Ех, ако аз бях млад и можех отново да обичам!

Той се извини и влезе в къщата, а доня Каталина се отправи към другия ъгъл на верандата. По този начин младите можеха спокойно да поговорят, като същевременно оставаха под наблюдението на дуенята.

— Сеньорита — започна дон Диего, — днес поисках от баща ви разрешение да ви направя предложение.

— О, сеньор! — възкликна девойката.

— Как мислите, ще бъда ли подходящ съпруг за вас?

— Защо аз… тоест…

— Кажете вашата дума, сеньорита, и аз ще я предам на баща си, а семейството ви ще се заеме с подготовката на церемонията. Те ще могат да ми пратят съобщение по някой дивак. Пътуванията извън дома, когато не са крайно необходими, ме изморяват.

В прекрасните очи на сеньоритата започнаха да проблясват гневни пламъчета, но дон Диего не ги забелязваше и по този начин подготвяше поражението си.

— Сеньорита, съгласна ли сте да станете моя жена? — попита той и леко се наклони към нея.

Лицето на Лолита пламтеше. Тя скочи от стола и стисна малките си юмручета.

— Дон Диего Вега — каза тя. — Вие сте от знатно семейство, имате голямо богатство и ще наследите още по-голямо, но у вас няма живот, сеньор. Как си представяте вие ухажването и любовта? Вие не желаете да се затрудните, като изминете четири мили равен път, за да видите любимата девойка, за която искате да се венчаете! Що за кръв тече в жилите ви?

Като чу това доня Каталина прекоси тичешком веранда, като правеше знаци на дъщеря си, които сеньорита Лолита отказваше да разбере.

— Човекът, за когото ще се венчая, трябва да ме ухажва и да заслужи любовта ми — продължи тя. — Той трябва да трогне сърцето ми. Да не си мислите, че аз съм някоя индианка, която се отдава на първия, който й е направил предложение? Човекът, който иска да ми стане съпруг, трябва да е истински мъж. Ще изпратите слугата си да свири под прозорците ми? О, чух ви, сеньор! Изпратете го, сеньор, а за ще изсипя отгоре му вряла вода и ще избеля червената му кожа! Простете, сеньор!

Тя гордо отметна глава, приповдигна копринената си пола и като мина покрай него, влезе в къщата, без да обръща внимание на майка си.

Доня Каталина се тюхкаше за изгубените надежди. Дон Диего Вега погледна след девойката, почеса се замислено по главата и хвърли едно око на коня си.

— Аз… аз мисля, че тя не ме одобри — каза той тихо.