Джонстън Маккъли
Зоро (14)

Глава XIV
Капитан Рамон пише писмо

Беше тъмно, когато капитан Рамон стана от прахоляка пред дома на дон Диего Вега и тръгна в тъмнината по пътеката към гарнизона. Кръвта му ядно кипеше, лицето му беше почервеняло от злоба. В гарнизона бяха останали не повече от половин дузина войници, защото повечето бяха тръгнали със сержант Гонзалес, а от останалите четирима бяха болни и двама — наряд.

Капитан Рамон не можеше да изпрати хора в дома на Вега, за да се опитат да хванат разбойника. Освен това той предположи, че Зоро ще се задържи там не повече от няколко минути и вероятно вече се е метнал на коня си и е препуснал нанякъде. Известно бе, че разбойникът никога не се задържаше дълго на едно място.

Още повече, че капитан Рамон не желаеше да стане известно на всички как Зоро за втори път се бе разправил с него. Не можеше да разкаже, че е оскърбил самотна дама, а Зоро го е наказал за това, като го е накарал да коленичи пред нея и да я помоли за прошка, а след това го е изхвърлил през парадния вход като куче.

Капитанът реши, че най-добре ще бъде да премълчи случилото се. Той предположи, че Лолита ще разкаже на родителите си за случката и икономът ще потвърди думите й, но се съмняваше, че дон Карлос ще предприеме нещо по този въпрос. Дон Карлос нямаше да се скара с офицер от армията, тъй като вече бе заслужил недоволството на губернатора. Рамон повече се безпокоеше да не би дон Диего да узнае подробности от случилото се, защото ако един Вега вдигнеше ръка срещу него, капитанът имаше незначителни шансове да запази общественото си положение.

Докато крачеше из кабинета си, капитан Рамон даваше воля на яростта си и обмисляше ситуацията. Знаеше, че губернаторът и неговите приближени се нуждаеха от средства за разгулния си живот. Те конфискуваха имотите на богатите, които предизвикваха и най-малкото подозрение, и разбира се, биха приветствали всяка нова жертва. Не можеше ли да им подхвърли някоя и по този начин да закрепи позициите си пред губернатора? Един офицер можеше да се осмели да намекне, че семейство Вега не е съвсем лоялно към губернатора.

Това поне можеше да направи. Щеше да си отмъсти за издевателството, което си позволи дъщерята на дон Карлос Пулидо. При тази мисъл капитан Рамон се усмихна вътрешно въпреки яда си. Той поиска да му донесат хартия и мастило и заповяда на един от хората си да се приготви за път.

Още няколко минути капитан Рамон кръстосваше кабинета си, за да обмисли текста на писмото. Най-накрая седна на писалището и адресира посланието си до негово превъзходителство губернатора, до резиденцията му в Сан Франциско де Азис.

Ето какво написа:

„Получих съобщенията относно разбойника, известен под името Зоро. Съжалявам, че още в това писмо не мога да доложа за задавянето на негодника, но се надявам, че ще бъдете снизходителен към мен в този случай, тъй като обстоятелствата са малко необичайни. По-голямата част от войниците ми преследват нехранимайкото, като им е заповядано да го заловят жив или мъртъв. Но Зоро не е сам. Поддържат го в някое от съседните села, което му дава възможност да се скрие, когато е необходимо, да получава храна, напитки и най-вече отпочинали коне.

Вчера той е посетил хасиендата на дон Карлос Пулидо — кабалеро, известен с неприязънта си към ваше превъзходителство. Изпратих там хора и самият аз отидох. Докато хората ми търсеха следите му, разбойникът изскочи от един шкаф в дома на дон Карлос и вероломно ме нападна. Рани ме в дясното рамо, но аз продължих да се сражавам, докато в един момент нападателят се изплаши и хукна да се спасява. Длъжен съм да отбележа, че дон Карлос отчасти ми попречи при преследването на беглеца. Освен това, когато пристигнах в хасиендата, този човек вечеряше там със сеньор Пулидо — мястото е превъзходно за скривалище, защото е встрани от главния път. Страхувам се, че Зоро разполага със своя тайна квартира, когато действа по тези места и чакам вашите инструкции. Длъжен съм да добавя, че дон Карлос се отнасяше с недостатъчно уважение към мен, докато бях в дома му, и че дъщеря му сеньорита Лолита едва се сдържаше да не изкаже възхищението си от разбойника и насмешките си над усилията на войниците.

Съществуват и обстоятелства, които показват, че лоялността на още едно знатно и богато семейство е под съмнение, но мисля ще се съгласите, че не мога да пиша за подобни неща в писмо, изпратено по куриер.

С дълбоко уважение,

Рамон, капитан и комендант на гарнизона в Реина де Лос Анжелес.“

Когато свърши, Рамон се усмихна. Той знаеше, че последните редове ще накарат генерала да се замисли. От всички знатни семейства фамилията на Вега беше почти единствената, която можеше да предизвика височайшето подозрение.

Що се отнася до Пулидо, то капитан Рамон лесно можеше да си представи какво щеше да последва. Губернаторът щеше да побърза да се разправя с тях и тогава сеньорита Лолита щеше да се нуждае от нечии протекции. Тогава можеше и да престане да отблъсква ухажванията на капитана.

Рамон се залови да направи копие на писмото, защото смяташе да изпрати оригинала по куриера, а копието да запази в архива си, в случай че се наложеше да се позове на него. Когато приключи, той запечата оригинала в плик и го занесе в караулното, за да го предаде на избрания куриер. Войникът му се поклони, метна се на коня и препусна на север по посока към Сан Фернандо и Санта Барбара, които предхождаха Сан Франциско де Азис. През цялото време в ушите му ехтеше заповедта на капитана да бърза колкото се може повече, да сменя коня си във всички мисии и села от името на негово превъзходителство.

Рамон се върна в стаята си, наля си вино и взе да препрочита копието на писмото. Почти съжали, че не бе употребил по-силни изрази, макар да знаеше, че тогава губернаторът щеше да реши, че преувеличава. От време на време спираше четенето, за да прокълне Зоро. В същото време си представяше красивата и грациозна Лолита и си казваше, че трябва да я накаже за дръзкото й държание.

Капитанът предполагаше, че сега Зоро е на много мили от гарнизона, но грешеше, защото „Проклятието на Калистрано“, както го наричаха войниците, не бе напускал селото, откакто се прости със сеньорита Лолита.