Джонстън Маккъли
Зоро (11)

Глава XI
Тримата кандидати

Положението беше трудно: дон Карлос не искаше да разгневи нито дон Диего Вега, нито човека, който бе сред приближените на губернатора. Ако дъщеря му не можеше да накара сърцето си да се влюби в дон Диего, може би щеше да обикне капитан Рамон? След дон Диего той бе най-добрият кандидат за зет в цялата околност.

— Какъв е отговорът ви, сеньор? — попита капитанът.

— Сигурен съм, че ще ме разберете, сеньор — заговори дон Карлос почти шепнешком. — Длъжен съм да ви дам едно кратко обяснение.

— Да, сеньор.

— Тази сутрин дон Диего ми зададе същия въпрос.

— Ха!

— Вие знаете произхода и семейството му, сеньор. Можех ли да му откажа? Разбира се, че не. Но ето какво мога да ви заявя: сеньоритата ще се омъжи за този, когото избере. Макар и да е получил разрешението ми да я ухажва, ако дон Диего не трогне сърцето й…

— Тогава мога да опитам аз? — попита капитанът.

— Точно така, сеньор. Разбира се, дон Диего е богат, но вие притежавате смелост и мъжество, а дон Диего… той… той по-скоро…

— Напълно ви разбирам, сеньор! — задави се от смях капитан Рамон. — Не може да се каже, че е храбър и блестящ кабалеро! Дано само дъщеря ви не предпочете богатството пред истинския мъж…

— Моята дъщеря ще послуша сърцето си, сеньор — гордо изрече дон Карлос.

— Значи въпросът стои така: дон Диего Вега или аз.

— Докато проявявате нужната скромност, сеньор. Не бих искал някое ваше действие да усложни отношенията между семейство Вега и моето.

— Няма да действам срещу интересите ви, дон Карлос — обеща капитан Рамон.

Докато дон Диего разговаряше със сеньорита Лолита, тя наблюдаваше баща си и капитан Рамон и се досещаше за какво говорят. Разбира се, ласкаеше я мисълта, че такъв блестящ офицер попадаше в списъка на претендентите за ръката й, но въпреки това не трепна от вълнение, когато очите им се срещнаха. Междувременно мисълта й бе заета със спомена за Зоро и за начина, по който той бе докоснал ръката й. Само ако дон Диего приличаше на разбойника, ако се появеше някой, който да съедини богатството на Вега, с характера, храбростта и жизнеността на разбойника!

Изведнъж навън настана суматоха и в стаята влязоха войниците, начело със сержант Гонзалес.

Те отдадоха чест на капитана, а грамадният сержант с учудване погледна раненото му рамо.

— Негодникът избяга — доложи Гонзалес. — Следвахме го на разстояние три мили и нещо, докато се промъкваше в планината. Там го издебнахме…

— Е, и? — попита Рамон.

— Той има помощници.

— Кои са те? — попита комендантът.

— Цели десет души го очакваха, капитане. Те се нахвърлиха върху нас, преди да ги забележим. Ние се сражавахме храбро и ранихме трима от тях, но те избягаха, взеха и ранените си приятели. Не очаквахме тази банда, затова попаднахме в засадата.

— Значи си имаме работа с цяла банда! — възкликна капитан Рамон. — Сержант, утре сутринта съберете отряд. Вие ще изберете хората. Поведете ги по следите на Зоро. Не спирайте, докато не го хванете или убиете. Прибавям четвърт от заплатата си към наградата, обещана от негово превъзходителство губернатора, ако изпълните успешно задачата си.

— Ха! Точно това исках! — извика сержантът. — Сега за нула време ще му видим сметката на този нехранимайко. Ще ви покажа цвета на кръвта му.

— Това ще бъде справедливо, след като той видя какъв е цветът на тази на капитана — обади се дон Диего.

— Какво говорите, дон Диего, приятелю мой! Капитане, вие кръстосахте шпага с този мизерник?

— Да — отговори Рамон. — Преследвали сте само коня на мошеника, сержант. Нехранимайкото беше тук и си тръгна, след като аз дойдох. Така че вие сте срещнали някой друг в планината. Зоро постъпи с мен така, както с вас в кръчмата. Той имаше пистолет, приготвен в случай че се окажа твърде добър фехтовач.

Капитанът и сержантът се погледнаха един друг в очите, като всеки се опитваше да прецени каква е истината в думите на другия. В това време дон Диего се опитваше да стисне ръката на Лолита, нещо, което никак не му се удаваше.

— Това може да се изкупи само с кръв! — извика Гонзалес. — Ще преследвам този негодник, докато не го обезвредя. Ще разрешите ли да избера хора, капитане?

— Можете да вземете всеки войник от гарнизона — отвърна капитанът.

— Сержант Гонзалес, бих искал да тръгна с вас — внезапно се намеси дон Диего.

— Свети Боже! Та това ще ви убие, кабалеро! Ден и нощ на седлото, от баир на баир, в прахоляци и горещина. А и има вероятност да влезем в бой.

— Може би наистина за мен ще е по-добре да остана в селото — съгласи се дон Диего. — Но Зоро обезпокои членовете на това семейство, а аз съм техен верен приятел. Поне ще ме посвещавате във всичко: как е избягал, ако ви се изплъзне, как и къде ще го следвате, за да мога поне мислено да бъда с вас.

— Разбира се, кабалеро, разбира се — отвърна сержант Гонзалес. — Ще ви доставя удоволствието да зърнете мъртвото лице на разбойника. Заклевам се!

— Ужасна клетва, сержант. Да предположим, че това изведнъж се случи?

— Искам да кажа, ако убия негодника, кабалеро. Капитане, ще се приберете ли тази нощ в гарнизона?

— Да — отговори Рамон. — Въпреки раната аз мога да яздя.

Като казваше тези думи, той погледна дон Диего и по устните му заигра насмешка.

— Пътният прахоляк е великолепен! — съгласи се дон Диего. — Аз също ще се върна в Реина де Лос Анжелес, ако дон Карлос бъде така любезен да ми отстъпи каретата си. Ще завържа коня си отзад. Да измина това разстояние на кон още веднъж би било убийствено за мен.

Гонзалес се разсмя и излезе от къщата. Капитан Рамон изказа почитанията си на дамите, хвърли гневен поглед на дон Диего и последва сержанта. Младият благородник отново се обърна към сеньоритата, докато родителите й бяха заети с изпращането на капитана.

— Ще помислите ли по въпроса, който ви зададох? — попита той. — Баща ми ще ме пита пак след няколко дни и аз ще избегна упрека, ако му кажа, че всичко е наред. Ако се решите да се омъжите за мен, кажете на родителите си да изпратят съобщението по някой слуга. И тогава ще приготвя всичко за сватбата.

— Ще си помисля върху това — обеща девойката.

— Бихме могли да се венчаем в мисията Сан Габриел, но ще трябва да направим за това цяло пътешествие. Брат Филип от мисията е мой приятел от детинство и бих искал той да ни венчае, ако нямате нищо против. Той може да пристигне в Реина де Лос Анжелес и да извърши бракосъчетанието в малката църква на площада.

— Ще помисля върху това — повтори Лолита.

— След няколко дни може би пак ще дойда да ви видя, ако преживея тази нощ. Лека нощ, сеньорита. Надявам се, че ще ми разрешите да целуна ръката ви?

— Не се затруднявайте, моля — отговори младата сеньорита. — Това може да ви изтощи!

— О-о! Благодаря ви! Виждам, че сте много грижовна. Ще бъда щастлив да имам такава съпруга.

Дон Диего напусна стаята, а сеньорита Лолита изтича в стаята си и започна да си скубе косите и да се удря с малките си юмручета. Тя беше твърде разгневена, твърде вбесена, за да може да заплаче. Да й целуне ръката?! Зоро не питаше, той просто го направи. Зоро не се изплаши от смъртта, а ловко й се изплъзна. Ех, ако дон Диего поне малко приличаше на разбойника! Тя чу стъпките на войниците, а след малко и дон Диего си замина с каретата на баща й. Тогава сеньорита Лолита се върна отново в стаята при родителите си.

— Татко, не мога да се омъжа за дон Диего — решително заяви тя.

— Но каква е причината за решението ти, дъще моя?

— Едва ли бих могла да кажа нещо определено, но това не е човекът, когото бих пожелала за свой съпруг. Той е безжизнен; животът с него би бил едно безкрайно мъчение.

— Капитан Рамон също поиска позволение да те ухажва — подметна доня Каталина.

— И той не ми допада. Не ми харесва изразът на очите му — възрази девойката.

— Ти си прекалено придирчива — каза дон Карлос. — Ако преследванията продължат още една година, ще станем бедняци. Най-добрият жених в страната ти предлага брак, а ти го отпращаш. Не искаш за съпруг и един офицер с добро положение в обществото, защото не харесваш погледа му. Помисли за това, момиче. Бракът с дон Диего е много изгоден. Може би, когато го опознаеш, той ще ти хареса. Той може да се промени. Стори ми се, че те ревнува от капитана. Щом като можеш да предизвикаш ревността му…

Лолита се разплака, но скоро се овладя и избърса сълзите си.

— Аз… аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да го обикна. Но все още не мога да се реша на този брак.

Тя забърза към стаята си и извика своята прислужница индианка. Скоро светлините в къщата угаснаха, тъмнината обгърна всичко наоколо освен колибите на индианците, които си разказваха край огньовете страшни истории, като всеки се стараеше да надмине другите в лъжите. От стаята на дон Карлос и жена му долиташе леко хъркане.

Но сеньорита Лолита не спеше. Беше се подпряла на прозореца и гледаше далечните огньове. Мислите й бяха устремени към Зоро. Спомни си грациозния му поклон, гальовния му плътен глас, докосването на устните му до дланта й.

— О, ако не беше такъв разбойник! — въздъхна тя — Колко силно би могла да го обикне една жена!