Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (26)

Двадесет и пета глава

Опитът с риболова се оказа също толкова резултатен, колкото и останалите опити на Уокър да се добере до заподозрените. Успя да направи безкраен списък с регистрации на лодки, и всички те бяха на хора с безупречен живот.

— Май подхождаме погрешно — каза той на Тъкър седмица по-късно. — Изглежда трябва да държим под око училището и да видим дали там не се мотае някой, който не му е работа.

— Струва си да пробваме — съгласи се Тъкър. — Вземи една от цивилните коли и паркирай някъде около игрището. Ако някой пуска наркотици на децата, със сигурност ще е около училището. Трябва да е място, където непрекъснато идват и си отиват възрастни. Едва ли ще бъде по време на часовете по физическо или през междучасията, когато учителите са единствените възрастни.

Уокър кимна.

— Още следобед отивам. Ще взема моята кола, да не би да познават вашите, нищо че са без обозначения.

— Добре. Анди откри ли нещо за онзи с върховния скутер?

— Нищо. Крейг Ремингтън май си е изкарал напълно законно парите във високите технологии. Продал си е дяловете и се е пенсионирал рано-рано, за да започне да колекционира ей такива скъпи играчки.

— Пет пари не давам доколко законно изглежда всичко. За мен е подозрителен. Не може млад мъж на неговата възраст да виси непрекъснато тук. Не ме разбирай погрешно. Обичам Тринити Харбър, но не е популярно място сред младежта.

— Ще стане, ако Боби си постигне своето. Само изчакай да се заеме с плановете за развитие, за които говореше.

Тъкър потръпна.

— И ние си въобразяваме, че имаме проблеми. Само чакай да нахлуят тълпите.

— Поне няма да скучаеш.

— Аз и сега не скучая — той погледна напрегнато Уокър. — А ти?

Уокър се чудеше дали някога би скучал с жена като Дейзи до себе си. Нямаше нищо против да прекара няколко седмици необезпокояван, за да разбере. Може би ако успее да разреши този случай до края на ваканцията, тримата биха могли да заминат за малко, или нещо такова. Може би първата му задача би трябвало да бъде меденият месец, на който да отидат само двамата.

Фактът, че обмисля такава възможност го стресна. Нито веднъж, докато бе женен за Лори не бе изпитал желание да отидат във ваканция. Дори съкрати медения месец, защото бе затрупан с работа. Дали ставаше така, защото бе работохолик, или защото приятните моменти в брака му бяха приключили с края на брачната церемония? Имаше странното чувство, че е последното. Ожениха се, защото Лори настояваше, а той се съгласи, тъй като това бе естественото развитие на връзката им. Имаше и доста предупредителни знаци, както по отношение на неизпълнените очаквания, така и в собственото му равнодушие да задълбочи връзката между тях.

Все още мислеше по този въпрос, когато няколко дена по-късно за четвърти път спря под огромния дъб точно срещу началното училище. Днес взе колата на Дейзи, просто за да смени, но до този момент всичко си беше наред. Нито един подозрителен човек не се мяркаше. А и както изглежда никой не обръщаше внимание на присъствието му.

На алеята се бяха подредили няколко училищни автобуса. Шофьорите пушеха скупчени край единия и си приказваха. Кварталът бе притихнал.

И ето че най-неочаквано, един тийнейджър бавно се приближи откъм гимназията. Вървеше небрежно, може би малко наперено. Облечен бе като всички на неговата възраст — с широки дънки, които висяха чак до коленете и създаваха впечатление, че ще се свлекат всеки миг, огромно яке и скъпи маратонки. На възраст приличаше на момче от гимназията, едва ли бе в седми клас в началното училище.

Можеше и да се окаже, че идва да прибере по-малкия си брат или сестра, но Уокър се усъмни. Имаше нещо издайническо в стрелкащия се поглед и в начина, по който заобиколи автобусите и майките.

Той долови звънеца за края на часовете и притихналият следобед бе огласен от втурналите се навън деца. Някои се насочиха към рейсовете, други се оглеждаха за майките си, а трети, главно по-големите, от шести и седми клас, се събираха на групички. И ето че две от по-големите момчета се отделиха от останалите и тръгнаха към тийнейджъра, когото Уокър държеше под око. Срещата започна с много шум, перчене, надуване и здрависване, което си бе напълно невинно. Но неочаквано, тъкмо когато той се канеше да загърби срещата като поредната фалшива тревога, забеляза как едно от по-малките момчета пъхва тайно в джоба на непознатия нещо за очевидна размяна.

Той се вгледа внимателно и с ужас откри, че момчето, което пъхна дребния предмет, очевидно наркотик, в джоба на гимназиста, е Гари Финч, тринайсетгодишният приятел на Томи.

— По дяволите — прошепна той и отвори вратата на колата, но в същия момент една патрулна кола зави иззад ъгъла и рязко спря до него.

Дежурният изскочи до Уокър, преди той да успее да реагира.

— Излизай — нареди той. — Да ти виждам ръцете.

Уокър го загледа, без да може да повярва, след това извърна поглед към ъгъла, но трите момчета бяха изчезнали, уплашени от пристигането на полицая. Той блъсна с длани волана.

— Кретен такъв! — ревна той.

Полицаят го изгледа стреснато и отстъпи.

— Уокър, нали?

— Самият той — отвърна кисело той. — А ти току-що ми разби на пух и прах прикритието, дето щеше да има полза от него. Къде, по дяволите, ти беше умът?

— От централата звъннаха, че някаква майка забелязала тип, който се мотае наоколо всеки ден от началото на седмицата. Не го познавала и й се видял подозрителен. Уплашила се да не е някой перверзник — момчето се притесни, докато обясняваше. — Извинявай. Трябваше да проверя.

— Да, разбира се, няма как — съгласи се с дълбока въздишка Уокър.

Русото момче се огледа.

— Тук наистина ли става нещо нередно?

— Така ми се стори. Поне разпознах едно от замесените деца. До този момент това ни е най-ценната следа.

— Аз сам ще обясня на Тъкър.

— Няма нужда. Ти само си вършеше работата.

— Ако знаех, че си тук…

— И да знаеше, пак беше длъжен да провериш — каза му Уокър. — Просто забрави. И такива неща се случват.

 

 

Същата вечер спря в стаята на Томи, докато момчето си пишеше домашното.

— Трябва да поговорим — каза му той и седна на леглото.

— Объркал ли съм пак нещо? — момчето вдигна тревожен поглед.

— Не, няма нищо, наистина, но трябва да те попитам нещо и искам да ми кажеш истината, въпреки че някой може да пострада. Много е важно.

Очите на Томи се разшириха, но той кимна.

— Когато ми разказа, че си дочул момчетата да си говорят за трева, Гари беше ли един от тях?

Томи се сви, а лицето му изведнъж стана нещастно.

— Не искам да има неприятности. Те просто си говореха. Не вършеха нищо нередно.

Уокър въздъхна. Това бе достатъчно потвърждение.

— Докато не ти разреша, ще стоиш далече от Гари, ясно ли е? Няма да ходиш у тях, нито пък ще се качваш на лодката на баща му, разбра ли ме? И нито дума за този разговор!

— Ама той ми е най-добрият приятел. Ще ме пита защо става така — възропта Томи.

— Кажи му, че си наказан, което ще стане ако не направиш точно това, което ти казах.

— Гадна работа — заяви Томи.

— Много си прав, наистина е гадна — отвърна Уокър, въпреки че се съмняваше дали говорят за едно и също нещо.

На следващия ден Уокър разказа за подозренията си на Тъкър.

— Не е достатъчно, за да извадим разрешително за обиск — прецени веднага Тъкър.

— Наистина не е — съгласи се Уокър. — Въпреки това можем да доведем момчето за разпит.

Тъкър поклати глава.

— Без да си го хванал, когато пласира и без да си видял наркотика няма да стане. Много добре знаеш, че ще излезе, че вчера е подавал цигари. А не ми се мисли какви ще ги натвори някой адвокат, ако се разчуе, че сме прибрали един тринайсетгодишен келеш на базата на такива несигурни доказателства.

Уокър знаеше, че е прав, но бе крайно разочарован. Докато вършеха нещата бавно и по книга, Гари можеше да успее да пристрасти още някое дете. А откъде може да се снабдява, освен от баща си? Имаше вероятност и майката да е в играта.

— След като ме разкриха, трябва да сложиш някой друг пред училището — предложи накрая той. — Ще се върна на реката и ще държа под око лодката на Финч на пристанището. Междувременно ще проверя дали не е скътал нещо и у дома си. Сигурно е доста навътре в нещата и скоро пак ще се опита да внесе нещо в района.

— Разказа ли на Дейзи за подозренията си? — попита Тъкър.

— Не, само й казах, че не искам да виждам Томи с Гари известно време.

— Което значи, че тя вече сама се е сетила — ухили се Тъкър.

— Може и да си прав — съгласи се Уокър.

— За всеки случай ще се отбия при нея, за да й разкажа, докато ти си дежурен тази вечер.

— Не забравяй да кажеш някоя и друга добра дума за мен — помоли го Уокър. — Според мен може и да се замисля вече за женитба.

— Ти молиш брата на жената да ти свърши работата с ухажването? — попита Тъкър и поклати глава. — Жалка работа.

— И сам можех да го свърша ако не ме товареше с работа до пълно изтощение. И това ще трябва да й обясниш.

— И да й разкажа всичко, което знам по случая? Няма да стане — отказа разпалено Тъкър. — Но на всяка цена ще изтъкна достойнствата ти и ще кажа, че си честен и трудолюбив полицай. Всъщност, защо да не кажа и благороден, а тя по всяка вероятност ще се заеме с петиция, за да ти връчат медал.

— Не искам медал. Искам само да се ожени за мен.

— Тогава се захващай за работа и разнищвай този случай, за да ти остане време да й предложиш както трябва.

— Ти притежаваш уникалната способност да насърчаваш подчинените си.

— Ти си първият, който изпитва тази уникална способност на гърба си. Сега изчезвай и върви да пипнеш копелето гадно.

Уокър се надяваше нещата да са толкова прости, колкото звучаха от устата на Тъкър. След като онзи неизвестен негодник бе успял да го заблуди седмици наред, нещата едва ли щяха да се окажат лесни.

 

 

Дейзи може и да преподаваше история, не математика, но все още знаеше колко прави две плюс две. На базата на това, което Уокър беше казал, но без да се заблуждава за нещата, които бе премълчал, тя стигна до извода, че той подозира Гари и Пол Финч в участие в пласирането на дрога. Пол може би, съгласи се тя, но момчето? Невъзможно!

Имаше един човек, който веднага би защитил Гари, и това бе Марибет Финч.

Томи бе на сигурно място на пристанището при Боби, а лодката на Финч не се виждаше на доковете, когато тя реши да се отбие при жената. Знаеше, че трябва да е изключително внимателна, ако не искаше да си навлече гнева на Уокър. Той едва ли щеше да остане очарован, че се вре в разследването му.

Семейство Финч живееха в едно заливче на няколко километра от града. Около къщата се издигаха високи дървета, навсякъде бяха избуяли плевели, а къщата се нуждаеше от ремонт, въпреки че на алеята бе спряна великолепна спортна кола. Дейзи натисна звънеца и зачака. Трябваше да позвъни още няколко пъти, преди да долови нечии стъпки вътре, последва кратко колебание и едва тогава вратата се открехна. Тя залепи весела усмивка на лицето си.

— Марибет, надявам се, че не ви безпокоя. Моля да ме извините, че идвам неканена, но ми остана малко време, преди да отида да взема Томи и си помислих, че би било чудесно да се поопознаем по-добре.

— Аз… аз не знам — каза Марибет, а погледът й се стрелкаше нервно. — Пол го няма.

— Още по-добре. Тъкмо с вас ми се искаше да си побъбрим.

Жената изглеждаше уплашена, сякаш никой не се бе интересувал от нея години наред.

— Но защо?

— Защото сте майка на Гари, разбира се. А сте отскоро в града — преглътна всички правила на прилично поведение, избута жената от пътя си и влезе в антрето. Още с първата крачка ахна. Сякаш кашоните, пристигнали с идването им в града, все още не бяха отворени… или пък хората отново се готвеха да заминават.

— Виждам, че още не сте се настанили — отбеляза с весел глас тя. — Искате ли да ви помогна?

— О, не — извика Марибет. — Всъщност… — гласът й замря.

— Нали не се готвите отново да се местите?

Внезапно очите на жената се напълниха със сълзи. Тя кимна.

— Всъщност, утре.

— Нямах представа. Но защо? Нали тъкмо се бяхте настанили, а и Пол е в пенсия. Не ви ли хареса тук?

Марибет избяга от антрето и влезе в стая, която се оказа холът. Също както в антрето, и тук бяха натрупани кашони. Марибет стоеше до плъзгащите се врати и се оглеждаше към малкото заливче, а раменете й потръпваха. Дейзи пристъпи до нея, искаше й се да я успокои, но не й се искаше да я притеснява още повече.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тихо тя.

Марибет поклати глава.

— Всичко е такава каша.

— Искате ли да поговорим?

— Не мога.

Дейзи усети, че ако си разкрие картите, Марибет ще го стори в този момент, затова стреля на сляпо.

— Пол пласира незаконно марихуана, нали? И Гари ли е замесен?

Марибет извърна ужасените си очи към нея.

— Не, няма такова нещо. Гари никога не се е докосвал до тази гадост. Той вече видя как тя ни съсипа живота. Баща му…

— Разкажи ми… — насърчи я Дейзи.

— Не мога — повтори жената. — Не бива да говоря, най-малко пък с теб. Та нали брат ти е шерифът. Ако Пол разбере, ще ме убие.

Дейзи се вкамени. Усети, че жената не говори празни приказки.

— Може би ти трябва да поговориш с Тъкър — каза тя. — Той ще защити теб и Гари.

С истинско отчаяние Марибет поклати глава.

— Прекалено късно е за това.

Дейзи не знаеше какво друго да направи и я прегърна.

— Ако някога имаш нужда от нещо, веднага ми звънни.

Марибет кимна, но очите й отново се стрелнаха навън. Дейзи си тръгна с натежало сърце. Когато стигна на пристанището, веднага помоли Боби да се обади по телефона.

— Трябва да говоря веднага с Уокър или с Тъкър.

За нейно разочарование и двамата бяха излезли.

— Намерете ги, по дяволите. Трябва да им предам важна информация — каза тя на телефонистката.

— А ти къде си?

— На пристанището, но тръгвам към къщи.

— Щом някой от тях се появи, веднага ще им предам — обеща жената.

Дейзи се молеше тогава да не е прекалено късно.

 

 

Уокър предполагаше, че нощта ще премине също като предишните и затова бе искрено учуден, когато малко след полунощ забеляза някаква лодка да се плъзга тихо от дока зад къщата на Финч.

— Бре да му се невиди — измърмори Уокър и я последва нагоре по течението към самотен залив.

Да преследва някого с лодка се оказа значително по-трудно отколкото в движението на Вашингтон. Първо, беше тъмно като в рог, дори сребристата светлина на луната се бе скрила. Второ, всичко бе така притихнало, че единственият звук, който се носеше над водата бе песента на щурците и пропискването на птиците. Лодката на Финч бе единственият звук, а да улучи звученето на чуждия мотор беше почти невъзможно. Ако моторът на Финч замлъкнеше неочаквано, то тогава веднага щяха да разкрият Уокър.

Напрегнал слуха си до край, Уокър долови бръмченето на още един мотор. Той изключи своята лодка частица от секундата преди другите две да замлъкнат. Чуха се гласове и адреналинът на детектива отскочи.

Обади се по радиостанцията и извика подкрепления и по земя, и по въздух.

— Можете да отрежете цялото разклонение ако ми се изплъзнат — каза той на телефонистката. — Каквото и да правите, не изпращайте никого на мястото и да не сте посмели да пуснете сирените.

— Трябват ни петнайсет минути, максимум двайсет — каза телефонистката. — Ще сме там.

Той се вслуша внимателно и се помоли размяната на пратката да се позабави малко. Зачака и с веслата се опита да се приближи. Непрекъснато поглеждаше часовника си и включваше светлината на циферблата за секунда. Минаха пет минути, след това десет, най-сетне петнайсет.

— Това е — чу той нечий глас.

— Повече не ме бройте — долови той познатият глас на Пол Финч. — Ченгетата за малко да спипат детето оня ден. Душат около училището. Знаех си аз, че новото ченге ще донесе само неприятности. Опитах се да държа Гари настрани от племенника му, но не успях. Нещата излязоха от релсите.

— Ти си вътре, докато не ти кажем, че можеш да се оттеглиш.

Уокър леко се приближи и насочи пушката към мъжа, който говореше.

— А какво ще кажете да престанем веднага.

Улови движението с крайчеца на окото си и забеляза как Финч се опитва да се измъкне през борда на лодката си.

— Стой на място, Пол. Не искам да те застрелям. Момчето има нужда от баща, дори и да е пълен боклук.

— Ти не разбираш — каза Пол, без да крие отчаянието в гласа си.

— Тогава ще трябва да ми обясниш.

— Едва ли сега е най-подходящото време — отвърна насмешливо той.

— Как се забърка в това?

— Не се отказваш лесно, а?

Уокър смяташе да го накара да говори, докато държи другия на прицел максимално дълго.

— Не — отвърна той на Пол. — От пари ли имаше нужда?

— Не, по дяволите. Никога не е ставало въпрос за пари. Не исках да им позволя да ми съсипят живота и да бъда изгонен от флота.

Уокър отвърна поглед от другия и видя измъченото лице на Пол.

— Те са те изнудвали?

Той кимна рязко.

— Преди две години направих една глупава грешка. На един купон нещата излязоха от контрол. Имаше наркотици. И една жена. Направили са снимки, които щяха да унищожат всичко, което беше от значение за мен. Тогава реших, че по някоя и друга дребна услуга от време на време няма да е от значение.

— Изнудването никога не престава — каза Уокър. — Време да разчистиш нещата и да се отървеш от тази гадост.

Пол поклати глава.

— Мисля, че ще е по-добре да ме застреляш — каза той.

Преди още Уокър да предугади намеренията му, Пол се прехвърли през борда. Това бе моментът, който чакаха другите двама, за да успеят да се измъкнат. Моторът им зарева и лодката потегли. Уокър не се колеба. Стреля и рани мъжа, който управляваше, а след това се прицели и в помощника му. Лодката се завъртя, останала без контрол.

Внезапно проехтя страховит писък, моторът се задави и угасна.

Уокър затвори очи. Знаеше какво означава този писък, знаеше, че желанието на Пол Финч се е сбъднало, че е бил ранен от перката на лодката и сигурно ще умре, преди да е дошла обещаната помощ. Детективът се вгледа в мътните води, но от Финч нямаше и следа.

Той се обади отново, когато се качи на чуждата лодка, за да сложи белезници на заподозрените. След като се увери, че раните им не са смъртоносни, провери какво има в лодката и откри тъкмо това, което очакваше — запечатани непромокаеми пакети марихуана, достатъчни за да съсипят живота на безброй деца. Пред очите му се появи лицето на Гари Финч, луничаво момче, чийто баща се бе забъркал с пласьори на наркотици, за да защити името си, което накрая сам бе унищожил.

 

 

Дейзи разказа на Тъкър всичко, което бе научила от Марибет Финч.

— И какво си въобразяваш ти, та си отишла там? — попита Тъкър.

— Че мога да ти помогна, ако не на теб, то поне на Гари. Момчето не е пласьор на наркотици. Ако не друго, той е бил жертва.

— По дяволите, Дейзи, май е трябвало да се захванеш с право, вместо с учителстване. Щеше да се окажеш мощен съюзник в съда.

— Само за невинните, обаче. Това, което ти казах, ще ти бъде ли от помощ?

— Уокър вече държи под око семейство Финч. Ако това, че се канят да си заминават утре е истина, значи скоро ще разберем. Междувременно, има няколко неща, които трябва да ти кажа.

— Какво например?

Дейзи изслуша напълно ненужното обяснение на Тъкър за отсъствията на Уокър в пълно мълчание.

— Та той си върши работата. Защо му е да ми се извинява? — попита тя брат си.

— Защото той ме помоли — той се ухили. — Всъщност, помоли ме да кажа една-две добри думи за него, когато те видя.

— Много бих искала вие двамата с татко да престанете да ми пробутвате Уокър. Вече съм убедена. Обичам го. Не съм много сигурна какви са чувствата му към мен — тя замълча и се замисли за тава, как се бяха любили преди няколко вечери, за разговора им по повод децата и бъдещето. По устните й плъзна усмивка. — Но тая известни надежди.

— Наистина ли? — попита ентусиазирано Тъкър. — Ще звъннат ли сватбените камбани, ще те видим ли цялата в бяло в безкраен шлейф?

— Може би — тя погледна притеснено брат си. — Ами според тебе татко как ще приема факта, че ще се женя за янки?

Тъкър се разхили.

— Мисля, че това изобщо не бива да те тревожи.

— Да не би да се е примирил?

— Всъщност, той е страшно доволен, главно от себе си. Дори си мисля, че си приписва пълната заслуга, че вие двамата сте заедно.

— Какво?

— Само един малък съвет. Нека да си живее с илюзиите. Така всичко ще е мирно и спокойно — той стана. — Трябва да вървя. Вече закъснявам.

— Да не би да имаш среща.

— Работа — каза той.

— Тъкър…

— Не започвай и с мен — когато стигна до вратата, той се обърна назад. — Между другото, ако смяташ да използваш факта, че Уокър е янки като част от бунта си срещу татко, май имаш проблем. Той е точно толкова южняк, колкото сме и ние.

Дейзи го зяпна.

— Не може да бъде. А татко знае ли?

— О, да, но истината е, че така или иначе щеше да се примири. На Уокър е трудно да му устои човек.

Да, помисли си Дейзи, когато отново беше сама. На Уокър наистина е трудно да му се устои. Тъкър беше прав. Беше крайно време да разкрие картите, да поеме риска и да остави най-сетне Уокър да я убеди да се оженят. Е, разбира се нямаше нужда да бърза. Можеше поне още няколко седмици да си постои спокойно и да се наслаждава на опитите на Уокър в ухажването. Беше станал доста добър. Понякога му идваше истинско вдъхновение. Изглежда се стараеше да направи всичко, за което тъпата му бивша жена го беше убеждавала, че не го бива.

А и както Тъкър обясни преди малко, сега не беше моментът да го разсейва. Той вършеше всичко по силите си, за да разкъса обръча на трафикантите и да се реваншира заради това, че бе изпуснал двамата заподозрени. На Дейзи сърцето й се свиваше всяка вечер, когато излизаше, чак до завръщането му сутринта.

След като вече бе взела решение, веднага след като Тъкър си тръгна, тя си легна, но не можа да заспи. На зазоряване все още не знаеше защо Уокър го няма, нервите й бяха опънати, а сърцето й бясно препускаше. Постара се да запази спокойствие, но всичко у нея кипеше. Не успя да намери и Тъкър.

Когато звънна на Боби на пристанището, той й каза, че лодката още не се е прибрала.

— А ти какво смяташ да направиш по въпроса? — попита го тя.

— Аз ли? Че това са си полицейски работи.

— Добре, тогава какво правят от отдела на шерифа по този въпрос? Както и да е. Аз тръгвам.

Тя остави Томи на училище, обади се на директора на гимназията и го уведоми да си намери заместник, а след това се насочи към пристанището. Натисна педала на газта до край и дори не трепна, когато първо една, а след това и втора патрулна кола я подгониха с пуснати светлини и сирени. Колкото повече, толкова по-весело. Може пък някой от тези смотаняци, които се юркаха след нея да го изпратят на реката, за да спаси Уокър и брат й.

На паркинга на пристанището тя спря и хукна към доковете. В движение чу как изскърцаха спирачките на двете патрулни коли. Едва когато бе на средата на пътя към лодката на Боби, първият дежурен полицай я настигна.

Тя се извъртя, за да му даде да се разбере, но се озова очи в очи с Уокър.

— Къде си се запътила, миличка?

Тя сви ризата му в юмрука си и се опита да го разтърси, без да си дава сметка за разликата в ръста.

— Уплаши ме до смърт — каза тя. — Къде беше?

— Преследвах някаква луда из целия град — ухили се той. — Да не би да си се притеснявала за мен.

— Притеснявала. Притеснявала? Изпитах истински ужас — по бузата й се плъзна сълза, а след това се отрони нова и нова, докато накрая рукнаха като порой.

— Извинявай. Снощи пипнахме трафикантите. Бях в Монтрос, за да попълня документите.

— Ами лодката? — попита тя и посочи празното място. Защо не е тук?

— На док е в Кълоуниъл Бийч. Там ни беше най-близо да ги закараме — той изведнъж стана сериозен. — Има и една лоша новина. Пол Финч е мъртъв.

— О, не! Ами Марибет и Гари знаят ли?

— Тъкър е при тях сега. Ако искаш можем и ние да отидем.

— След малко — каза тя и стовари юмрук върху гърдите му. — Уокър Еймс, да не си посмял втори път да ми причиниш подобно нещо.

— Какво нещо?

— Да не ми се обадиш, когато трябва.

— Аз знам само един начин, по който можеш да си сигурна къде съм повечето време.

— Как?

— Ожени се за мен.

Този път, когато й предложи, Дейзи никак не се интересуваше от хубавите думи и романтичната обстановка. Вече бяха изгубили толкова много време, за да може тя да мисли. Това „Ожени се за мен“, изречено на пристанището посред бял ден, бе напълно достатъчно.

Все пак пред тях бе целият живот и тя щеше да го научи на хубавите думи. Сега й бе достатъчно да знае, че той нямаше да й предложи ако не бе готов да й даде цялата си любов.

— Кога? — попита тя.

Той се разсмя.

— Да не би да бързаш? Мислех си, че южнячките предпочитат да напредват с по-бавна крачка.

— Вече не — каза тя и привлече устните му към своите.

Когато целувката приключи, наблюдателите се бяха разотишли.

— Сигурно ги накарахме да се почувстват неловко — каза тя, без да й мигне окото.

— Или пък тръгнаха да си търсят собствените жени — отвърна Уокър. — Винаги става така, когато си близо до любовта.

Тя обрамчи лицето му с длани и го погледна в очите.

— Значи ме обичаш, така ли?

— Повече, отколкото съм си въобразявал, че е възможно. А ти?

— Ти си всичко, за което съм мечтала.

— Не съвсем — каза той сериозно. — Смятам да имаш това семейство, Дейзи. Ние ще го направим.

Според нея, тя вече го имаше.