Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (19)

Осемнадесета глава

През по-голямата част от утрото Уокър набираше смелост, за да се върне у Дейзи. Щом пристигна, разбра, че тя я изчезнала и е оставила Кинг за бавачка, а това никак не подобри настроението му. Не че имаше нещо против Кинг да се занимава с Томи. Просто Уокър веднага улови оня особен поглед в очите на възрастния човек и съжали, че е дошъл преди Кинг да си тръгне.

— Исках да говоря с теб — каза Кинг и веднага го подкара към терасата, където Томи нямаше как да чуе разговора.

— За?

— А ти как мислиш? — тросна се Кинг и се намръщи. — За цялата тази работа.

В първия миг изпадна в ужас и през ум му мина стряскащата мисъл, че Дейзи може да му е казала за случката от сутринта, а и преди. Или пък за това, което Уокър искаше да се случи, за това, за което мислеше вече седмици наред, а именно как да вкара Дейзи в леглото си. Проклетата жена също го знаеше. Дали не се беше разприказвала пред баща си, дали не му бе подхвърлила, че Уокър има нечисти помисли? Малко вероятно, помисли си Уокър. Дейзи не би казала и дума на баща си. Тя много добре знаеше, че това ще подпали Кинг така, че ще ги изгони и двамата от къщата. Уокър не разбираше добре какво става напоследък, но ясно съзнаваше, че Дейзи не иска Томи да си отиде. Нито би казала, нито би направила неща, за да предизвика подобна развръзка. Чувствата й към Уокър си бяха чисто и просто физическо желание.

Всичко това му мина през главата за частица от секундата и веднага прецени, че е най-добре да подходи внимателно, поне докато не разбере какво е намислил Кинг.

— Защо не ми кажеш за какво по-точно става въпрос — попита той бавно Кинг. — За какво е цялата тази работа?

— Непрекъснато живееш у дъщеря ми. Мотаеш се из града с нея. Не откъсваш поглед от нея. Хората приказват.

Не откъсвал поглед от нея! Само ако Кинг знаеше.

— Струва ми се, че Дейзи и сама може да се справи с неколцина празнодумци.

— Естествено, че може. Но не е нужно да го прави. Нали ме разбираш. Крайно време е да се сложи край на нещата, преди да са излезли извън контрол. Това не е окръг Колумбия, където всичко е позволено. Тук си имаме определени стандарти, особено, когато става въпрос за учителката на Тринити Харбър.

— А ти какво предлагаш? — попита спокойно Уокър, решен да се държи така, сякаш бе готов да изслуша всяко разумно предложение на Кинг.

— Ако те помоля да се изнесеш и да се върнеш във Вашингтон, дъщеря ми ще се разстрои. Имам друго предложение — каза Кинг и в очите му блеснаха пресметливи искри. — Ожени се за нея.

Ако Кинг бе предложил да овалят Уокър в пера и катран, детективът едва ли щеше да е толкова изненадан.

— Какво? — каза той и усети как кръвта му се вледени. — Искаш да се оженя за Дейзи?

— Какво ти става, синко? Да не би да си глух?

— Не мога да повярвам на ушите си. Та ти дори не ме харесваш. Не ти е приятно, че Томи живее тук. Защо ти е да искаш да се женя за дъщеря ти и така това положение да стане нещо постоянно?

— Защото положението не е за пренебрегване — каза Кинг и поклати глава. — Защо ли си мислех, че тъкмо това ти обяснявах. Може пък да не си толкова умен, колкото си мислех.

Изведнъж Уокър прозря стратегията на Кинг.

— Ти, пресметлива стара лисица! — каза възхитен Уокър.

Кинг го погледна намръщен.

— Какви ги приказваш?

— Сигурно си решил, че самата мисъл за една прибързана венчавка ще ме уплаши толкова много, че ще хукна презглава да бягам, преди още да е мръкнало, а?

— Не, не, нищо не си разбрал. Мисля, че бракът е съвършеното разрешение на нещата — отвърна Кинг, решен още да не се предава. Дори не трепна, когато изрече наглата си лъжа.

— Добре — каза Уокър, решил да види докъде ще стигне този блъф. — Да извикам ли Ана Луиз тук?

За пръв път в очите на Кинг се появи паника.

— Че защо да идва тук?

— За да уточним кога е свободна църквата, разбира се.

Кинг задържа погледа си върху него няколко минути и въздъхна тежко.

— Дяволите да го вземат, Уокър, не се плашиш лесно.

— Май не — отвърна детективът. — Но трябва да призная, че този блъф беше страхотен.

— Че то, както ми се струва, няма защо да казваме на Дейзи за този разговор.

Уокър си остави малко време, за да се наслади на неудобството на Кинг и поклати глава.

— От мен няма да чуе и дума.

— Значи приключихме — каза Кинг и въздъхна облекчено.

— Не бих казал — отвърна Уокър. — Мисля, че трябва да се разберем да оставим Дейзи сама да се справя с тази така наречена работа. Може и да се изненадаш, но дъщеря ти е доста костелив орех. Мисля, че не е нужно да се притесняваш за нея чак толкова много.

— Костелив орех или не, един баща никога не спира да се притеснява. Ако поемеш момчето, сам ще разбереш.

Беше ред на Уокър да въздъхне.

— Сигурно си прав — всъщност, той предполагаше, че Томи може да се забърка в повече неприятности, отколкото Дейзи и братята й взети заедно си представяха. Тъжното беше, че през повечето време той нямаше понятие в какво се забъркват собствените му синове. Обажданията на Лори обикновено бяха за издръжката, дори не ставаше въпрос за момчетата. Май беше време това да се промени.

Уокър почти не видя Дейзи през остатъка от уикенда. Дори на мача на Томи, тя не отиде при него. Върна се в окръг Колумбия в неделя вечерта, необичайно нервен, сякаш бе оставил нещо важно неизказано. В понеделник сутринта, в участъка, беше уморен и раздразнителен. Откри Родни, седнал на бюрото му, разпилял трохи от фъстъчени гризини навсякъде.

— Какво правиш тук? — попита кисело той.

— Щом не ме искаш, тръгвам си — заяви на мига момчето.

Уокър го огледа. Под напереността на малкия прозираше страх, но също и решителност. Уокър го погледна в очите.

— Ако искаш да ми кажеш нещо, Родни, готов съм да те изслушам. Има ли нещо?

— Нали съм тук? Не съм дошъл за почерпка.

Мъжът кимна и посегна към касетофона. Родни го гледаше притеснен.

— Т’ва защо ти е?

— За да запиша каквото имаш да ми казваш.

— А, тая няма да я бъде. Няма да правя някви там изявления, та да ги пуснеш после на някой.

— Доколкото разбрах, затова си тук?

— Исках да ти кажа на теб каквото знам. Не на друг.

Уокър въздъхна. Тук вече ставаше опасно. Ако Родни не се съгласеше да даде показания в съда, щяха да въртят на празни обороти като призоват виновниците за смъртта на Кейша. Но и всяка дума, благодарение на която можеха да идентифицират онези боклуци, бе добро начало. Просто Уокър трябваше да измисли нещо, за да ги принуди да признаят извършеното като се обвинят един друг.

— Добре — съгласи се най-сетне той. — Всичко остава между нас двамата. Какво видя тогава?

— Знаеш ли Джърмейн?

— Чичото на Кейша ли?

— Същият пич. Той е стар, поне на двайсет и пет и се движи с едни много лоши хора. Те все се занимават с наркотици. Висяха там оня ден, когато една кола, един от онези старите кабриолети, нали ги знаеш?

Уокър кимна.

— Беше яркочервен. Ей, човече, страшна кола, ти казвам — каза той въодушевено. — Та значи, те излитат от ъгъла на две колела. Мислех, че ще се преобърнат, ама тогава видях как един се показа и ревна по Джърмейн. Насочи към него оръжие, ама той Джърмейн е бърз. И като хукна… Оня в колата стреля точно, когато Джърмейн минаваше покрай Кейша. Куршумът… — гласът му заглъхна и по бузите му рукнаха сълзи, щом си спомни видяното, което бе потискал седмици наред.

Уокър постави ръка на рамото на Родни.

— Няма нищо, синко. Няма нищо.

— Не го познавах оня — каза той и вдигна пълните си със сълзи очи към детектива. — Кълна се, че не го знам. Затова и реших, че кво кат не кажа.

— Само че Джърмейн знае — каза мрачно Уокър. — А пък на мен ми се струва, че знам кой може да го накара да проговори ако се добера до него — майката на Кейша щеше жив да го разкъса, че бе оставил момиченцето й да пострада и си бе мълчал. А пък Уокър нямаше никакво намерение да я спира.

— И никой няма да разбере, че съм ти казал, нали? — попита Родни, притеснението издълбало дълбоки линии по десетгодишното му лице.

— От мен никой няма да научи — обеща Уокър. — Но най-добре е ти да се посвиеш за известно време. Дори си мисля дали да не поговоря с майка ти да те изпрати на лагер през лятната ваканция. Какво ще кажеш?

Очите на Родни светнаха.

— Истински лагер с бунгала и коне и плуване, ей такива неща ли?

— Точно така — каза Уокър. — Стой тук, аз ще уредя нещата — искаше му се Родни да не е в града, когато се заемеше с Джърмейн.

— Какво стана с детето? — попита Анди, когато Уокър влезе в кабинета му. — Каза ли най-сетне нещо?

Детективът разказа всичко, което Родни му бе признал, а също и своята идея да го отпрати от Вашингтон за лятото.

— Ако бюджетът не покрива престоя, аз ще платя — добави той. — Не искам Родни да е наблизо, когато тук стане напечено. А и нека види, че на тоя свят не са само нещата, които стават в неговия квартал.

— Става — каза Анди. — Звънни на майка му. Аз ще се обадя в лагера и ще помоля някои от цивилните детективи да го закара. Щом е на сигурно място, ще пипнем Джърмейн и ще придвижим случая.

Отне им цели три дни, за да постигнат нещо. Джърмейн се оказа труден, но щом погледна майката на Кейша в очите, нещата се подредиха. Той назова виновниците бързо, без дори да си поеме дъх.

— Съжалявам, съжалявам — повтаряше непрестанно той, гласът му разкъсван от хлипове, докато майката на Кейша го блъскаше с юмруци по гърдите, сърцето й разбито, а из цялото управление се носеха мъчителни ридания.

Уокър се надяваше никога през живота си да не чуе отново такива ридания, но знаеше, че това неминуемо ще се случи. Докато заловят оня отпадък, който бе стрелял, а и останалите тийнейджъри, били с него в колата, Уокър вече бе напълно изтощен.

— Хайде, разкарай се — нареди Анди, когато в четвъртък рано предобед обвиненията бяха направени. — Отивай в Тринити Харбър и си почини. Справи се страхотно тази седмица.

— Защо тогава ми се струва, че съм се провалил?

Анди го погледна със съчувствие.

— Защото момиченцето е мъртво. Нямаше как да го предотвратиш, Уокър. Каквото и да бяхме направили, нямаше да променим нищо. Поне тези негодници няма да се мотаят известно време по улиците.

Ако това трябваше да му е успокоението, то не означаваше нищо. Уокър предвиждаше още дълги години, в които го обзема същата тъга, убедеността, че каквото и да направи, никога няма да успее да промени нищо.

— Върви — каза отново Анди. — Нещо ми подсказва, че трябва да прекараш малко време с Томи и Дейзи. Стегни се. Един дълъг уикенд ще ти се отрази добре.

 

 

Дейзи бе до плота в кухнята, цялата в тесто и брашно, когато усети, че Уокър е застанал на задната врата. Сърцето й заблъска както обикновено.

— Ти пък откъде се взе? Днес е едва четвъртък и е само четири. Само преди половин час се прибрах от училище.

Той влезе в кухнята, без да каже и дума. Тя забеляза изпитото му лице и избърса ръце.

— Сядай — покани го тя. — Ще ти донеса лимонада.

— По-добре бира.

— Първо лимонада, а бирата — после.

Той й се намръщи.

— Винаги ли трябва да командваш?

— Достатъчно време съм била около твърдоглави мъже. Направо ми идва отвътре.

Устните му леко потрепнаха.

— Да, ясно ми е какво е да растеш около Кинг — кимна той. — Добре. Дай лимонадата.

Тя му подаде напитката в чаша, пълна с лед, грабна тавата със сладки, току-що извадена от фурната и подреди няколко в една чиния. Усмивката на Уокър се разшири, когато ги постави пред него.

— Да не би да мислиш, че храната разрешава всички проблеми?

— Не, но това е едно добро начало — отвърна тя.

Изражението на самота и отчаяние отново хвърли сянка на лицето му.

— Точно сега ми се струва, че има нещо, което би помогнало много повече.

— Какво — попита веднага тя.

Той я прикани с пръст.

— Ела тук.

Пулсът и се ускори, но тя не се поколеба. Пристъпи и застана точно пред него.

— По-близо.

— Уокър, не мога…

Протестът й замря, когато той я привлече в скута си. Преди още да е възвърнала самообладанието си, устните му покриха нейните, горещи, жадни и настоятелни както никога преди. Имаше нещо тъмно и опасно в тази целувка, нещо много напрегнато. Дъхът й се спря в гърлото и нажежен до бяло пламък пробягна през тялото й. Когато ръката му се спря на гърдата й, нещо в нея се разтопи. Усети как във вените й потича лава и й напомня за онези сладки греховни усещания, които вече бе забравила. Ако той спреше, ако се отдръпнеше, също както в миналото, щеше да го убие, реши тя.

— Къде е Томи? — попита той, гласът му накъсан.

— На риба с Боби. Тръгнаха преди няколко минути. Няма да се върнат бързо.

— Слава богу — прошепна трескаво той, стана и се насочи към стълбите с широки крачки.

Сгушена до гърдите му, Дейзи се молеше да стигне в стаята, преди да заговори здравият й разум и да започне да задава въпроси. Нямаше представа какво бе предизвикало действията му, защо изведнъж й се нахвърли, след като все повтаряше, че това е грешка, но не й се искаше той да размисли. Грешка или не, добра или лоша идея, тя го желаеше. Имаше нужда от него.

Той тръгна право към нейната стая, затвори вратата с крак и едва тогава я пусна на пода.

— Ако изпитваш някакви съмнения, кажи ми веднага — предупреди я той, докато пръстите му нежно докосваха бузите й, а очите му бяха потъмнели от чувство, напълно непонятно за Дейзи.

— Никакви съмнения — отвърна веднага тя и посегна към края на полото и го задърпа през главата на мъжа. Голите му гърди с множеството черни косъмчета, които приковаваха погледа й седмици наред, бяха под дланите й. Тя плъзна пръсти по топлата кожа, усети я как става гореща, а след това напипа тъмните зърна на мъжа и ги проследи с нокът.

Мускулите на гърлото му потръпваха, но той не я спря. Когато посегна към токата на колана, той покри ръцете й със своите.

— Още не. Нека да изравним малко.

Разтвори копчетата на блузата й, но за разлика от нея, движенията му бяха бавни, търпеливи, разкриваше плътта й по малко, а след това погледът му обходи дантеления сутиен. Дейзи усети как гърдите й набъбват и зърната се втвърдяват под погледа му. Отчаяно й се искаше той да я докосне, с ръце, с устни, но мъжът я гледаше в изумление и с копнеж в очите. Най-сетне, след цяла вечност, той смъкна блузата по раменете й и откопча сутиена с едно-единствено умело движение. Когато пое гърдите й в длани се наведе и пое първо едното, а след това и другото зърно с уста, тя имаше чувството, че ще припадне от това невероятно усещане, което се разля у нея.

Но изведнъж бавното мъчение се превърна в трескаво премахване на всички дрехи. Той я пое на ръце, остави я на леглото и застана над нея, очите му впити в нейните. Тя усещаше горещия възбуден връх на мъжествеността му до себе си и бедрата й веднага се извиха към него.

— Още не — прошепна той и започна бавно да изследва тялото й с опитните си пръсти и с целувки, които предизвикаха най-неочакван трепет на места, където тя не бе предполагала.

Неспособна да изчаква, цялата потна, тя нямаше търпение да го почувства в себе си, искаше й се той да я изпълни и така да почувства и неговата нужда, да задоволи собственото си нетърпение.

— Моля те — прошепна тя, гласът й дрезгав от желание. — Уокър, желая те. Моля те. Сега.

— Сега — съгласи се най-сетне той.

Когато извади презерватив от джоба си, тя извика недоволно. Не искаше нищо да ги разделя, дори и това, особено след като той я защитаваше срещу несъществуваща опасност. Но ако трябваше да обяснява, нещата щяха да се забавят, може би дори той щеше да я остави, затова тя премълча. С бързо умело движение той го нагласи, а след това остана надвесен над нея, докато й се стори, че ще полудее. Пръстите му се плъзнаха в нея, дразнеха я, възбуждаха, а когато бе близо до върха — се отдръпнаха. И тогава наистина го усети в себе си, как я разпъва, как я изпълва с бавни мъчителни тласъци. После те се превърнаха в бързи, задъхани, безспирни. Когато тялото й свикна с ритъма, той отново забави, докато тя усети, че вече не може да се контролира.

Тя искаше… имаше нужда… от нещо. О, небеса, помисли си Дейзи, когато отново усети сладката тръпка на свиващите се мускули, сякаш тялото й пропадаше през времето и пространството, докато усети потръпването и на Уокър. Единствените звуци в стаята бяха накъсаното дишане на двамата и приглушеното жужене на климатика. Мускусната миризма на секс бе навсякъде, по нея, по него, по чаршафите. Дейзи реши, че няма да ги пере поне един месец, за да си спомня непрекъснато този великолепен момент.

Уокър въздъхна, отпусна се по гръб и я повлече със себе си, за да се отпусне тя на гърдите му. Главата й се отпусна под брадичката му. Искаше й се да го погледне в очите, да види дали там бушува същата буря, каквато вилнееше у нея, но той я притисна към себе си, а пръстите му се вплетоха в косата й.

— Мисля, че ме унищожи — прошепна най-сетне той. По устните на Дейзи плъзна усмивка.

Уокър се разсмя.

— Да не се възгордееш, защото може и никога вече да не съм в състояние да помръдна.

Отново усети възбудата му до бедрото си и разбра, че греши.

— Забрави каквото казах — рече през смях той. — Обърках се.

Дейзи посегна към него и не спря да го гали, докато не усети, че е съвсем твърд.

— А това, грешка ли е? — подразни го тя.

— Просто една изненада — отвърна той.

— Нали не очакваше да се престоря, че не забелязвам?

— О, не — протегна ръце над главата си. — Можеш да правиш каквото пожелаеш.

Тя така и направи и почувства как нещо се освободи в нея, сякаш след много години, изпълнени със съмнения, тя изведнъж заживяваше отново, отново усещаше сексуалността си пробудена така, както никога преди.

По-късно Уокър отвори уста и сякаш понечи да се извини или пък да каже, че съжалява. Дейзи го прекъсна.

— Това се случи — каза твърдо тя. — Не съжалявам нито за секунда, а и ти не би трябвало да съжаляваш.

— Само че не мога да ти обещая нищо.

— Не очаквам обещания.

Очите им се срещнаха.

— Наистина ли?

— Никакви обещания — повтори тя.

Нямаше желание дори да разбера какво го бе тласнало в ръцете й този следобед. Каквато и да бе причината, тя нямаше значение. Той я бе дарил с много повече, отколкото бе взел и тя щеше да помни, каквото и да ги очакваше в бъдеще.