Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (22)

Двадесет и първа глава

В събота сутринта Уокър все още не се бе обадил и Дейзи изпрати Томи на тренировка по бейзбол, а след това се упъти към заведението на Ърлин, за да се срещне с Ана Луиз. Беше учудена, че жената пастор й звънна предишната вечер. Обикновено Ана Луиз пазеше съботните сутрини за тях с Ричард. Може пък просто да си търсеше извинение, за да се отърве от него. Ентусиазмът й към ранните кросове бе поохладнял.

Когато пристигна, Ана Луиз вече се бе настанила в някакво сепаре и пиеше кафе. Очите й бяха зачервени, а тя бе доста бледа. На Дейзи й се стори, че се е облякла набързо.

— Добре ли си? — попита младата жена притеснено. — Изглеждаш ужасно.

— Точно такива ли приказки трябва да чуе една жена рано сутринта? — тросна й се Ана Луиз. — Слушай ме внимателно. Така изглеждат жените на моята възраст, когато не са мигнали цяла нощ.

— Не си спала?

— Почти никак. Снощи закараха Джейн Милър в болницата във Фредериксбург. Мислят, че е сърдечен удар.

— Но тя е само на петдесет.

— Знам, но това съвсем не е първият случай в семейството, а ти много добре знаеш, че тя изобщо не се грижеше за себе си. Ядеше каквото й попадне, а кафето и цигарите не ги спираше изобщо.

— Как е мъжът й?

— Кийт е като обезумял. Обвинява се, че не я е накарал да следва препоръките на лекарите, поне по отношение на пушенето. Това, разбира се, го говореше, без да пуска цигарата. Нищо чудно, че тя не можеше да ги откаже. Останах при нея, докато я стабилизират. А това отне почти цялата нощ, но все пак смятат, че ще се оправи.

— Слава богу — каза Дейзи. — Нищо чудно, че си изтощена. Трябваше да ми звъннеш. Не беше нужно да се виждаме днес.

— Напротив — каза Ана Луиз.

Дейзи никога не си бе представяла, че приятелката и може да изглежда толкова сериозна.

— Защо? — попита тя и се почувства незнайно защо неловко.

— Защото снощи чух нещо, което трябва и ти да знаеш. Прекалено важно е, за да го оставя да чака.

— Какво си чула?

— Че има хора, които се опитват да те изхвърлят от работа — заяви направи Ана Луиз. — Знам, че е пълен абсурд, че училищното настоятелство няма никога да те пипне с пръст, но тези хора могат така да обърнат нещата, че да те злепоставят.

Дейзи не беше толкова шокирана, колкото Ана Луиз очакваше.

— И как разбра? — попита тя.

— Изпращат писма на Ричард. За щастие писмата са анонимни, затова той отказва да ги отпечатва. Ако човекът си е написал името, тогава ще се чувства длъжен да ги публикува.

— Значи чак дотам са стигнали? — въздъхна Дейзи.

— Ти си знаела? — Ана Луиз бе направо поразена.

— От известно време знам, че има оплаквания. И на Ивън са звънели в гимназията. Двамата проведохме един разговор. Мислех, че всичко е приключило.

— Очевидно не е. Изглежда са очаквали Ивън да предприеме нещо. След като той е оставил нещата такива каквито са, са започнали да пишат писма до вестника. Едва ли ще се примирят.

— По дяволите! — възкликна Дейзи и дори не се извини.

— Има и още — продължи Ана Луиз, без да обръща внимание на езика на приятелката си. — Ричард го каза на Уокър снощи, когато се отби у нас. Бесен е. Първо всички си помислихме, че затова си му казала, че Томи не бива да остава, но след като поговорихме малко, единодушно стигнахме до заключението, че тук има нещо друго. Каквото и да е, мисля, че трябва да му обясниш, преди да се наостри да тръгне да се разправя сам с неприятелите ти.

Дейзи не бе сигурна кое я озадачи повече, дали че Уокър се е отбил у Ана Луиз за задушевен разговор и за да й разкаже за решението на Дейзи, или че е готов да тръгне да се разправя с неприятелите й заради нея.

— Това е наистина смешно — каза тя презрително. — Като че ли ще оставя видните клюкари да ми диктуват какво да правя!

— И аз това казах — Ана Луиз допи кафето и си поръча ново. Когато Ърлин се отдалечи от масата, тя продължи разговора. — Защо тогава реши, че е по-добре Уокър да не остава у вас?

— Всъщност, причината е това, което ти каза, че Томи започва да ни приема като семейство. И когато онази вечер хлапето ме попита дали двамата с Уокър ще се женим, разбрах, че си била права. Не е честно да подхранвам у него празни надежди.

— Не е — съгласи се Ана Луиз. — А ти сигурна ли си, че подхранваш у него празни надежди? Докато наблюдавах снощи Уокър, останах с впечатлението, че между вас двамата има много повече, отколкото казваш. Той бе искрено притеснен, както заради решението ти, така и заради заплахата за кариерата ти.

— Беше притеснен, че плановете му се объркват — заяви сухо Дейзи.

Ана Луиз я погледна напрегнато.

— Нали не си вярваш на приказките?

— Добре, де — въздъхна Дейзи. — Ще се опитам да бъде максимално откровена. Много държа на него, може би дори прекалено много. Вероятно и той държи на мен. Но с всичко, което става, как бихме могли да прекарваме достатъчно време заедно, за да разберем дали имаме бъдеще? Затова трябва да мисля и за Томи. Колкото и да ми е неприятно да го призная, той трябва да живее с вуйчо си. Опитвам се да приема този факт, докато ги наблюдавах заедно през последните няколко седмици. Уокър ще бъде добър баща. Това е сигурно. А другото, никой не знае, докато събитията не се развият.

— Тогава обясни на Уокър всичко това, преди да е тръгнал на боен поход. В момента той се готви да нападне хората, които пишат писма и звънят по телефона и да ги накъса на парчета.

— Честно да ти кажа, когато се стигне до това, съм готова да му помогна — призна откровено Дейзи. Когато забеляза, че Ана Луиз свива устни, въпреки че се опитваше да остане сериозна, Дейзи се усмихна. — Добре де, знам, че би трябвало да си обърна другата буза или каквото там се казва, но направо побеснявам, че клюкарстват за нещо, за което и представа нямат.

— Знам, и при мен е така. Не че бих те посъветвала да постъпиш по друг начин, освен да проявиш разбиране и да простиш, разбира се. Вероятно и утрешната ми проповед ще бъде такава. Надявам се да накара клюкарите да се сгърчат.

— А пък аз ще седна най-отзад, за да видя кои се гърчат най-много — каза сухо Дейзи.

Ана Луиз се разсмя, а след това въздъхна.

— Струва ми се, че Господ ще се намръщи ако използвам амвона за подобно нещо.

— Може би — съгласи се Дейзи.

Ана Луиз погледна към вратата и изведнъж грабна сакото и чантата си. Хвърли няколко банкноти на масата.

— Ще се видим.

— Какво стана? — попита Дейзи, но в същия момент на масата й падна сянка.

Вдигна поглед и срещна разтревожените очи на Уокър. Забеляза, че и той не изглежда много по-добре от приятелката й. За пръв път, откакто се бе запознала с него, го виждаше небръснат. От наболата брада изглеждаше още по-мъжествен. Изпита огромно желание да посегне и да го погали. Само ако можеше, само да не беше половината град, които дебнеха всяка нейна стъпка, за да са сигурни в предположенията си за връзката й.

— Тъкмо си тръгвах — каза Ана Луиз. — Вие двамата и без това имате доста неща да си кажете.

— Точно така — потвърди Уокър и се настани на свободното място.

Под масата коляното му докосна крака на Дейзи, но той не се дръпна. Нито пък тя. Защо ли си бе въобразила, че може да си наложи да остане безучастна към този мъж? Щом Ана Луиз си тръгна, след като Уокър изпи чаша кафе на една глътка, той внимателно отмести чашката и я погледна.

— Защо не си ми казала?

Дейзи не се престори, че не разбира.

— Защото, както вече ти казах, се справих сама.

— Ако се беше справила, работата ти нямаше да виси на косъм — възропта той. — Все още не се е разминало, нали?

— Няма опасност. Хората в този град няма да посмеят да се опълчат срещу Кинг Спенсър. Ако се наложи, баща ми ще ме подкрепи. Той ще застане зад избора ми, защото ние в семейство Спенсър постъпваме така. Винаги се поддържаме.

— Въпреки че и той иска аз да си замина?

— За него по-важно е щастието ми — отвърна простичко тя. — В момента не може да си представи как така едно момче бунтарче и някакъв янки ще ми причинят друго, освен болка.

— Може и да се окаже прав. Виж какво стана до този момент.

— Ти не си направил нищо. Аз сама реших да прибера Томи. Аз сама те поканих да оставаш у нас, когато идваш да виждаш Томи. Мислех си, че така е най-добре за детето, докато ти уредиш нещата.

— Само че вече не мислиш така. Защо? Заради оплакванията ли?

— Абсолютно не — отвърна яростно тя.

— Тогава защо?

— Не можеш ли просто да приемеш, че за Томи ще бъде най-добре ако остане при теб?

— Щях да го приема ако имаше някаква логика. Поне ми обясни.

На Дейзи не й се говореше за нещата, които Томи очаква от Уокър. Не й се искаше дори и за миг да му минава през главата, че тя иска да се оженят. Просто не беше така. Поне невинаги.

— Просто той трябва да разбере, че трябва да разчита на теб, не на мен.

Той кимна.

— Добре, тогава. Каза ли му вече?

Тя поклати глава.

— Значи ще трябва да се постараеш. Той няма да приеме тези уклончиви приказки, както и аз не ги приемам.

— Наистина не разбирам защо е нужно да давам обяснения. Става дума за моето решение и за моята къща.

— А има ли възможност да си промениш решението?

— Не.

— Дори и за малко?

Нещо в гласа му я предупреди, че той не се опитва да осигури удобно местенце за Томи, нито пък да я накара да премисли.

— Защо? Какво се е случило? — попита веднага тя.

— Следващите нощи ще ми се наложи да излизам. Не ми се иска Томи да остава сам на непознато място.

Тя се почувства неловко.

— Заради работата ли?

— Благодарение на Боби — кимна Уокър. — Имаме нови данни по случая с наркотиците. Скоро ще се опитат да осъществят сделка. Сигурно ще стане през нощта. Тъкър иска да наблюдавам реката.

— Тогава Томи може да остане, докато нещата приключат — отвърна с готовност тя.

Той стисна ръцете й в длани.

— Благодаря ти.

— Не прави повече така — Дейзи бързо се дръпна.

— Как? — очите му потъмняха. — Да не те докосвам ли?

— Да.

— Защо?

Защото й се искаше толкова много, защото в мига, в който я докоснеше, тя веднага си спомни всеки възхитителен момент, когато я люби.

— Защото аз те моля — прошепна едва-едва тя.

— Но това не е желанието ти, Дейзи.

— Уокър, моля те.

Този път той въздъхна.

— Права си. Не съм справедлив. Тъкмо това ще накара хората да говорят.

— Именно — отвърна тя, за пръв път доволна, че може да се опре на клюкарските приказки. Това бе идеалното извинение, за да го държи на разстояние. Той сам се бе убедил, че в Тринити Харбър нищо не може да се запази в тайна.

— Уокър, наблюдението, в което ще участваш опасно ли е? — попита тя, загрижена не само за него, но и за Томи, дори за себе си.

— Томи няма да ме загуби, ако за това се притесняваш — каза той и добави тихо, но твърдо: — Нито пък ти.

Дейзи усети, че ще се връща към тези думи през следващите дни и седмици, защото зад тях долови обещание, което не се отнасяше единствено за създалите се обстоятелства. Нима бе възможно да не е разбрала нещо, нима си бе въобразила, че преместването на Уокър не бе свързано единствено с Томи? Може пък той да държеше и на нея.

Уокър много добре знаеше, че няма да се отърве от наркодилърите като се премести и изостави окръг Колумбия. Просто не бе очаквал, че ще се заеме с такъв случай още с пристигането в Тринити Харбър. Мислеше си, че подозренията им с Тъкър са доста далеч от започването на цялостно разследване. Сега, след няколко безсънни нощи, вече бе убеден, че където и да се намира, работата на ченгето си остава отново двайсет и четири, дори двайсет и седем часа. А пък моментът изобщо не бе подходящ. Трябваше да обърне внимание и на Дейзи, но точно сега не му оставаше никакво време. Надяваше се през първата седмица от престоя си, да анализира чувствата си към нея, да разбере защо за пръв път от години насам свързваше определена жена с бъдещето си. А какво стана? Оказа се, че не може да отдели за себе си и минута.

Присъствието на Томи бе още едно усложнение. А като се прибавеше и работата, свършена от клюкарите, очакванията на семейството на Дейзи и заплахата за работата й, да не забравяме случая с наркопласьорите и ето как животът му бе напълно извън контрол. Единственото, което му липсваше, бе обаждане от бившата му жена и предложението й да доведе момчетата. Тя също бе изумена и доста заинтригувана, когато й каза за решението си да напусне Вашингтон. Не можа да повярва, когато й разказа, че е решил да гледа Томи.

— И как според теб ще се почувстват синовете ти? — попита го тя.

— Зависи изцяло от това, как им бъдат представени нещата — отвърна той, намеквайки, че не би трябвало да споменава отново какъв лош баща е бил. — Томи по никакъв начин не ги замества. Ясно ли е?

— Щом казваш. Мисля, че те сами ще поискат да се запознаят с тайнствения си братовчед.

— Може, веднага след като се установя — увери я той, но тъй като я познаваше много добре, беше сигурен, че ще ги доведе при първа възможност.

Е, в момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Напоследък работата бе единственото, в което се чувстваше сигурен.

Предполагаше, че има множество заливчета и се чудеше дали наблюдението ще има резултат. Трябваше да обърне и повече внимание на пристанището, тъй като Боби бе убеден, че поне една от лодките, които прекарват дрога използва дока, а Уокър мислеше, че това е скутерът, който забеляза преди, тъй като бе прекалено бърз, за да е просто за разходки. И въпреки че всичко при собственика изглеждаше наред, това не означаваше, че той е невинен. Може би просто никога да не е бил хващан. Може дори да си е променил името.

Само за да се увери, на следващата вечер Уокър успя да свали отпечатъците на Крейг Ремингътн, когато го почерпи едно питие на пристанището. Изпрати ги на Анди с молба да ги пусне в компютъра.

— Май си побързал да се забъркаш, а? — попита шеговито Анди, когато приятелят му се обади. — Сигурен ли си, че не си измислил случая, за да има какво да правиш?

— В интерес на истината се надявах да те привлека насам. Дори ще подкрепя жена ти. На нея толкова й се иска да започне магазинът да работи.

Анди простена.

— Хич не ми припомняй. Не ме оставя намира с този магазин. Я ми кажи сега. Има ли нещо в Тринити Харбър, или просто Тъкър вдига пушилка?

— Тук наистина пласират наркотици. А Боби дочул някакви деца на дока да разправят, че съвсем скоро ще се доберат до стоката.

— И според теб този Ремингтън е замесен.

— Той има тъкмо лодката, която би си купил един дилър на дрога. По-бърза е от всичко, с което разполага бреговата охрана.

— Как ти се стори, когато го заговори? Нервен ли беше?

— Ни най-малко — призна Уокър. — Беше любезен и сърдечен като останалите в града.

— Може пък да дойда следващата седмица, за да ми изясниш нещата. Ще обсъдим всичко. Дано да помогне.

Уокър се разсмя.

— Тук има достатъчно хора, с които да говоря. Всъщност Тъкър е най-бъбривият мъж, когото съм срещал. Обсъжда подробно всичко. Направо се изтощавам като го слушам. Не че не искам да чуя и друго мнение, ако си решил да идваш.

— Решил съм — отвърна намусен Анди — Гейл няма търпение да започне работа по къщата. Гаражът се пълни с някакви тайнствени кашони, а по масата в кухнята се търкалят разни каталози. Не съм проверявал банковата сметка, но съм сигурен, че скоро ще трябва да разчитам на помощите за бедни. Както я кара, май си въобразява, че на Четвърти юли ще е отворила.

— Толкова ли е напреднала?

— Ми да. Гейл може и да изглежда небрежна и импулсивна, но щом нещо й влезе в главата, няма начин да я спреш. Така добре организира всичко, че ме хваща яд дето не е станала ченге. Така ми трябва някой, който да обръща внимание на подробностите в документацията.

— Ех, приятелю, нали знаеш, че тая няма да я бъде? Всъщност, струва ми се, че дните ти като ченге са преброени.

— Може и да си прав.

— Е, и?

— Всъщност, опитвам се да свикна с тази мисъл. Работя тази работа вече трийсет години. Май е достатъчно време. Това, разбира се, не означава, че нямам нужда да си пораздвижа ума, а на теб разчитам да ми подаваш по малко работа. Защото, ако не намеря начин да се покрия някъде с теб, ще ми се наложи да прекарвам всяка събота и неделя, докато тя отвори, в боядисване, чистене и оправяне на покриви. А пък познай кой ще извикам да ми помага — каза заплашително той.

— Аз нямам нищо против да боядисвам — каза Уокър. Това е приятна работа, за която не се налага да мислиш и можеш да се съсредоточиш над случая, по който работиш. Да знаеш само колко неща са ми се изяснявали, докато съм боядисвал.

— Е, при мен не е така — възропта Анди. — Изпаренията ми замъгляват мозъка. Имаш, обаче, разрешението ми да прекарваш колкото време пожелаеш с жена ми и да й помагаш в начинанието. Така ще ти е трудничко да убедиш Тъкър, че работиш по неговия случай.

Уокър се разсмя.

— Тук вече си прав. Ще се видим в събота.

— Иска ми се да ти кажа, че го очаквам с нетърпение, но съвсем не е така — отвърна Анди. — Ако открия нещо по отпечатъците, веднага ще ти кажа.

— Знаеш ли, Анди, може би трябва да приемеш нещата. Нали сам казваше, че Тринити Харбър не е лошо място — напомни му Уокър.

— Я ми кажи честно, още ли не ти е писнало? Уокър се замисли не за случая, а за Дейзи.

— Не — призна той. — Не че съм бил тук много време, но още не ми е омръзнало.

Най-хубавото на предстоящата сделка с дрогата бе, че благодарение на нея успя да отложи малко преместването на Томи от къщата на Дейзи. Тя умело избягваше срещите с него, но скоро, много скоро, някоя вечер, той щеше да се погрижи за този проблем. Очакването на следващата им интимна среща го крепеше. Нещата между тях не бяха приключили, изобщо не бяха приключили.

Всъщност, напоследък му се струваше, че това отчуждаване си имаше добрите страни. Никога досега не бе желал жена толкова много, колкото Дейзи. Нито една не бе успявала да му влезе под кожата и да му завърти главата като нея.

Когато влезе в къщата, след като тя тръгна нанякъде, усети уханието на парфюма й. Банята бе все още обвита в пара и той веднага си представи еротична картина, в която Дейзи се бе отпуснала във ваната, потънала в пяна до брадичката, а водата леко се бе отдръпнала точно над връхчетата на гърдите й.

Следите от присъствието й бяха навсякъде, въпреки че Томи бе разпилял небрежно учебници, дрехи и играчки. Едва сега Уокър разбра, че грижливо граденият образ на прибрана и спретната домакиня, е просто една фасада.

Сега, след като се отбиваше, когато откриеше пролука, той откри, че и тя разпилява копринено бельо, изритва обувките с токчета, където й падне около вратата, оставя отворено бурканчето с лавандулов крем за ръце и то на кухненския плот. Цялата къща създаваше у него образи, заради които едва ли щеше да успее да заспи, когато се прибереше в хотелската си стая.

Дните напоследък бяха напрегнати и трудни, но нощите се оказаха още по-лоши. Беше топло, влажно, а жуженето на щурците и жалното гукане на гълъбите изпълваха въздуха. Край спокойната притъмняла вода на реката се излъчваше неповторима романтика. Искаше му се да е с Дейзи, заедно да наблюдават звездите, да си говорят за какво ли не, може би дори да се любят на някоя палуба.

Фантазиите напрягаха тялото му, но истината бе, че се намира съвсем сам на наетата лодка, на пост, в компанията единствено на бинокъла за нощно виждане и пистолета. Така, както вървяха нещата, той нямаше представа как може нещо да се промени.