Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (10)

Девета глава

Уокър бе категоричен, че няма да се появи на вечеря у Дейзи, още по-малко пък с подвита опашка. Много добре разбираше какво очаква тя. Май госпожицата си въобразяваше, че ще успее да го върти на малкия си пръст. Дали не беше точно така. Все едно, нямаше да й позволи да остане с впечатлението, че успява да го манипулира, защото тя се опитваше да постигне тъкмо това. Беше проявила достатъчно безразличие към решението му, значи той щеше да прояви същото към прелестните й форми.

Това му напомни, че има още една важна причина да стои надалеч. Не му бе притрябвала някаква нахакана невъзможна жена, която живееше на сто и петдесет километра от Вашингтон. Имаше само един проблем, свързан с този план. Умираше от глад. Нямаше желание да се облича, за да отиде в гостилницата, където бе вечерял с Франсис Джексън. Все някъде наблизо трябваше да има и други места за хапване. Освен заведението на Ърлин, където сервираха само закуска и обед, Уокър не забеляза други ресторанти по крайбрежието. Защо пък да не се разходи с колата до Кълоуниъл Бийч. Там имаше ресторанти, в които сервираха морски деликатеси. Щеше да си поръча десетина рака и да поразсее натрупалото се напрежение, докато ги разчупва. Докато обмисляше идеята, Уокър си взе душ и се преоблече. Неочаквано чу тихо почукване на вратата. С изненада откри племенника си в коридора да пристъпва притеснено от крак на крак.

— Здрасти — каза Томи и лицето му светна щом видя Уокър.

— Какво правиш тук? — попита Уокър, без да успее да скрие раздразнението си. Щом лицето на детето се сви, той се усети. — Извинявай, просто не те очаквах.

— Знам. Дейзи ми каза да не идвам, но много ми се искаше.

Значи Дейзи знаеше, че е тук. Браво! Сега щеше да има още нещо, за което да пили.

— Защо ти се е искало?

— Заради лодката. Двамата с Боби накупихме какви ли не работи, ама той трябваше да се връща, а пък Гари не може да мине тази вечер и аз не знам какво да ги правя — той погледна сериозно Уокър. — Мислех си дали не можеш да ми покажеш това-онова довечера. Искам да кажа, че утре може и да не ти остане време, преди да си тръгнеш. Дейзи ми каза, че може да се наложи да си тръгнеш ден по-рано.

Големи сини очи, същите като на Бет, го наблюдаваха с надежда. Уокър потисна въздишката си. Вината, чувство, което му ставаше прекалено познато този уикенд, отново надигна грозната си глава.

— Влизай — каза най-сетне той. — Само да се обръсна и тръгвам с теб.

— Няма нужда де се бръснеш — каза Томи и го последва. — Дейзи не обръща внимание.

— Запомни една умна приказка, малчо… жените винаги обръщат внимание на подобни неща. На тях не им е приятно, когато някой сяда със запуснат вид на масата.

— Тогава съм много доволен, че не съм възрастен — каза искрено Томи. Не откъсна поглед от Уокър, докато мъжът движеше самобръсначката по бузата си пред огледалото. — Боли ли? Мама каза, че като се порежеш щипе адски.

Уокър се усмихна. Беше чувал Бет да казва тези думи, когато се поряза, докато си бръснеше краката за пръв път.

— Затова внимаваш да не се порежеш.

— Аз няма да се бръсна — зарече се Томи. — Ще си пусна брада чак дотук — посочи до коленете си той.

— Тогава едва ли някога ще си хванеш приятелка — предупреди го Уокър.

— Да не мислиш, че ми пука! Пет пари не давам за момичетата.

— Това ще се промени.

— Няма.

— Слушай какво ти казвам — повтори отново Уокър. Този път, едва изрекъл думите той разбра, че не ги е казал просто така. Наистина му се искаше детето да му вярва. Искаше да постъпи правилно със сина на сестра си, след като не бе успял да направи същото нито за нея, нито за собствените си деца.

Нямаше да е лесно да реши какво да прави с Томи. Детето си нямаше майка, която да носи пълната отговорност. Оставаше, разбира се Дейзи, но имаше ли Уокър право да й прехвърли отговорността, независимо от факта, че тя бе готова да я поеме? А наистина ли бе правилно да вземе Томи със себе си във Вашингтон? Вече изпитваше ужас от момента, в който трябваше да се изправи пред всички тези лица, изпълнени с очакване — Дейзи, Франсис Джексън, Ана Луиза, може би дори Томи, за да им съобщи решението си.

Истината бе, че точно в този момент нямаше представа как ще се справи през следващите два часа с изкушението, което го очакваше.

 

 

Дейзи не хранеше илюзии. Уокър очевидно не седеше по свое желание на масата в трапезарията. Определено идването му бе по настояване на Томи. Това, че бе дошъл заради племенника си, бе доста обнадеждаващо. Поне й се струваше, че е така. За съжаление, тя вече нямаше никаква представа кое е добре, и кое зле в цялата тази работа. От друга страна пък чувстваше невероятно облекчение, че Уокър е дошъл. Колкото и да бе нетърпим, тя се усещаше по-жива, докато е около него. От една страна изпитваше непреодолимото желание да го удуши, задето се държи като коравосърдечен изрод, при положение, че беше очевидно, че изобщо не е такъв. Отдъхна си, когато видя, че двамата с Томи поглъщат лакомо набързо приготвената вечеря. Уокър услужливо предложи да й помогне с чиниите, но тя го отпрати с небрежно махване. Двусмисленият му поглед, придружен с повдигане на веждите й подсказа, че детективът е напълно наясно защо на нея не й се иска да остава насаме с него. Макар да бе обзет от заслепяващ гняв следобеда и гневът му все още личеше, той сякаш не можеше да се въздържи да не флиртува с нея. Усещането й бе приятно, дори прекалено приятно.

След като изми чиниите и ги прибра, тя остана няколко секунди на вратата и за втори път този ден загледа Уокър, приведен, търпеливо да показва на Томи как да изстъргва дървото, как да изглади участъците, които се бяха изметнали от времето и влагата.

— Можеш да дойдеш да помогнеш — каза Уокър, без да вдига поглед.

Дейзи дори не бе разбрала, че той я е забелязал.

— Нямам представа дали ще мога да ви помогна — отвърна тя и нарочно си даде вид на безпомощната жена, за която той я вземаше. Истината бе, че тя имаше много ясна представа какво да прави. Изненадата му, когато го хванеше неподготвен, щеше да оживи малко вечерта.

— Можеш да изметеш всичкия прах и стърготини — предложи Томи и попадна право в предвидения капан.

— Опа. Сега вече загази — разсмя се Уокър.

— Що така? — объркано попита Томи.

Дейзи се приближи и го подръпна за бретона.

— Защото веднага реши, че ставам единствено, за да ви мета боклуците.

— Ама ти така и така метеш непрекъснато — възропта Томи, а после поклати глава. — Нищо не разбирам.

— Метенето се предполага, че е женска работа — обясни Уокър. — Но е обидно да предполагаш, че тя не може да свърши нищо друго и няма да успее да се справи с мъжката работа.

— Ама нали тя сама каза, че не знае нищо за работата по лодките — изръмжа Томи. — Затова реших, че метенето поне й е познато.

Уокър въздъхна тежко.

— Знам. Знам. Ако искаш да разбереш жените, трябва да се занимаваш само с това. Скоро ще започнеш да се усещаш.

— И кой ще го научи? — попита Дейзи. — Ти или аз?

— Този урок се предава най-добре от мъж на мъж — заяви Уокър.

— А стига, бе! — тя го побутна с ханша си. — Мърдай. Дай ми това ренде.

Уокър я погледна стреснато, но се дръпна от пътя й.

— С удоволствие — каза той и веднага й подаде уреда.

— А сега гледайте внимателно и се учете — нареди Дейзи и се захвана с работата.

Томи бе готов да започне да протестира, но Уокър предвидливо му направи знак да мълчи. Когато тя приключи с тази част на лодката, над която се мъчеха те двамата, се оказа, че й е отнело двойно по-малко време, отколкото на тях. Тя изтупа дървените стърготини от дрехите си и се изправи.

— Не е лошо — примири се Уокър.

— Не било лошо? — повтори презрително тя. — Направо е върхът! Кой според теб е направил всички онези шкафове в кухнята, а?

— Ти? — и Уокър и Томи бяха изумени.

— Правилно схванахте, приятели мъжкари. Аз ги направих.

— Ама нали каза… — започна Томи, но Уокър го прекъсна с весела усмивка.

— Тя ни подведе — каза Уокър. — Направо не мога да повярвам, че още не е поискала да й платим.

— Този път го приемете като предупреждение — обясни тя, без да откъсва очи от неговите. — Никога повече не си позволявайте да ме подценявате.

— Никога вече — съгласи се тихо той. — Никога.

Два дена по-късна Дейзи все още се наслаждаваше на победата си, но въпреки това трябваше да признае, че това не ги сближи и не им помогна да стигнат до някакво решение за бъдещето на Томи. Когато в неделя след службата в църквата завари Франсис на вратата пред дома си, въздъхна тежко.

— Какво има? Не се ли радваш да ме видиш? — попита социалната служителка с широка усмивка.

— Как да не се радва — намеси се Ана Луиз, кой знае как изникнала точно зад Дейзи. — Приготвила ли си ни кафе?

— Ще е готово след пет минути — въздъхна Дейзи, облекчена, че Ана Луиз е приела поканата да остане с тях. Надяваше се разумната жена свещеник да й попречи да изрече неща, които би трябвало да се премълчат и пред Франсис, и пред Уокър. — Само да включа кафеварката.

— Уокър ще дойде ли? — попита Франсис и последва младата жена в кухнята. Едва влязла и заизважда от куфарчето си неподозирано внушителна купчина документи.

— Снощи като си тръгваше, обеща да е тук на обяд — уведоми ги Дейзи, докато включваше кафето. Не искаше дори да поглежда към документите. Дори само видът им я караше да потръпва.

— А Томи?

Тя посочи навън.

— Ще работи по лодката. Сигурно още не си е свалил новите панталони, но сърце не ми дава да го накарам да се върне, за да се преоблече. Ще му занеса обяда след малко. Едва ли ще ни прекъсва.

Възцари се мълчание, докато Дейзи сервираше от тортата, приготвена сутринта. В друга чиния постави сандвич с фъстъчено масло и желе и малко чипс, грабна една кутийка кола и отнесе всичко на Томи. Когато се върна, кафето бе готово. Ана Луиз вече бе сипала за себе си и за Франсис. Дейзи си направи чаша билков чай. Страхуваше се да не й стане лошо, ако пийне някоя по-силна напитка. Имаше чувството, че целият й живот виси на косъм. Беше оставила съдбата си в ръцете на мъж, когото едва познаваше и това я ужасяваше, но друг избор нямаше. Правата на Уокър над Томи бяха неоспорими. Не й беше особено приятно, но фактите си бяха факти.

— Как се разбират Томи и Уокър? — попита Франсис, докато сипваше две лъжички захар и обилно количество сметана в кафето.

— Доста добре — отвърна Дейзи.

Дейзи усети присъствието на Уокър в мига, в който той пристъпи прага. Сякаш нещо погъделичка основата на косата й, а ръцете й настръхнаха.

— Не е ли по-редно на мен да зададете този въпрос? — попита той.

— Да, да, разбира се — каза Франсис. — Дори не чух кога влязохте. Как, според вас вървят нещата?

— Той е добро дете.

— Мисля, че всички ще се съгласим с това — продължи нетърпеливо Франсис. — Но трябва да решим къде ще живее.

Дейзи погледна Уокър в очите, но не успя да разбере нито какво чувства той, нито какво е желанието му. Можеше да говори единствено за своите желания.

— Томи може да остане при мен — каза тя, опитвайки се да поеме контрол над положението. — Той е щастлив тук, а на мен ми е приятно, че е у нас. Не бива да забравяме и училището. Сега е средата на учебната година и не е най-подходящото време да го местим.

— Само че Уокър му е вуйчо — изтъкна съвсем без нужда Франсис. — В случаите, когато се присъждат родителски права…

— Можем да говорим за присъждане на родителски права единствено ако Уокър желае да приеме момчето. Ако не, ти и съдът ще решите къде ще му е най-добре. Права ли съм? — попита Ана Луиз.

Франсис се намръщи.

— Да, но…

— Има ли някаква причина за цялото това бързане? — настоя жената свещеник. — Защо не стигнем до някакъв временен компромис? — тя се обърна към Уокър. — Освен ако вече не си решил какво точно ще правиш.

Раменете на Уокър се отпуснаха от облекчение.

— Още не съм.

— Какъв компромис имаш предвид? — сърцето на Дейзи биеше до пръсване.

— Томи да остане при теб, докато не приключи годината? Детектив Еймс може да го посещава всяка събота и неделя, за да се опознаят. Така ще има възможност и да премисли промените, които се налага да направи в живота си, ако Томи ще живее при него. Така въпросът ще бъде решен през лятото — тя погледна Франсис. — Ти как мислиш?

— Надявах се… — започна тя, но след това сви рамене и стана много сериозна. — Ако детектив Еймс и Дейзи са съгласни, мисля, че може. А и промяната не трябва да бъде драстична за момчето.

Затаила дъх, Дейзи изчакваше отговора на Уокър също като сърна, заслепена от нечии фарове по време на ловния сезон. Той определено се разкъсваше между чувството за отговорност и желанието си да не усложнява живота на племенника, когото почти не познаваше.

— Мисля, че това е едно чудесно разрешение — рече най-сетне Дейзи, с надеждата, че ще бъде подкрепена.

— И колко често ще се налага да идвам? — смръщи вежди той.

— Според мен всяка седмица — отвърна Франсис.

— Няма начин — отсече той. — Не и с моята работа. Половината време дори нямам представа чак до последния момент кога ще се освободя. А пък ако работя по случай, може и да не ми остане никакво свободно време.

— Значи, ще се наложи да промените този ритъм — тросна се нетърпеливо Франсис. — Все пак всичко това се прави, за да можете двамата с Томи да се опознаете. А и пътят не е кой знае колко, два-три часа с кола, максимум. Ако се налага, ще поговоря с шефа ви да ви осигури необходимото свободно време. Стори ми се разбран човек.

— Я стига — повиши глас Уокър. — Аз сам ще кажа на Анди каквото трябва.

— Можеш да останеш при мен — предложи Дейзи отново, без да обръща никакво внимание на предупредителния поглед на Ана Луиз. — И на двама ви с Томи ще е по-лесно да сте заедно, ако сте под един покрив. А и няма да имаш допълнителни разходи.

— Не става въпрос за парите — възнегодува Уокър. — Проблемът е времето.

— Вие сам ще прецените какви са ви приоритетите — каза му Франсис.

Уокър въздъхна, когато видя трите лица, изпълнени с очакване.

— Добре, чудесно. Ще пробвам. Но не обещавам, че ще успея да идвам всеки уикенд.

— Стига да се постараете да направите всичко възможно, за да сте тук колкото е възможно по-често — настоя социалната служителка.

— Защо ли бях решил, че ще се окажете слаб противник?

Франсис се усмихна широко за пръв път.

— Ще го приема като комплимент — тя започна да прибира документите и се изправи. — Ще се видя с всички ви следващия уикенд, значи. Нека да се разберем да се събираме всяка неделя и да обсъждаме как вървят нещата.

— Не съм казал… — започна Уокър, но след това измърмори някаква ругатня. — Добре, както и да е.

Липсата му на ентусиазъм никак не смути Дейзи. Важното бе, че той ще се върне. А и не бе отказал да остане при нея. Важното бе, че Уокър ще бъде до нея и ще може да го държи под око.

 

 

— Как така момчето ще остане при Дейзи? — ревна Кинг към Ана Луиз във вторник сутринта. Беше я привикал в Седар Хил в мига, в който разбра за съдбовното събрание у Дейзи, проведено в неделя. За негово възмущение, тя въобще не си бе направила труда да мине и да му каже. А има и наглостта да подчертае, че понеделник е свободният й ден. Все още не беше преглътнал тази обида.

— Доколкото си спомням, ти бях казал да се оправиш с този въпрос. Никой вече не си изпълнява задълженията. Пак ли сам трябва да върша всичко?

— Дъщеря ти много добре знае какво прави — отвърна Ана Луиз.

— Я стига глупости. Дейзи има меко сърце. Някой трябва да я пази от нея самата.

— Ако питаш мен, единственият човек, от когото някой трябва да я защитава, си ти — отвърна в същия дух тя. — Ти искаш да й нареждаш какво да прави.

— Не си вади ноктите, млада госпожо. Добре познавам дъщеря си.

— Тогава защо сам не се справиш с нея, вместо да ме караш да ти върша мръсната работа?

Кинг отново се намръщи.

— Май си забравила за какво ти плащам.

— Не си ти този, който ми плаща — отвърна спокойно Ана Луиз. — Плаща ми църковния съвет. И никой не е в състояние да ми плати, за да казвам на хората как трябва да живеят. Аз посочвам божите закони, но Той е дал собствена воля на всеки от нас.

— Значи е сбъркал — изръмжа Кинг.

Изглежда Ана Луиз се забавляваше.

— Ще трябва сам да му го съобщиш.

— Щом трябва — заяви той. — А що се отнася до това кой е главният, аз или съвета, кой си мислиш, че им казва какво да правят?

— Смяташ, че си ти? — подсмихна се тя.

— Аз съм, разбира се, триста дяволи! — той се овладя още щом думите излязоха от устата му. — Не исках да бъде непочтителен.

— Сигурно — съгласи се тя и стисна устни.

— Тогава да се справиш с този въпрос!

— Как?

— Ако знаех как, едва ли щях да те питам.

— Да, наистина. Ти обичаш да раздаваш задачи. Обичаш да си живееш без неприятностите да те застигат. Всъщност, предполагам, че напоследък нещо не достигат хората, на които да нареждаш какво да правят. Животът на Боби е достатъчно натоварен покрай пристанището и ресторанта. Тъкър се притеснява за безопасността в цялата околия. А най-неприятното е, че Дейзи обръща внимание на Томи, вместо на теб.

Кинг се намръщи на тази точна оценка. Имаше си достатъчно работа с продажбите на добитъка, но започваше да се чувства безсилен, нямаше контрол над собственото си семейство. А беше време, когато всички подскачаха при всяка негова дума. Най-вече Дейзи.

Когато майка й почина, Дейзи направи всичко, за да поизглади нещата, въпреки че бе само едно мъниче. Беше се постарала животът на Кинг да остане спокоен, уреден и безпроблемен, и нещата вървяха прекрасно, докато не реши да се пренесе в града. А сега и това.

— И тримата ще направят каквото им кажа — поне донякъде, и то когато те решат, добави наум той.

— Наистина ли? — предизвика го тихо Ана Луиз.

Кинг въздъхна тежко. Беше му харесало как тази жена свещеник се изправи срещу него, когато прослушваха кандидатите за работата. Сега вече му се струваше една неудобна пречка.

— Да ги оставиш да израстват като се учат от грешките си съвсем не е лошо — каза му Ана Луиз, когато той замълча. — Всеки родител рано или късно се сблъсква тъкмо с това. Достатъчно дълго ги държа изкъсо, научил си ги на безценни неща, в това съм сигурна, но вече е дошло времето да проявиш малко доверие, че те постъпват по най-добрия начин.

— И за кой, ми кажи, е най-добър този начин?

— Мисля да те оставя сам да стигнеш до отговора — отвърна тя. — Ще се видим на службата следващата неделя.

— Задължително ще бъда там — увери я Кинг. Погледна я мрачно. — Хубаво е междувременно да си помислиш дали ти ще бъдеш.

За негово изумление, вместо да се разтрепери, тя се наведе и го целуна по бузата.

— Не си в състояние да ме уплашиш, Кинг Спенсър — уведоми го тя.

— Ах, мътните го взели — измърмори той, след като тя си тръгна. Май вече не беше в състояние да уплаши никого. Трябваше да направи нещо по този въпрос.