Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (2)

Първа глава

Дейзи Спенсър винаги бе искала деца. Просто не бе предполагала, че ще й се наложи да краде дете.

Е добре, това бе малко силно казано. Не че бе откраднала Томи Фланагън. Според нея, никой не искаше момчето. Баща му отдавна го нямаше, а горката му майка, все болнава, за нещастие бе починала по време на последната грипна епидемия. В Тринити Харбър обсъждаха нещастието седмици наред, та чак досега.

Докато издирваха роднините на момчето, социалната служба за три поредни седмици настани Томи в три поредни приемни семейства, но той не можа да се нагоди никъде. Момчето бе уплашено и гневно и приемаше чуждата обич със същата любов, която проявяваше и злобния стар петел, който бащата на Дейзи държеше да гледа в Седър Хил.

И въпреки това, сърцето на Дейзи се свиваше, винаги щом си помислеше за всичката болка, изпитана от десетгодишното момче. Смяташе, че в сърцето й има достатъчно любов, с която да го дари, един от най-умните й ученици в неделното училище, оказал се неочаквано съвсем сам в света, изгубил вярата си в бог в деня, когато майка му бе починала. Вярата на Дейзи бе подложена на изпитание преди шест години, когато й казаха, че не може да има деца. Новината едва не я уби. Но затова пък успя да убие връзката й с Били Инскоу, единственият мъж, когото бе обичала.

Единственото, за което мечтаеше Дейзи, беда има деца, които да обгради с обич. Осиновяването също бе чудесна възможност. Само че Били не можа да преглътна факта, че годеницата му е бездетна. Той искаше свои синове и дъщери. Искаше неговата кръв да пулсира във вените им, да има живо доказателство за мъжествеността си. Искаше да положи основите на династия, властна и горда също като на семейство Спенсър. Щом се оказа, че Дейзи няма да му осигури това, той си поиска годежния пръстен и тръгна да търси друга, на която тези недостатъци бяха чужди.

С изключение на свещеника на Дейзи, никой не бе разбрал истината за случилото се между нея и Били. Дейзи премълча, защото бе прекалено унизена от факта, че някой, който сам я бе избрал, може да я загърби просто ей така. Дейзи не каза нищо, за да го разубеди.

И така, до тази сутрин Дейзи все си мислеше, че мечтата й да си има семейство е напълно непостижима и далечна, погребана там, където бяха уважението и любовта, които някога бе изпитвала към Били Инскоу.

През последните няколко години се бе отдала на работата си като учителка по история в местната гимназия. Помагаше при издаването на годишника, в клуба по актьорско майсторство. Преподаваше и в часовете в неделното училище. Водеше децата на приятелките си за риба по бреговете на Потомак, на излети и до Уейкфийлд, родното място на Джордж Вашингтън. Обичаше да работи в градината, да отглежда цветя. Посвещаваше им същата любов и внимание, с които би дарила своите деца.

Господ да й е на помощ, дори си беше взела котка за компания, въпреки че независимата Моли не прекарваше почти никакво време с господарката си, освен когато огладнееше. И сякаш, за да се присмее на Дейзи, току-що бе родила второ котило. В някой друг век щяха да нарекат Дейзи досадна стара мома, въпреки че едва бе навършила трийсет. Истината бе, че много често се чувстваше точно като една отегчителна съсухрена досадница. Ролята на майка и съпруга, която винаги си бе представяла за себе си, вече й се струваше недостижима. Беше се примирила, че ще живее някъде в периферията на живота на другите, че ще се превърне в леля Дейзи, когато братята й се оженят и създадат свои семейства.

Днес, обаче всичко това се промени. Рано сутринта влезе в гаража и откри Томи, измръзнал и треперещ в хладното пролетно утро. Беше облечен в мръсни дънки и огромен пуловер, останал от помощите, които хората оставяха в църквата, а пък гуменките му очевидно бяха прекалено малки за бързо растящите стъпала. Русата коса на детето се прокрадваше на сплъстени кичури изпод бейзболната шапка с емблема на отбора „Златните косове“ от Балтимор. Луничките му изпъкваха повече от обикновено на бледото лице. Въпреки жалкото състояние, в което се намираше, момчето не бе уплашено, държеше се предизвикателно и бе очевидно, че не й вярва. Най-накрая успя да го уговори да влезе в къщата, където му приготви яйца, бекон, овесена каша и препечени филийки. Той погълна всичко, сякаш бе на ръба на гладната смърт, но не я изпусна от поглед през всичкото време. Едва на края на закуската Томи започна да яде по-бавно и разбута последните хапки от яйцата в чинията, сякаш се безпокоеше какво може да се случи, когато лапне и последния залък.

Докато го наблюдаваше, Дейзи почувства тръпка за пръв път от години насам. Молитвите й бяха чути. Почувства се жива, сякаш й бе поверена истинска мисия. Тя беше създадена да закриля това момченце и да се грижи за него. И смяташе да го постигне на всяка цена. Стори й се, че и Моли е съгласна. Тя не спираше да мърка и да се отрива в Томи още от влизането му.

— Няма да ходя в друг приемен дом — заяви Томи и вилицата му издрънча върху чинията, сякаш за да подчертае казаното.

— Добре.

Той я погледна подозрително.

— И няма да ме караш насила?

— Няма.

— И как стана така?

— Просто смятам да останеш тук. Е, поне докато нещата се уредят — в мига, в който изрече думите, тя осъзна, че решението й е било взето, още когато го видя.

Момчето присви очи.

— Как по-точно ще се уредят?

Самата Дейзи не беше много сигурна. Сърцето й бе трепнало, когато завари Томи в гаража, но имаше достатъчно ум в главата, за да прецени, че не може да го задържи просто така. Франсис Джексън от социални грижи издирваше роднините му, а сигурно имаше и хиляди формалности, които не бяха за пренебрегване. Дейзи бе наясно, че момчето бе избягало от поредния приемен дом. Поне веднъж, да си от семейство Спенсър щеше да се окаже истинска благословия. Хората обичаха да клюкарстват за семейството, но въпреки това се съобразяваха с желанията им.

— Просто ми се довери — отвърна най-сетне тя.

— Що трябва да ти се доверявам? — сбърчи той вежди.

Тя потисна усмивката си и се зачуди дали това хлапе с голямата си уста не е един истински божи дар. Погледна го строго.

— Защото съм ти неделна учителка още откакто си проходил, Томи Фланагън, и защото не лъжа.

— Не съм казал такова нещо — измрънка той. — Само не мога да разбера що да си по-различна от всички, дето обещаваха, че мога да остана, а след това ме изритваха.

— Никой не те е изритал. Ти все бягаш — напомни му тя. — Нали не греша?

— Щом казваш — сви той рамене, без да се впечатлява особено много от разликата.

— Защо го правеше?

— Те ме прибираха по задължение. Знам кога не ме искат. Така щеше на тях да им е по-лесно.

— Добре де, добре. Колкото и време да отнеме да открият семейството ти, дори и цял живот да е, тук при мен ще си имаш дом. Ще се погрижа да не ти давам поводи да бягаш. Не си мисли, че ще бъда лесен противник.

Тя наблегна на последната дума. Погледите им се срещнаха.

— Разбрахме ли се?

— Май така излиза — отвърна той, доволен, поне за момента, че думите й са напълно сериозни.

Усети как я обзема облекчение. Щеше да се получи. Чувстваше, че е така. Дейзи дори не прие като лош знак факта, че го бе спипала, докато се опитваше да изтегли жичките на стартера, за да запали колата й. Надяваше се Томи да не спомене тази дреболия пред никого. Тя, разбира се, нямаше да проговори.

Малко се тревожеше от реакцията на баща си, но бе убедена, че ще успее да се справи и с него. Единствената й надежда бе, клюката да се позабави повече от обикновено, преди да бъде пренесена в Седър Хил. Щеше да й е много по-трудно да убеди Кинг, отколкото уплашеното дете.

Междувременно се налагаше да се обади на Франсис Джексън. Жената гледаше много сериозно на работата си в социалната служба. А бягствата на Томи бяха непрекъснато притеснение за нея. Дейзи посегна към безжичния телефон.

— На кого звъниш? — попита рязко Томи и се намръщи.

— На госпожа Джексън. Трябва да й кажа, че си добре.

— Защо да трябва? — той я погледна умолително. — Не може ли това да си остане между нас? Щом й кажеш, веднага ще юрне шерифа да ме извлече оттук.

— Шерифът няма и с пръст да те пипне — увери го остро Дейзи, но остави слушалката на масата.

— Тая няма да я бъде.

— Ще я бъде, защото шерифът ми е брат и ще направи, каквото му кажа — поне така се надяваше.

Томи все още не успяваше да скрие недоверието си.

— Значи има нещо, заради което ще го накараш да си мълчи, а?

Дейзи се изкиска.

— Нищо подобно. Знам как да се оправя с Тъкър. Той няма да е проблем. А и като се върнеш в неделя на училище, хората ще искат да разберат къде ще живееш. Трябва да им отговорим честно.

— А дали не може да не се връщам — попита с надежда той. — Почти е лято.

— Хич не си и помисляй! — заяви твърдо Дейзи. — Образованието е прекалено важно, не можеш да го пренебрегваш просто така. А и до лятната ваканция има още седмици, не са дни. Връщаш се на училище и точка по въпроса. Качвай се горе, Томи, изкъпи се, а след това си почини. Сигурно не си спал много. В шкафа има чисти кърпи. Настанявай се в стаята за гости на края на коридора. Ако имаш нужда от нещо, ми кажи. По-късно ще поговорим отново.

Томи кимна и понечи да излезе от кухнята, но се поколеба.

— А ти защо си толкова добра с мен?

В този миг тя улови уязвимостта на малкото самотно дете, скрито зад предизвикателната физиономия.

— Защото си струва човек да се държи мило с теб, Томи Фланагън.

Стори й се, че той се стресна от тези думи, въпреки че кривна глава на една страна, излезе от кухнята и затрополи нагоре по стълбите, следван от котката Моли.

— И защото имам толкова нужда от теб, колкото и ти от мен — прошепна тя, когато бе сигурна, че той няма да я чуе.

Отново посегна към телефона и набра номера на Франсис.

— О, Дейзи — измърмори служителката в социалната служба, след като изслуша младата жена. — Сигурна ли си, че ще го поемеш? Томи е страхотен беладжия. Не, че няма причина, като се има предвид какво е преживял, но има нужда от здрава ръка.

— Той има нужда от обич — тросна се Дейзи. — И смятам да се погрижа да получи именно обич.

— Ама…

— Да не би да има някаква причина, поради която да не ставам за приемен родител? — попита тя.

— Не, разбира се — отвърна Франсис, сякаш някой би посмял да си помисли, че представител на семейство Спенсър е неподходящ за каквото и да е.

— Значи няма какво повече да говорим. Томи остава тук.

— Докато открия някой роднина — напомни й служителката.

— Ако изобщо откриеш — отвърна Дейзи. — Нали ще се погрижиш за документите?

Франсис въздъхна.

— Ще се погрижа. По-късно ще намина, за да ги подпишеш, въпреки че мога да си представя какво ще каже Кинг, когато научи.

— Което означава, че няма да му казваш — нареди Дейзи. — Иначе ще го убедя, че идеята е била твоя.

Франсис все още не бе успяла да се съвземе от заплахата, когато Дейзи затвори. Доволна усмивка се плъзна по лицето й. Крайно време беше да даде някакъв повод за клюки на жителите на Тринити Харбър, освен отдавна проваления й годеж и неповторимия й орехов кекс.

 

 

— Сестричке любима, май ти се е изпарил мозъка — каза брат й Тъкър, местният шериф, когато пристигна час след разговора й с Франсис.

Очевидно в мига, в който бе разбрал какво е намислила, и то сигурно направо от устата на служителката от социалната служба, той се бе втурнал да й изнесе лекция като на шестнайсетгодишна, явно пропуснал дребния факт, че вече е на трийсет. Подпрял ръце на бедрата си, той се бе намръщил така, сякаш бе извършила престъпление, а не че просто се бе възползвала от случайността.

— Това дете ще се озове в най-скоро време в изправителен дом — заяви той с най-подходящия за случая гробовен глас. — Помни ми думата. Док го е хващал да кради комикси. Счупил е прозореца на госпожа Томас. Минал с колело през бобените лехи на господин Линдси и унищожил повечето растения. И нещо ми подсказва, че не е само това, което ние знаем. Сигурно има и още. Неприятностите му няма да приключат само с това, Дейзи.

Тя погледна Тъкър право в очите, без да обръща внимание на строгото му лице.

— Ами да, разбира се, че няма… освен ако някой не се намеси и не направи нещо по въпроса.

— И този някой трябва да си ти.

— А ти можеш ли да предложиш друг? — попита тя. — Вече е бил при половината приемни семейства в областта. А ако ще си говорим за дребните му бели, вие двамата с Боби сте ги вършили къде-къде по-страшни и хората не правеха нищо, освен да звънят и да се оплакват на татко.

— Онова беше различно.

— И какво го правеше различно?

Тъкър се размърда притеснено.

— Просто беше различно и точка по въпроса — опита друг подход. — Щом татко чуе, ще има гръм и трясък.

Тя сви рамене, сякаш думите на брат и не бяха от значение.

— Татко все вдига пушилка. И все заради вас с Боби. Сега е мой ред. Ролята на послушна щерка на Кинг Спенсър започва да става досадна.

— Да знаеш, че ти ще страдаш от цялата тази работа — пророкуваше притеснен Тъкър. — Не можеш просто да прибереш едно бездомно дете и да решиш, че то остава при теб. Така няма да получиш това, което ти е на сърцето.

Големият й брат знаеше по-добре от всеки друг колко силно копнее тя за семейство. Утешаваше я, когато Били я изостави, и остана убеден, че тя никога няма да се ожени. Въпреки че не знаеше нищо повече, освен факта, че Били е настоял годежът да се прекрати, Тъкър бе готов да удуши подлеца. Дейзи го убеди да не предприема нищо, уверявайки го, че Били Инскоу не заслужава, да му се отделя такова внимание, още по-малко пък брат й да си проваля заради него кариерата с едно обвинение за нападение.

— Рано или късно ще открият семейството на Томи — предупреди я Тъкър, докато я наблюдаваше натъжен.

— И защо си толкова сигурен? — попита тя. — До този момент не се е появил никой, а ти знаеш колко упорита е Франсис, докато работи по някой случай.

— Затова ми си струва, че накрая ще постигне своето. И щом това стане, трябва да се откажеш от него.

— Докато това време дойде, той ще е до мен — настоя тя и не пожела да се замисли какво ще стане, когато този ден настъпи.

— Той къде е? — поинтересува се Тъкър.

— Горе.

— И сигурно ти опразва кутията с бижутата.

Тя се намръщи.

— Спи — натърти тя.

— На бас. Ако се окажа прав, ще се откажеш ли от цялата тази работа?

Без да му отговаря, Дейзи решително тръгна нагоре и махна на Тъкър да мине пред нея.

— Увери се сам, умнико.

За лош късмет, тъкмо когато прекрачваха последното стъпало, Томи излетя от стаята й с издути джобове, а Моли продължаваше да го следва по петите, както никога не правеше с Дейзи. Тъкър сграбчи Томи за тънкото вратле, без да откъсва поглед от нея. Изтегли едно от любимите й старинни колиета от джоба на момчето и го провеси пред нея. Диамантите на прабаба й намигаха присмехулно.

— Случаят е ясен — каза той.

Дейзи нямаше да позволи на брат си да разбере, че е потресена.

— Томи — каза строго тя. — Много добре знаеш, че това не е твое.

— Да, госпожо — отвърна той, въпреки че изражението му си оставаше предизвикателно. — И въпреки това ги взех.

Въздържа се да заговори за Десетте божи заповеди и Златните правила, които вече бяха обсъждали подробно в училище, но не се сдържа да попита:

— Защо?

— За да си купя храна.

Моли измяука жално, сякаш за да подкрепи думите на Томи.

— Ако си гладен, долу в кухнята има достатъчно храна — изтъкна Дейзи.

— Сега може и да има. Ама рано или късно ще ме натириш. Трябва да имам спестени пари за всеки случай. Реших, че тия работи ще ги пробутам в Кълоуниъл Бийч, а може и в Ричмънд. След това щях да ида на някое непознато място, където никой няма да ми ходи непрекъснато по петите и да ми повтаря колко съжалява, че е умряла майка ми.

Тя отблъсна ръката на Тъкър от врата на момчето и положи длан на бузата му.

— Мисля, че по този въпрос вече се разбрахме. Няма да те „натиря“ — каза убедително тя. — Само че няма да ти позволя да крадеш от мен. Наказан си, докато не изясним този въпрос. Иди в стаята си.

Не беше сигурна дали Томи или брат й е по-изненадан от подобно решение. Тъкър я познаваше по-отдавна.

Той въздъхна тихо и загледа Томи.

— На твое място бих се размърдал по-живичко, синко. Сестра ми обикновено не приказва празни приказки. Приеми го като съвет от човек, който си е патил и хич не й се изпречвай на пътя.

По лицето на Томи се изписа облекчение, въпреки че бързо наведе глава, за да скрие издайническото чувство. Опита се да се измъкне по коридора, но силният глас на Тъкър го спря.

— Ти май забрави нещо.

Томи го погледна право в очите.

— Какво?

— Да си изпразниш джобовете.

Томи пъхна ръце в джобовете си с нескрито съжаление и извади бижутата. Повечето от тях имаха сантиментална стойност, не бяха особено ценни, но блясъкът им бе впечатлил момчето.

Тъкър пое дрънкулките и ги подаде на Дейзи.

— Фалшиви бижута или не, ще отнеса всичко това в сейфа ти в банката, ако смяташ да си ги слагаш отново.

Дейзи срещна очите на Томи.

— Няма да е необходимо, нали Томи?

В първия момент й се стори, че той ще отвърне нещо грубо и наострено, но погледът на Дейзи не трепна и той прецени, че ще трябва да отстъпи пред тези строги очи.

— Не, госпожо.

След като момчето влезе в стаята, последван, разбира се, от котката, младата жена се обърна усмихната към брат си.

— Сега доволен ли си?

— Изобщо не съм доволен, но виждам, че няма да чуеш и дума от това, което имам да ти казвам.

Тя го потупа по бузата.

— На това му се казва умен мъж. И да не си посмял да ми пратиш татко да ми вдига пушилка!

— Няма да се наложи аз да го пращам. Щом научи, ще трябва да заковеш вратата, ако искаш да го спреш.

— И да пищи, и да не пищи, този път няма да стане неговото. Поне веднъж ще направя това, което смятам за редно.

Не че решителността й щеше да спре баща им, когато най-сетне научеше какви ги върши. Въпреки предупреждението, което отправи към Франсис, Дейзи предполагаше, че той много скоро ще бъде осведомен.

Тринити Харбър беше малък град. Седър Хил, семейната къща на семейство Спенсър от поколения наред, бе най-голямата в цяла Северна Вирджиния. Съседите сигурно щяха да се избият за честта кой пръв да съобщи на Робърт „Кинг“ Спенсър, че уж разумната му дъщеря, останала стара мома, с прибрала един бездомен пакостник. Клюката щеше да е още по-ценна, ако се разбереше, че Томи вече се е опитал да й открадне не само бижутата, но и колата. Нямаше да е трудно да скрие опита за кражба на колата, но пък дали Тъкър ще бъде достатъчно дискретен за бижутата. Всъщност колието се предаваше в семейството от поколения и брат й можеше да се почувства длъжен да съобщи на баща им, че за малко не се е оказало в някоя заложна къща.

И тогава, реши тя с примирена въздишка, разправията с Тъкър щеше да прилича на приятна разходка в парка, пред това, което можеше да се разрази.