Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (4)

Трета глава

Уокър потръпна, докато навлизаше в Тринити Харбър. Градчето изглеждаше точно както го описа шефът му. Необикновено. Живописно. Очарователно. Малко занемарено, също като костюм за бал, оставен да виси в гардероба прекалено дълго, но запазил стария си блясък. Тревните площи пред къщите бяха грижливо окосени. На всеки няколко пресечки имаше църква, някои от тях доста стари. Водите на река Потомак проблясваха под лъчите на слънцето.

Той мразеше подобни места. Обичаше саждите на големия град, многолюдните тротоари, задръстените магистрали. Обичаше небостъргачите и запуснатите квартали. Знаеше как се оцелява в градове като Вашингтон. Предпочиташе анонимността. Нямаше представа как живеят хората в градчетата, където всеки ти знае името и с какво точно се занимаваш.

Следваше инструкциите на Франсис Джексън и спря пред сграда, която по нищо не приличаше на административна служба. Дискретна табела „Социални услуги — окръг Уестморланд“ го увери, че не е сбъркал. Изключи мотора и остана неподвижен, все още несигурен дали трябва да се подлага на това, което предстоеше. Не беше просто мисълта, че ще получи смъртния акт на Бет, написан черно на бяло. Тревожеше го и племенникът му, и очакванията, и съжалението, че не е открил сестра си, преди всичко това да се случи.

Още щом влезе откри, че Франсис Джексън изобщо не прилича на служителките в социалните служби, с които се бе сблъсквал в окръг Колумбия. Тя нямаше нищо общо с образа, който си бе създал след разговора по телефона. Очакваше да види съсухрена жена към петдесет и пет, устата й винаги изкривена в знак на недоволство. Да, обаче Франсис Джексън нямаше нищо общо с този образ. Беше на шейсет с чисто бяла коса, кръгли бузи и пълни устни, а очите й проблясваха иззад дискретните очила. Усмивката сама се появи и той неусетно се отпусна. Можеше да се справи с подобна жена. Щеше да се измъкне и да се върне у дома за нула време. При това сам.

— Закъсняхте — рече рязко тя, но без упрек в гласа. — Да вървим — тя грабна чантата си и се отправи към вратата.

Уокър отново трябваше да промени мнението си за жената. Макар и за момент си бе позволил да забрави, че външният вид може да заблуди човек. Точно сега го обзе паника, че тя смята да го заведе направо при племенника му, да ги запознае и да се измъкне, след като бе изпълнила задълженията си. А той съвсем не бе подготвен за подобна стъпка. Едва ли някога щеше да е готов.

— Опа — каза той и застана в средата на коридора. — Къде е пожарът?

— В тази част на страната вече е почти време за вечеря, а аз умирам от глад, детектив. Не успях да обядвам заради вас. Можем да поговорим, докато вечеряме — тя отново го огледа. — А като изключим музиката, казват, че храната е най-доброто средство да успокоиш дивия звяр.

Той се разсмя, изненадан от хумора й.

— Да не би да става въпрос за мен?

— Ами че вие се гордеете с това, нали. Много ясно си пролича, докато говорехме по телефона.

— Помага в работата ми — каза той, почувствал се длъжен да защити първоначалната си проява на грубост, когато тя бе позвънила.

— Щом казвате — съгласи се тя. — Само че тук, кой знае защо, се имаме за малко по-цивилизовани.

Навън тя посочи колата си, един чисто нов мустанг кабриолет и той отново бе силно изненадан.

— Аз ще карам — заяви тя.

Той огледа завистливо колата.

— Ще ми бъде много по-приятно ако ми позволите да карам аз.

— Защото нямате доверие на жените зад волана ли?

Той веднага долови предизвикателството в тона й, но нямаше нужда да я лъже.

— Защото умирам да пробвам едно такова сладурче, а никога не съм имал възможност — натърти той съвсем честно.

Тя му подхвърли ключовете.

— Тогава тя е ваша, детектив.

Показваше му пътя, докато излязоха на магистралата, а след това го насочи по странични улички, покрай внушителната сграда на съда с грижливо поддържаната тревна площ отпред и го накара да спре пред ресторант „Монтрос“. Той огледа подозрително старинната фасада и терасата, обсипана с цветя. Подобни места го потискаха.

— Няма ли къде да хапнем по един обикновен хамбургер и пържени картофки?

— Смятам да се въздържа от коментар за плачевния ви хранителен режим — отвърна госпожа Джексън. — Почти съм сигурна, че ще намерите нещо по ваш вкус в менюто. А и ми правят услуга, като задържат готвачите доста след обичайното време за обяд.

Уокър си остана скептично настроен, докато се качваха по каменните стълби в бялата сграда, датираща още от 1600 година, според надписа над входа. Влязоха в просторно фоайе и той забеляза антиките, широките светли зали и мнението му постепенно започна да се променя. Заведението имаше класата на скъп градски ресторант, не можеше да го отрече. Без да изчаква някоя от сервитьорките, госпожа Джексън го поведе към една от закритите тераси и се настани до маса, край която прозорецът беше отворен.

— Сядайте, детектив. Уверявам ви, че главният готвач е в състояние да предложи нещо повече от сандвичи за чай.

Тъй като забележката й беше на място, Уокър седна тихо. Служителката го наблюдаваше, без да крие, че се забавлява.

— Съжалявам, че не ви заведох в заведение за бързо хранене. Най-близкото е на доста километри, а на мен ми се сторихте гладен.

— Винаги съм гладен.

— Добре, да поръчваме веднага.

Десет минути по-късно, пред Уокър имаше халба бира и пикантен пилешки сандвич, който бе истинска мечта. Когато му го сервираха, госпожа Джексън го изгледа развеселена.

— Да не се окаже прекалено лют за вас?

— Не — заинати се той, наизгълта половината бира наведнъж, за да притъпи лютивината. — Това е най-вкусният сандвич, който някога съм опитвал — кимна към по-розовелите картофи. — И най-вкусните картофи.

— По-добре ли е от заведение за бързо хранене? — попита тя с блеснали очи.

— Да не би да ми се подигравате, госпожо Джексън?

— Просто се опитвам да докажа нещо.

— Тоест?

— Не всички плюсове са в полза на големия град, ако го сравняваме с провинцията.

— Така е — съгласи се той. — И сам виждам.

Тя спря да загребва от супата с морски деликатеси.

— Знаете ли, детектив Еймс, за малко да пропусна. Вече сме заедно от колко, половин час, а вие още не сте попитали за Томи.

Уокър въздъхна и остави сандвича.

— Честно да ви кажа, дори не знам какво да попитам. Преди да ми се обадите, не бях и чувал за него.

— Не бяхте ли близки със сестра ви?

Уокър си припомни времето, когато двамата наистина бяха близки. Бет се влачеше след него непрекъснато, изпълнена с обожание към големия батко и все се молеше да й позволят да поиграе с него и приятелите му. Той търпеше, защото знаеше много добре, че у дома не получават достатъчно внимание.

— Беше много красиво момиченце — каза той и си припомни огромните сини очи и облака руси къдрици, които сякаш бяха захаросани, а по-късно леко потъмняха. — Винаги се смееше. А после се забърка с Райън Фланагън и смехът й изчезна.

Жената го наблюдаваше със съчувствие.

— На колко години е била тогава?

— На шестнайсет, още момиче, но не успяхме да я спрем. Родителите ни се опитаха, но колкото да се каже, че са опитали. Аз също опитах, но по онова време бях в колеж, а Бет жадуваше за внимание. Когато Райън й предложил да избяга с него, тя предполагам не е могла да устои. После нашите починаха, а аз дори не успях да я открия. Трябваше да й кажа за смъртта им, щом се обадеше, но това стана три или четири месеца по-късно, по времето, когато двамата с Фланагън са се оженили. Тогава ми се обади за да ми съобщи страхотната новина. Искаше ми се да я сграбча и да я разтърся така, че да й дойде умът в главата, но бях закъснял.

— Тогава ли се чухте за последен път?

— Не, звънна ми отново, след като я беше изоставил. Беше съвсем сама, уплашена и бременна. Пратих й паричен запис и я молих да се прибере. По това време вече се бях оженил. Казах й, че може да остане при нас, докато роди — той сви рамене. — Каза, че може и да не ражда детето, но в края на краищата така и не се появи. Тогава я чух за последно. Намираше се някъде до Лас Вегас.

— Съжалявам — каза госпожа Джексън. — Сигурно ви е било много трудно.

— Направо се бях побъркал — призна той. — Виждате ли, правех се на велико столично ченге, горд с уменията си, невероятните технически възможности на отдела, а не успявах да открия собствената си сестра. Оказа се, че била само на два часа път, а аз не съм имал никаква представа.

— Много добре знаете, че когато един човек иска да изчезне, няма никакъв проблем, стига да е достатъчно умен. А може би просто е искала да е по-близо до вас, когато се е установила тук. Или е искала, преди да се свърже с вас да си стъпи на краката. Двамата с Томи прекараха тук няколко години. Справяха се добре. Тя работеше на различни места, понеже работата, която се предлага в района е сезонна. Понякога чистеше къщи, хващаше се като сервитьорка, помагаше в някои от магазините.

— Защо не е започнала постоянна работа?

Стори му се, че госпожа Джексън се чувства неловко.

— Вече няма значение, но ми се струва, че тя се страхуваше да не „попадне в лапите на системата“, както сама се изразяваше. Няколко пъти й предлагаха постоянна работа, но щом се стигнеше до попълване на документите, тя се отказваше.

Уокър изруга.

— Параноята на Фланагън в действие. Никакъв номер на социална осигуровка, никакви данъци, никой да не знае какво точно правиш. Тоя тип предпочиташе да живее в сянка, хващаше се на какви ли не работи, само и само да получава заплатата си в брой. Все си мислех, че Бет е по-умна.

— Тя наистина беше умна. Всъщност предложиха й работа и тук, в ресторанта, и ми се струва, че беше склонна да приеме. Ана Луиз, тя ни е свещеникът тук, каза, че Бет често говорила, че смята да направи тази крачка, за да има очи най-сетне да се обади на семейството си. Сигурно си е мислила за вас. Единствено от това предположих, че Томи не е единственият, когото си има на този свят.

— Не е било необходимо да ми доказва каквото и да е — каза той, въпреки че почувства облекчение, че сама е взела подобно решение. Това щеше да е от полза и за нея, и за сина й.

— Сигурно така е смятала. Съзнавала е, че ви е разочаровала.

— Нямаше никакво значение — настоя Уокър. — Единственото ми желание бе, малката ми сестричка да е добре — той погледна жената. — А сега я няма — добави горчиво той. — И що за брат съм аз?

— Брат, направил всичко по силите си, доколкото разбирам.

Той се намръщи, когато усети, че му се е разминало толкова леко.

— И няма ли да ми дръпнете една лекция.

— Не ми влиза в работата — увери го тя. — Колкото и да ни се иска, не можем да променим миналото. Предпочитам да се съсредоточа над настоящето.

— Което ще рече Томи — предположи той.

Тя кимна.

— Което ще рече Томи — плъзна към него снимка. — Мислех си, че бихте искали да видите това.

Уокър се поколеба, но все пак я взе. Ръката му потреперваше, когато я взе от масата. Пое си рязко дъх, когато видя сините очи на Бет. Момчето бе взело от нея и кривата хитра усмивка.

— Сигурно е голям палавник? — каза най-сетне той.

— Абсолютно — отвърна ентусиазирано госпожа Джексън. — Не че е някаква изненада. Едно момче съвсем само на света трябва да намери начин да се пребори със страха. Доста се е променил, откакто живее при Дейзи.

— Коя е Дейзи?

— Дейзи Спенсър. Семейство Спенсър са основателите на Тринити Харбър. Не Дейзи, разбира се, прадедите й. Баща й, Кинг, все още е най-уважаваният човек в града. И най-богатият, както излиза, въпреки че баща ми не беше съгласен чак до последния си дъх.

— Май се нямате много със семейство Спенсър?

— Това е една безкрайна вражда. Кинг Спенсър е човек, който не понася някой да оспорва авторитета му.

— И дъщеря му ли е такава?

— Напротив. Дейзи е чудесен човек.

— И тя е приемен родител, така ли?

— Обикновено не поема подобни ангажименти.

— А съпругът й какво казва по въпроса?

— Дейзи не е женена.

Уокър започваше да схваща положението. Видна дама, която прави добрини, за да натрупа още някоя и друга точка.

— И как стана така, че Томи се е озовал при нея?

— Открила го е в гаража си на сутринта след като е избягал от поредните приемни родители. Доста проблеми създаде, откакто Бет почина… все поразии, дето става ясно, че има нужда от помощ.

— И независимо от това, Дейзи го е оставила у тях, така ли?

— Дейзи е изключителна жена, убедена съм, че ще се уверите сам. Познаваше Томи и сестра ви от църквата, дори не се поколеба дали да го приюти.

— Може би ще е най-добре да оставим нещата такива, каквито са — предложи Уокър и се опита да не се поддава на мрачното неодобрение на госпожа Джексън. — Щом Томи се държи прилично, откакто е при нея, може пък тя да е човекът, който да го вкара в правия път, който ще му даде каквото трябва.

— Искате да кажете, че ще се врътнете и ще си тръгнете, без дори да сте видели момчето? — попита тя. — Това ли се опитвате да ми кажете?

— Може би така е най-добре — настоя той.

— Може — съгласи се сковано тя. — А пък аз си мислех, че сте мъж, на когото може да се разчита, детектив.

— Просто искам да кажа, че тази жена е идеална за Томи.

— Вие сте му вуйчо — напомни му госпожа Джексън. — Единственият му останал роднина. И ще му откажете елементарната семейна загриженост просто защото така ви е най-удобно?

Той усети, че бузите му пламват.

— Не съм казал…

— Не беше и нужно. Вие сте страхливец, детектив Еймс.

Откровената й преценка попадна точно в целта. Какво го беше накарало да си въобрази, че ще се отърве от тази жена. Хватката й беше желязна. Той бавно вдигна поглед към нея.

— Може и така да е, госпожо Джексън. Не знам много за себе си.

— Аз пък знам, че единственото ви желание е да обърнете гръб на момчето, преди още да сте го видели.

— И няма да е за пръв път — измънка Уокър, сетил се за обвиненията на бившата си жена, когато ставаше въпрос за неговите синове.

— Моля?

Той въздъхна.

— Имам две деца, госпожа Джексън. Две момчета.

— Да, споменахте, че сте женен.

— Всъщност, разведен съм. Бившата ми жена се премести да живее в Северна Каролина. Виждам децата по две седмици през лятото. Бившата ми жена все повтаря, че това е повече, отколкото докато живеехме под един покрив.

Тя го гледаше с преценяващ поглед, от който Уокър се почувства неудобно.

— И права ли е? — попита жената.

— Сигурно. Аз съм отдаден на работата си. За мен да си ченге не е работа от девет до пет.

— Което говори добре за вас. Сигурна съм, че не ви е лесно, като си спомня разговора ни по телефона. Сигурна съм, че сте виждал неща, които ние останалите предпочитаме да се преструваме, че не съществуват. Сигурно ви е тежко. А понякога работата ви поглъща. Поне при мен е така, а аз не срещам и половината от вашите трудности.

— И въпреки всичко, това не е извинение, за да мога да си зарежа семейството — заключи той. — Бях ужасен съпруг, а и като баща никак ме нямаше.

— Това ваши думи ли са или нейни?

Уокър се усмихна на възмущението й.

— Нейни, но няма да отричам, че тя успя да ми ги набие в главата.

— След всички грешки, които сте допуснали — каза тя и кимна със задоволство — ми се струва, че у вас има потенциал, детектив.

— Нищо не се е променило — настоя той.

— Но може да се промени ако имате достатъчно добра причина — тя отново побутна снимката на Томи към него. — Поне се запознайте с него. Томи има нужда да знае, че му е останал поне един близък човек. Дължите му го. Дължите го и на сестра си.

Уокър не можеше да оспори думите й. Дължеше го на Бет, защото не е бил до нея, защото не се бе постарал повече да я откъсне от Фланагън, защото не я бе открил още преди години.

— Добре, печелите. Ще се запозная с Томи, но не ви обещавам нищо, госпожо Джексън.

— Става — тя се пресегна и го потупа по ръката. — Сигурна съм, че когато му дойде времето ще вземете правилно решение.

На Уокър му се искаше и той да е толкова сигурен. Докато беше тук, трябваше да свърши още нещо. Трябваше да се отбие до гроба на сестра си.

— Преди да отидем при Томи има нещо, което искам да направя — започна той.

— Да спрем на гробището — предположи тя. — Сега е пет. Ще звънна на Дейзи, за да я предупредя, че ще сме у тях към шест. Ако искате да занесете цветя на гроба на сестра ви, знам едно място, където можете да вземете много красиви.

Не се бе сетил за цветя, но жената бе права. Трябваше да направи един жест, да й остави нещо. Където и да беше Бет, тя сигурно знаеше и разбираше, че винаги е имала място в сърцето му.

 

 

Кинг махна на новата си икономка да напусне трапезарията. Нямаше никакво доверие на прислугата, че ще се въздържи да разнесе навсякъде чутото тук. Най-сетне, уверен, че не наднича през ключалката, той погледна синовете си въпросително.

— И така, какво ще правим със сестра ви?

— Трябваше да се сетя, че не си ни поканил само за да вечеряме — измърмори Тъкър.

— Такъв случай не е имало — съгласи се Боби. — Пържолите си имат цена. Татко сигурно е замислил нещо.

Кинг им се намръщи.

— Я не ми се правете на умници. Сестра ви го е загазила и искам да знам как смятате да оправите нещата.

— Аз дочух, че Дейзи била възрастна жена, която знае какво прави — каза Боби. — И какво толкова го е загазила? Видяла е дете, което има нужда от някой и го е прибрала. Нали ти така ни учеше! Че трябва да сме отговорни към другите — той сниши глас и цитира: „Семейство Спенсър винаги отдават своя дан на нуждаещите се“.

Кинг се намръщи на тази шега, но реши да я подмине.

— Не и когато след всичко това ще остане с разбито сърце — тросна се той.

— Вече я предупредих — добави Тъкър. — Каза, че знае какво прави.

— И Ана Луиз я е предупредила — изтъкна Боби и се ухили на изумлението на брат си. — При татко няма празно. Ние сме втората вълна, което означава, че Ана Луиз напразно си е изгърмяла патроните.

Истината бе, че Ана Луиз все още не му бе звъннала, за да докладва и Кинг бе в безизходица. С нея смяташе да се разправя допълнително. Междувременно имаше нужда от нови хора на бойната линия.

— Някой трябва да се грижи за сестра ви — намръщи се той към Тъкър. — Не разбирам защо не си разкарал онова момче, когато си имал възможност.

— Да не би да искаш да го арестувам?

— Нали е крадял бижутата? Сам ми го каза.

— Опитваше се, но не успя. Едва ли Дейзи щеше да одобри да му щракна белезниците и да го завлека в затвора. Щеше да се напъха в съседната килия и да накара мъжа на Ана Луиз да ги снима за първа страница.

Кинг не се и съмняваше, че би постъпила точно така. Не стига, че Ричард Уолтън създаваше само проблеми, ами беше и янки. Всъщност човекът бе от Вирджиния, но бе работил за някакъв вашингтонски вестник, което си бе равносилно на роден янки. Тъкър беше прав. Уолтън щеше да разрови цялата работа.

— Освен това — продължи Боби — мисля, че не се налага да правим каквото и да е. Чух, че Франсис е открила вуйчото на момчето. Трябва да пристигне днес.

— Сега са в ресторанта. Видях отпред колата на Франсис, когато тръгвах от съда насам — добави Тъкър.

— Този вуйчо смята ли да отведе Томи със себе си? — попита Кинг и у него за пръв път пламна искрица надежда.

— Нямам никаква представа — призна Боби.

— Защо пък да не го вземе? — попита Кинг. — Момчето си е негова отговорност. Мътните го взели, Франсис така хубаво се е размекнала, а? Аз ли да й звъня, за да я науча как трябва да си върши работата?

— Нямам нищо против да видя как точно ще стане — измърмори Тъкър.

— Чух какво каза — обади се Кинг и се намръщи към по-големия си син. — Още не е дошло време да се оставям на такива като Франсис Джексън. Само една думичка пред Борда на надзорниците и ще я изметат на секундата.

— Струва ми се, че подценяваш уважението на хората към нея — подсети го Тъкър. — И недей да забравяш, че дедите й са също със синя кръв като нас.

Кинг се задави при тези думи. Това бе факт, който Франсис не пропускаше да му напомни всяка година в Деня на основателите. Всъщност, проклетата жена се гордееше с това, че му е трън в очите. Така беше още от гимназията, когато успя да го победи на едно състезание по правопис. Баща му никога не го остави да забрави, че се е оставил на едно момиче.

— Нямам желание да говоря за Франсис — изръмжа Кинг.

Синовете му се спогледаха развеселени. Случаят с конкурса по правопис им беше от любимите.

— Щом толкова те гложди този въпрос, защо не идеш сам да кажеш на Дейзи какво мислиш?

— Защото и тя слуша, колкото и вие. Ако отида, ще се окопае още по-дълбоко.

— Така си е — съгласи се Боби. — Дейзи е наследила твоя инат.

— Наследила го е от майка ви — опъна се Кинг. — Аз съм изключително разумен човек.

Тъкър и Боби се заляха от такъв гръмовен смях, че домакинката надникна през вратата на кухнята. Кинг се предаде. Тъкър и Боби щяха да направят каквото сметнат за необходимо, както винаги правеха. Същото важеше и за Дейзи, дори и ако решенията й заплашваха да й разбият живота. Единственото му успокоение бе, че е направил всичко възможно, за да оправи нещата.

Намръщи се към домакинката, която очевидно се опитваше да подслушва.

— Я най-добре ела да вдигнеш чиниите, госпожо Уингейт.

— Да ви сервирам ли сладкиша с кафето? — попита тя и се вмъкна в стаята, за да събере чиниите от масата.

— На мен в кабинета — нареди той. — А на тези двамата, където пожелаят.

— Аз ще взема две парчета и ще ида до Дейзи, за да видя какво е положението там — каза Тъкър и погледна по-малкия си брат. — Какво ще кажеш?

— Звучи добре — съгласи се Боби.

Кинг ги погледна доволно. Може пък и да им уврат главите някой ден.

— Нали ще ми кажете какво е станало — заповяда той, докато госпожа Уингейт сервираше ябълковия сладкиш с кафето и постави увита чиния пред Тъкър.

— Защо не дойдеш и ти? — предложи Тъкър.

— Да не съм луд — тросна се Кинг.

— Страх го е да не се опари — отбеляза Боби.

— Май си прав — добави Тъкър.

— Нищо подобно. Просто пазя тежката артилерия, ако вие двамата се издъните — уведоми ги Кинг и се намръщи. — Надявам се да не ми врътнете някой номер.

— Татко, ще направим всичко, което ни е по силите, но все пак не забравяй, че става въпрос за Дейзи — напомни му Тъкър. — Не съм успял да я надприказвам, откакто се научи да говори.

— Значи е крайно време да вникнеш защо е така и да промениш нещата — заяви Кинг и поклати глава, изпълнен с презрение и съжаление. — Какъв шериф си ти, щом позволяваш една жена да ти се качи на главата?

— Достатъчно умен е, щом знае кога да бие отбой — помогна му Боби.

— Точно така — съгласи се Тъкър.

Кинг вдигна ръце.

— Господ ми е свидетел, че тутакси ще се обадя на адвоката, за да си променя завещанието. Ще оставя всичко на онези нищо и никакви пилещари, дето следят хвъркатите с бинокли. Те сигурно са по-съобразителни от вас двамата.

— Радвам се, че отново се гордееш с нас — каза Тъкър и му се усмихна предизвикателно, докато се упътваше към вратата, взел чинията в ръка.

Боби го стисна по рамото на излизане.

— Чао, старче.

— Не съм ти никакво старче — ревна Кинг след тях, а след това въздъхна. Може и да не беше стар на петдесет и девет, но децата му смятаха да го изпратят рано-рано в гроба. Всеки един от тях се бе посветил именно на този задача.