Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (21)

Двадесета глава

Разчу се доста бързо, че Тъкър е наел Уокър, и че детективът ще се мести в Тринити Харбър. Общото мнение беше, че сигурно ще се настани при Дейзи. Почти всички бяха на това мнение. Докато Уокър бе в окръг Колумбия и довършваше някои дребни неща по случаите, над които работеше, за да не бездейства през двете седмици предизвестие за напускане, Дейзи трябваше сама да се справя с плъзналите клюки. Където и да отидеше, я следваха шушукания, но тя ходеше с високо вдигната глава и винаги усмихната. Все някога някой щеше да направи нещо скандално и тя щеше да бъде оставена намира.

Единственият, който остана подозрително безучастен, бе баща й. След като мълвата плъзна, тя очакваше нова буря, заради това, че Томи ще бъде при нея, докато Уокър се установи. Може пък напоследък Кинг да бе прекалено зает със собствената си любовна история и да не му оставаше време да се притеснява за нея. Двамата с Франсис определено вече бяха двойка. Последните две недели дори бяха заедно на църква.

Трябваше и сама да се сети, че мълчанието на баща й е твърде нетипично. Когато в четвъртък се прибра от училище, го завари седнал на люлеещия се стол на верандата. Най-лошото бе, че Ана Луиз се бе отпуснала до него.

— Закъсня — изсумтя баща й.

— Не си ми се обадил, за да ми кажеш, че ще идваш — засече го тя, решена да не се оставя на нападките му.

— И откога един баща трябва да уведомява дъщеря си, че иска да мине да я види?

— Откакто я очаква да се е прибрала в някакъв определен час.

Ана Луиз ги наблюдаваше и се забавляваше.

— Едва ли това е добро начало. Кинг, греша ли, или искаше да говориш с Дейзи за нещо?

Дейзи погледна баща си спокойно, въпреки че вътрешно тръпнеше.

— Така ли? — попита тя, доволна, че Томи е за риба с Гари. — За нещо конкретно ли става въпрос?

— Ами за тия глупости, че Уокър щял да се нанесе при теб, когато започне работа тук. Този слух не може да е истина. Смятам, че имаш някакъв здрав разум в главата.

— Уокър няма да се нанася при мен — отвърна тя.

Кинг като че ли се стресна от спокойния й отговор.

— Няма ли?

— Не, решихме, че за мен ще бъде най-добре, тъй като всички си позволяват да дрънкат, без да са наясно с фактите. Томи, обаче, ще остане тук.

— Защо, тогава, по дяволите, ще идва Уокър, след като не смята да си поеме отговорността за момчето?

— Ще си я поеме, само че няма да стане веднага, не и докато не се установи.

— Да, ама щом племенникът му е тук, той пак ще ти виси на главата денонощно — нареждаше Кинг.

— И какво от това? Всяка вечер ще се прибира в собствения си хотел и ще си спи в собственото легло — което е наистина жалко, каза си тя.

— Тая работа не ми харесва — изръмжа Кинг.

— Нещо не си спомням да се оплакваше толкова много, когато си прекарвах времето с Били Инскоу — напомни му тя.

— Тогава живееше под моя покрив. Никой нямаше да посмее дори да прошепне, че вие двамата сте намислили нещо нередно. Освен това щяхте да се жените.

Дейзи загуби търпение.

— Ние двамата с Уокър се опитваме да направим това, което е най-добре и за Томи, и за запазването на доброто ми име. Вече сме взели решение и то е окончателно.

— Май не сте го обмислили както трябва.

— Още по-зле, тогава — сопна се тя, завъртя се, влезе в къщата и остави Ана Луиз да се оправя с мърморенето на баща си.

След малко се почувства гузна, че е оставила жената свещеник да търпи Кинг сама. Върна се на верандата и го погледна спокойно.

— Татко, нещата ще се оправят. Ще видиш.

Той се обърна към свещеника.

— Ана Луиз, подкрепих те, когато църковното настоятелство изпитваше съмнения към теб, защото си жена. Сега очаквам и ти да ме подкрепиш.

Ана Луиз вдигна очи към небето.

— Знаех си, че това няма да ми се размине. Какво очакваш от мен да направя?

— Да оправиш нещата. Набий й малко разум в главата. Кажи й, че трябва да махне това момче от къщата си, за да няма Уокър повече оправдания да се мотае наоколо. Обясни й какво се случва с тези, които живеят в грях. Изнеси й една проповед от ония твоите, специалните за морала. Може пък да те послуша.

Очевидно доволен от себе си и от начина, по който се е справил, той си тръгна.

Дейзи се тръшна на люлеещия се стол. Най-сетне се извърна към Ана Луиз.

— Прав ли е? И това ли е грешка? Бях убедена, че Уокър не трябва да остава тук при мен и това ще накара клюкарите да замълчат.

— В един идеален свят би станало точно така.

— Май според теб няма да се получи.

— Както вече каза баща ти, може и да се окаже прекалено късно. Трябва да оставиш здравия си разум да реши кое е правилно.

Дейзи кимна.

— Така и направих. Като оставих Томи тук, поне за момента, мислех, че е най-добре. Така поне има някаква стабилност в живота му. А като вуйчо му е наблизо, малкият ще се чувства сред свои. Това е най-важното. Щом хората не разбират, щом искат да изопачат посещенията на Уокър, аз няма как да ги спра.

— Което означава, че ти вече си взела решение.

— Да — заяви Дейзи. — Съжалявам, че двамата с баща ми те накарахме да се чувстваш неудобно, като те въвлякохме в тази разправия.

— Това е част от работата ми — тя погледна внимателно Дейзи. — Има нещо, което трябва да ти кажа. Приеми го като предупреждение.

— Какво?

— Знам, че двамата с Уокър се стараете да направите това, което ще бъде най-добре за Томи, но мислете добре, кое е това и то не само за момента, но и за бъдещето.

— Нищо не разбирам.

— Предполагам, че в момента живее като в сън и си въобразява, че вие тримата сте семейство. Ами какво ще стане, ако нещата се разпаднат, защото вие двамата с Уокър не сте обвързани по никакъв начин? — тя внимателно следеше изражението на Дейзи. — Да не би пък нещо да съм пропуснала?

На Дейзи й се искаше да сподели за чувствата си към Уокър, да разкаже за всичко, което се бе случило между тях, но въпреки че смяташе Ана Луиз за своя приятелка, въпреки че жената бе пастор, тя не събра сили да й каже. Страхуваше се прекалено много от оценката, която щеше да види в очите на приятелката си.

— Не, не сме обвързани по никакъв начин — отвърна спокойно тя.

— А според теб това ще се промени ли?

— Честно ли да ти кажа? Нямам представа — отвърна Дейзи. Това, което я безпокоеше, бе силното желание именно това да се случи.

Цялата нощ не успя да мисли за нищо друго и преценяваше чувствата си, съпоставяше ги с това, което щеше да е най-добре за Томи, кое е удобно на Уокър, и рисковете, за които спомена Ана Луиз.

Все още не бе стигнала до никакъв извод когато пристигна в училище. Веднага я повикаха в кабинета на директора. Ивън Уошбърн, посивяло дребно човече, великолепен учител, малко неуверен в новата си работа, който сега седеше зад бюрото в кабинета, нервно докосвайки връхчетата на пръстите си. Може би това бе жест, с който се молеше за просветление, тъй като не бе кой-знае колко умел в административните дела.

Махна на Дейзи да затвори вратата, а след това я изчака да седне.

— До мен достигна… — той прочисти гърлото си, а страните му поаленяха — … че живееш с някакъв мъж.

Аха, значи това била работата. Каква ирония! Достигнало до него, след като двамата с Уокър решиха, че е крайно време той да се изнесе. Тя прикри ужаса си с възмущение.

— Моля? И от къде накъде това ще ти влиза в работата?

— Някои хора… няколко човека… те ми се обадиха, за да се възмутят, че жена, на която са поверени ученици се държи по неподобаващ начин. Не е нужно да ти припомням, че ти трябва да си за пример, че подобно поведение съвсем не е уместно, когато става въпрос за тийнейджъри, които се впечатляват и от най-малкото нещо.

— Може би е по-важно тези тийнейджъри да разберат, че за всички ни е важно да обединим усилия, когато някой има нужда от помощ. Томи Фланагън има нужда от дом. Аз му го осигурих. Няма нищо повече от това.

— Това ли е всичко? — попита той без да крие скептичното си отношение.

— Да не би да се интересуваш дали ние с Уокър Еймс спим заедно? — попита грубо Дейзи, решена да сложи картите на масата.

Ивън се намести притеснено и по всичко личеше, че създалата се ситуация никак не му е по вкуса. Сигурно затова така горещо се съпротивляваше да се провеждат часове по полово възпитание в училището. При самото споменаване на думата, той вече се бе изчервил.

— Съвсем не — отвърна бързо той ужасен.

— Чудесно, защото дори и да беше така, това изобщо не ти влиза в работата — тя стана. — Ако това е всичко, имам час.

— Да, да, разбира се.

На вратата тя се обърна.

— Ивън, ако още някой се обади, защо не ги препратиш направо при мен?

— Да, добре, с удоволствие — отвърна той с видимо облекчение. — Нека да се постараем нещата да си останат нормални. Сигурен съм, че духовете ще се успокоят и няма да има никакъв проблем.

— Точно така — отвърна кисело Дейзи.

Щом излезе, веднага си пое дълбоко дъх. Въпреки че Ивън дори не намекна работата й да е застрашена, заплахата бе очевидна. Ситуацията ставаше неуправляема. Съмняваше се, че Кинг стои зад обажданията, които Ивън спомена, което означаваше, че е бил прав, когато каза, че някои хора си мислят, че това, което тя прави, колкото и добронамерено да е то, е нередно. Май не беше достатъчно да изпрати Уокър на хотел, или поне бе прекалено късно, за да се оправят нещата.

Не можеше да остави положението така. Беше постъпила правилно. Щом се налагаше да се лиши от присъствието на Уокър и в къщата си, и в леглото си, за да успокои духовете, то тя щеше да постъпи точно така. Не че по този начин хората щяха да престанат да мислят това, което са решили. Щяха да се убедени, че са прави, каквото и разстояние да имаше между нея и Уокър.

— Какво се е случило? — попита Уокър, когато се обади същата вечер.

Все още не успяваше да разбера как така Уокър усеща мислите й.

— Нищо — настоя с ведър глас тя. — Как са нещата при теб? Как прие Анди новините?

— Най-много мрънка, че заради мен, ще му е направо невъзможно да накара Гейл да чака с откриването на магазина. Все още не е готов за пенсиониране, което според него, правя аз.

— И ти ли мислиш така? — попита Дейзи, защото знаеше, че ако е така, той никога няма да е щастлив в малкия град.

— Нищо подобно. Има толкова много хубави страни. Може пък най-сетне да се окажа някъде, където работата ми ще бъде от значение.

— Ще бъде, и още как, най-вече за Тъкър.

— Тъкмо на брат ти няма да му се налага да работи толкова много.

— Не е така. Той много си обича работата и аз му се възхищавам, но има нужда и от личен живот. Трябва да се среща с хора, да създаде семейство. Нито той, нито Боби ще станат по-млади.

— И това го казва по-голямата им сестра.

— Добре де, същото може да се каже и за мен, но аз съм доволна от живота си. Такъв съм си го направила.

— Истина ли е това, Дейзи? Такъв живот ли си искала?

— Разбира се — настоя тя. — Защо мислиш, че може да не е така?

— Защото всеки, готов да раздава любовта си, трябва да има свое семейство.

Тя въздъхна и й се прииска нещата да са толкова лесни, колкото той ги представяше.

— Просто не е писано някои неща да станат. Сега, стига вече приказки по този въпрос. Кога ще пристигнеш?

— Няма да е до следващата седмица.

— Тогава мога аз да доведа Томи. Знам, че много му се иска да поговори с теб. Толкова много се вълнува, че ще живееш тук.

— Ами ти, Дейзи? Ти не се ли вълнуваш? Наистина не знаеше как да му отговори. Ако трябваше да е честна, веднага можеше да извика да. Можеше и да му отговори, без да се излага на опасност, като му каже, че е очарована заради Томи.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, за да я изтръгне от нерешителността.

— Ами то е… сложно е — отвърна тя.

— Тоест?

— Прекалено е сложно, за да го обсъждаме сега — засмя се тя. — Ще повикам Томи.

— Дейзи, почакай.

— Какво?

— Не си мисли, че ми е убягнало, че не ми отговори.

— За какво става въпрос?

— Какво има? Нещо не е наред. Усещам по гласа ти.

— Няма за какво да се притесняваш — настоя тя. — Вече се справих.

— И не искаш да ми кажеш с какво се е наложило да се справяш — каза ядосан той, а в същото време ядосан също като последния път, когато тя се бе опитала да скрие нещо от него.

— Не.

— Аз съм доста добър следовател. Сам ще открия.

— Като си вреш носа там, където не му е мястото, едва ли ще спечелиш червени точки, детектив.

— Ще си печеля точките по стария изпитан метод.

— И кой е той?

— С чар.

— Май сте прекалено самоуверен, детектив.

Тя се учуди на въздишката му.

— Не, Дейзи. Напоследък изобщо не съм самоуверен.

Тя все още обмисляше отговора му, когато Томи приключи разговора и се обърна развълнуван към нея.

— Ще бъде страхотно, когато вуйчо Уокър дойде тук, нали?

— И още как — съгласи се Дейзи.

— Все едно че ще си имам истинско семейство — лицето му се смръщи. — Е, няма да е както с мама. Знам, че тя никога няма да се върне, но това е също страхотно, да си имам теб и вуйчо Уокър.

Сърцето на Дейзи се сви заради загубата на детето, защото никога не бе изпитал бащина обич.

— Радвам се, че си щастлив тук — каза тихо тя.

Томи я погледна в очите.

— Мислиш ли, че вие двамата с вуйчо Уокър може да се ожените?

Този въпрос не биваше да я стряска, но ето стана точно така. Точно това бе предвидила и Ана Луиз.

— Миличък, мисля, че това няма да стане.

— Защо? Той те харесва. Много добре виждам. А и ти го харесваш поне малко, нали?

— Разбира се, но нещата са доста по-сложни — ето че пак казваше същото нещо. Сякаш нямаше какво друго да каже.

— Надявам се да стане — каза Томи с решително изражение. — Децата в училище ми казват скапан сирак, че никой не давал пет пари за мен.

Дейзи бе ужасена.

— Това са глупости. Повече да не чувам такива неща. Толкова много хора те обичат.

— То не е същото — каза Томи и раменете му се отпуснаха. — Отивам да си лягам.

Тя остана загледана след него. Смрачи се, но тя не помръдна. На Томи му трябваше истинско семейство. Уокър бе семейството му и той трябваше да постави началото. От него зависеше да му осигури майка. Докато тя се занимаваше с проблема, нямаше нищо да се получи. А щеше да е толкова лесно да остави нещата както бяха сега, единствено защото така бе удобно и безпроблемно. Томи заслужаваше много повече и от нея зависеше нещата да се подредят.

Тя вече очакваше Уокър, когато той пристигна с нещата си на следващата седмица. Посрещна го на верандата и му препречи пътя.

— Тая няма да я бъде — каза рязко тя.

— Коя?

— Томи да живее тук. Тази вечер можеш да останеш, но на сутринта искам двамата с Томи да си намерите жилище.

Уокър я натисна да седне на един от шезлонгите.

— Сядай! — нареди той с тон, на който тя обикновено би отказала. — Кажи ми сега какво става. Нещо не мога да хвана смисъла. Мислех, че вече сме се разбрали. Струваше ми се, че си доволна, че Томи остава още малко.

— Идеята не беше много добра.

— Защо? — той присви очи. — Има нещо общо с проблема, който те тормозеше миналата седмица, нали?

Нямаше никакво намерение да обяснява, че Томи иска те двамата да се оженят. Не беше сигурна, че може да го каже, без да разкрие колко много го иска и тя самата.

— Няма значение защо. Взела съм решение и то е окончателно — очите им се срещнаха и тя вдигна гордо брадичка.

Усети надигащата се у Уокър буря, но той само кимна кратко.

— Щом така си решила — каза напрегнато той. — Май тази вечер ще остана в хотела, за да не ти се пречкам, когато утре обясниш на Томи. Или вече си му казала?

Не му беше казала. Не беше сигурна, че ще може да му го каже.

— Още не съм. Мислех си… — тя преглътна шумно. — Май е по-добре да му кажем заедно.

Уокър поклати глава.

— Няма да стане, защото понятие нямам какво ставна тук. Това си е твоето шоу, Дейзи. Сама си свърши мръсната работа.

След тези думи той се завъртя и я остави сама в тъмното, със свито сърце. Тя наистина не знаеше кое е правилно. Ако беше постъпила както трябва, защо тогава се чувстваше толкова зле?

Уокър нямаше представа какво става с Дейзи. Не му хареса и как стомахът му се сви, когато тя вдигна към него големите си виолетови очи, пълни със сълзи и му каза да отведе Томи. Искаше му се да спори с нея. По дяволите, направо му се искаше да падне на колене и да й се примоли, но гордостта го възпря. Въпреки всичко, смяташе да разбере каква муха я е ухапала.

Вместо към хотела се отправи към църквата, за да поговори с Ана Луиз и Ричард. Те двамата сигурно имаха някакви отговори. Тъкър нямаше никаква представа какво става, иначе щеше да подхвърли нещо, когато се видяха по-рано. Ричард и Ана Луиз седяха в уютната си къща край църквата и се наслаждаваха на лекия бриз от реката с високи чаша лимонада в ръка. Високата камбанария хвърляше приятна сянка в двора им.

Уокър зачака нетърпеливо Ана Луиз да му донесе чаша и тогава им разказа какво се бе случило у Дейзи.

— Тя какво? — попита Ана Луиз изумена.

— Значи нямаш никаква представа защо го направи? — попита Уокър.

— Абсолютно никаква. Каза на баща си да си гледа работата, когато той възрази. След това и на мен ми каза същото. Беше го решила. Това е ново двайсет.

— Аз може и да се досещам — намеси се лениво Ричард.

И Уокър, и Ана Луиз се завъртяха към него.

— Така ли? — попитаха едновременно те.

— Получих няколко писма в редакцията.

— Какви писма? — попита Уокър и усети как нещо го свива под лъжичката.

— Става въпрос за местна учителка, името й не се споменава, разбира се, която дава лош пример на учениците си, като допуска някакъв мъж да живее с нея. Подчертават, че преди няколко седмици са посетили директора на училището, и след като нищо не е било направено, решили да поговорят с училищното настоятелство, за да бъдат предприети мерки.

Уокър изруга и веднага погледна виновно към Ана Луиз.

— Извинявай.

— Няма защо. Аз се чувствам по същия начин. Как са могли? Няма нито по-добра учителка, нито човек, който да им дава по-добър пример — каза възмутено тя.

— А смешното е, че аз изобщо нямам намерение да живея с нея — заяви Уокър. — Вече се бяхме разбрали по този въпрос.

— Но докато Томи е там, и ти ще си непрекъснато при нея — каза Ана Луиз. — Решението е добро и някои хора изобщо няма да се замислят.

— Значи затова тя иска и Томи да си тръгне — реши Уокър. — Могат ли да я уволнят?

— Може, ако тези хора привлекат и други — отвърна Ричард. — Училищното настоятелство ще трябва да разгледа оплакванията.

— Ще публикуваш ли писмата? — попита Ана Луиз, готова за ожесточен спор, ако той отговореше утвърдително.

Ричард поклати глава.

— Бяха анонимни. Отпечатвам единствено писма с подпис.

— Слава богу — въздъхна Уокър, доволен, че принципността на журналиста и приятелските му чувства няма да се наложи да влязат в двубой.

Ана Луиз се бе замислила.

— Знам, че това е ужасно, но едва ли това е предизвикало решението на Дейзи да не позволява Томи да остане. Тя никога не би се отказала да се бори, особено пък за нещо, на което толкова много държи. Подобен натиск може единствено да я вбеси.

— А какво тогава? — зачуди се на глас Уокър. За нещастие, още преди да имат възможност да обсъдят думите на Ана Луиз, пейджърът, който Тъкър бе дал на детектива само преди два часа, зазвъня.

— Трябва да вървя. Изглежда и новият ми шеф е наумил нещо. Или ако нещата се излезли от контрол, вероятно ще ми каже, че дори не ми е шеф.

— Я не се залъгвай. Тъкър няма да те уволни — каза убедено Ричард. — Той е във възторг, че човек с твоя опит ще работи тук. Подготвил съм цяла статия по въпроса за новия брой. С толкова хвалебствия те е отрупал, че всеки ще добие впечатление, че ти собственоръчно ще спасиш окръга от престъпниците.

Уокър простена.

— Дано да си туширал думите му поне малко. Аз не съм някой супер герой.

— Само да си посмял да кажеш на Тъкър — предупреди го Ричард. — Сега той е много щастлив.

Когато Уокър пристигна в управлението в Монтрос, Тъкър седеше до Боби. В първия момент на детектива му се стори, че двамата се канят да го нападнат заради всичко, което е причинил на Дейзи.

— Имаме си неприятности — обяви сериозно Тъкър. Боби кимна, също толкова сериозно.

— Какво е станало?

— Тъкър ме накара да се ослушвам на пристанището. В последно време се чуват разни неща — започна Боби. — Приказваха главно децата, затова не съм сигурен дали е точно така, но ми се струва, че скоро ще има някаква доставка.

— Кога? — попита Уокър и погледна от единия брат към другия.

Отговори Тъкър.

— Тази седмица по някое време.

Уокър измърмори дълга поредица от ругатни. А той си мислеше, че идването в Тринити Харбър ще направи живота му по-лек.