Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (6)

Пета глава

— Май е най-добре да се връщаме — прошепна Дейзи, след като Уокър прекъсна тази напълно неочаквана, главозамайваща целувка и тя най-сетне успя да си събере мислите. Никой не си бе позволявал да целува разумната Дейзи Спенсър с толкова плам, с такава жадна забрава. Беше прекалено зашеметена, за да се сети да го поучава колко неподходящо е поведението му. Всъщност, тя си мислеше дали да не го накара да я целуне отново. Не е много умно, надигна глас онази малка част от мозъка й, която все още функционираше.

— Наистина трябва да се връщаме — каза категорично тя. — А и сигурно вече два часа обикаляме. От Томи няма и следа. Може пък другите да са имали повече късмет.

— Да, добра идея — отвърна той и я стрелна бързо с поглед. На Дейзи й се стори, че той се съгласи прекалено охотно и се почувства засегната. Не че щеше да му позволи да разбере. Дори и за секунда нямаше да го остави да си помисли, че е някое неопитно провинциално момиче, омаяно от една-единствена целувка.

— Значи? — настоя той, защото тя все още не бе запалила колата. — Ще се връщаме или не? Нещо ми подсказва, че щом Томи се чувства на сигурно място при теб, едва ли е отишъл чак толкова далеч. Сигурно се крие някъде наблизо.

— Сигурно.

Почувства се особено горда, че отговори, без да проличи колко е задъхана. Очевидно нямаше да говорят за целувката, реши с въздишка тя. Тя самата не искаше да обсъжда случилото се. Тя си пое дълбоко дъх и заговори припряно.

— Виж, не е нужно да се чувстваш неловко. Искам да кажа, че това беше само една целувка. Не е кой знае какво.

— Точно така — отвърна с равен глас той.

Нямаше да е толкова лесно, колкото тя си мислеше. Все още беше притеснена, а неговото изражение — обидно сериозно. Тя опита отново.

— И преди са ме целували. Предполагам и теб. За всичко е виновна прегръдката. Просто ми олекна, че беше готов да ми помогнеш.

Той се обърна към нея и се намръщи.

— Дейзи, много те моля, би ли престанала? Може би не трябваше, но се случи. Приключваме с този въпрос. Забрави го.

Тя премига при остротата на гласа му.

— Да, да, разбира се — отвърна тя. Наложи си да се съсредоточи и със сигурна ръка запали колата.

Не продума нищо, докато не стигнаха нейната улица. Тогава реши, че не може да си мълчи, без поне още веднъж да се е опитала да разсее напрежението помежду им. Ако се появяха така в къщата, братята й веднага щяха да познаят, че нещо не е наред. За мъже притежаваха прекалено голяма интуиция. Много рано се бе научила, че дори и по сериозната й физиономия могат да познаят как е минала срещата й. А ако имаше нещо, Тъкър и Боби бяха готови да се заемат с момчето. Били Инскоу бе единственият, когото не успяха да сплашат. Може би именно затова тя си бе въобразила, че е влюбена в него, защото братята й не го плашеха. Страхуваше се, че Тъкър и Боби не са забравили старите си навици и затова спря, изгаси фаровете и се обърна ядосана към Уокър.

— Тази целувка бе просто един импулс, детектив. Нищо повече. Сигурна съм, че вече съжаляваш. Аз също. Повече няма да се случи.

— Знам — отвърна той и се намръщи. Посочи към къщата. — Защо не влезем и да проверим, дали някой с повече късмет не е открил Томи.

— Не умееш много добре да се справяш с чувствата си — отбеляза раздразнено тя. — Забелязах го и по-рано, когато говорехме за сестра ти. Веднага се стягаш и се чувстваш неловко, точно като сега.

— Сигурно защото ровичкаш до безкрай.

— Нарича се техника на разпитване — обясни тя. — Тъкър ми я обясни. Не може да не знаеш как се прилага.

Устните му трепнаха.

— Знам и затова не ти се удава много, когато я прилагаш върху мен. Започваш да ме дразниш.

— Ще запомня. Просто не искам нито Тъкър, нито Боби да си помислят, че двамата с теб… — тя се поколеба. — Не сме се разбрали за нещо. Все гледат да ме защитават.

— Не ме е страх от братята ти — сви устни Уокър. — Струва ми се, че мога и сам да се грижа за себе си.

— Добре тогава — съгласи се тя и си наложи да смени темата. Секунда по-късно отново се обърна към него, притеснена от нов проблем. — Да не вземеш да се разкрещиш на Томи, че е изчезнал!

Равнодушният му поглед се стрелна към нея.

— И ти!

— Няма, разбира се.

— Тогава защо си мислиш, че аз може да се развикам? Много добре знам какво е да си дете, при това уплашено.

Дейзи бе изненадана от признанието му.

— Не мога да си представя, че има нещо, което може да те уплаши.

— Защото не ме познаваш. Най-добре запомни това.

Дейзи едва ли щеше да забрави, дори и да искаше. Целувката може и да беше проява на интимност, но той не я бе допуснал нито в ума, нито в сърцето си, дори и за секунда, откакто се запознаха. Тя въздъхна, включи колата и потегли към къщата.

— Не ми изглежда много оживено — отбеляза Уокър, докато слизаха.

В този момент от задния двор долетя смях.

— На мен ми се струва, че купонът тече — отвърна Дейзи и тръгна към задната част. Гледката я накара да спре рязко.

Братята й, Франсис и Томи се бяха отпуснали на шезлонгите, обърнати към реката, а до всеки от тях бе оставена празна чиния с трохи от сладкиша. Тъкър им показваше някои от съзвездията в тъмното небе. Пълното им безгрижие я подразни, както и много други неща през изминалия ден, което бе доста показателно.

— Забавлявате ли се? — тросна се тя.

Четири чифта очи се насочиха гузно към нея.

— Можехте и да ни кажете, че с Томи всичко е наред — продължи да се заяжда тя.

— Забравила си мобилния си телефон — обясни спокойно Боби. — Нямаше как да се свържем с теб.

— Някой от вас можеше да се качи на колата и да тръгне след нас — тя погледна обвинително Тъкър. — Все щяхте да ни забележите. Много добре знаете, че улиците са празни по това време.

— Важното е, че Томи се върна — каза тихо Тъкър, решен да не се поддава. Обърна се към момчето. — Синко, това е вуйчо ти, Уокър Еймс.

След представянето се възцари тежко мълчание. Дейзи наблюдаваше момчето, вперило подозрителен поглед в Уокър. Нито един от двамата не трепна. Уокър изглеждаше стреснат. Най-сетне тя го сръга с лакът и той пристъпи, за да приклекне до Томи.

— Ти си истинско копие на майка си — отбеляза меко той с почуда и тъга в гласа. — Същите очи, същата коса, същата усмивка. Забелязах го още на снимката, която госпожа Джексън ми показа одеве.

Томи си остана мрачен.

— Е, и?

— Едва сега разбирам колко много ми е липсвала — обясни Уокър.

— И защо тогава не дойде поне веднъж да ни видиш? — попита Томи.

— Защото тя не ми беше казала къде е, а аз не успях да я открия.

— Толкова си се постарал — нацупи се Томи.

— Ако искаш, някой ден ще ти покажа папката с всичко, което съм правил, сведенията за всяко място, на което съм търсил — предложи Уокър. — Майка ти бе по-малката ми сестра. Никога не съм искал да й се случи нещо лошо.

— Е, да, ама лошото взе, че й се случи — кресна Томи и скочи. — Тя умря! Също като баща ми, само че него никога не съм го виждал. И сега вече си нямам никого!

— Не е вярно — намеси се Дейзи и пристъпи към него. Преди да успее да го докосне, той се измъкна покрай Уокър, заобиколи я и затича в къщата, а вратата се затръшна след него.

— Ще отида при него — каза веднага тя, сърцето й натежало и заради двамата.

— Недей — спря я Боби. — Нека да отида аз. Ти остани с Франсис и Уокър и поговорете. Предстои ви да вземете важни решения.

Дейзи се съгласи с неохота. По-малкият й брат имаше усет към децата. Май наистина щеше да е най-добре един страничен човек да се опита да успокои Томи.

Щом Боби влезе, Тъкър стана и стисна рамото на Уокър.

— Искаш ли една бира?

Уокър кимна, лицето му безизразно.

— Чудесно. Ще дойда с теб.

Дейзи остана сама с Франсис.

— Обвиних те несправедливо, че си скрила Томи — каза най-сетне Франсис. — Знаеш колко много те обичам, но трябва да си върша работата.

— Няма значение. Всички бяхме напрегнати. Всички казахме неща, които не трябваше — съгласи се Дейзи. — Къде, всъщност, го намерихте?

— Тъкър го откри. Беше се скрил в бараката за инструменти на Мадж Джесъп. Тя чула шум по-рано, но решила, че е влязла миеща мечка.

Дейзи въздъхна.

— Каква бъркотия. И какво ще правим сега?

— Ще гледам да убедя Уокър да поостане още някой и друг ден, за да се поопознаят с Томи. После — ще видим.

Ясно, че няма да се сработят изведнъж. Нито единия, нито другият е готов за такава стъпка. Може би още няколко дни бяха решението, от което имаха нужда.

— А ти как мислиш, той дали ще се съгласи? — попита Дейзи.

— Не знам. Нищо не мога да кажа. А ти как мислиш?

Само преди час, Дейзи щеше да е сигурна, че Уокър Еймс ще си замине от Тринити Харбър при първа възможност, но това бе преди да забележи изражението му, когато той зърна племенника си.

— Сигурно ще се съгласи — каза най-сетне тя. — Може и да не остане очарован от тази възможност, но добре разбира, че го дължи на сестра си.

— С какво ще се съгласи? — попита Уокър.

Двамата с Тъкър тъкмо излизаха от къщата.

— Да останете още няколко дни — обясни Франсис. — И хич не ми се извинявайте с работата. Сигурна съм, че при дадените обстоятелства ще успеете да се освободите за уикенда. Престъпленията няма да избягат, докато ви няма.

— Точно това каза и шефът ми, като говорих с него преди пет минути — отвърна Уокър. — Оказва се, че не съм незаменим.

На Дейзи не й стана приятно, че пулсът й се ускори, когато чу думите му. Беше убедена, че причината не е загрижеността й за Томи.

— Можеш да останеш тук — предложи тя без да мисли. Погледът му я прониза и за миг въздухът заискри от удивителния заряд, преминал между тях. После той поклати глава.

— Идеята не е много добра.

— Съгласна съм — включи се и Франсис.

— Нали ти каза, че двамата с Томи трябва да се опознаят — възропта Дейзи. — Най-добрият начин е като са под един покрив.

— Да, но имат нужда и от самостоятелност. А и честно казано, няма да е много приятно, когато целият град започне да шушука, че у вас живее някакъв непознат. Някой веднага ще раздуе нещата и ще те вземат на мушка.

— Той може да отседне и в Седар Хил — предложи притеснено Тъкър. — Там има достатъчно свободни стаи.

— Няма да стане — заяви разпалено Дейзи и се намръщи на брат си. Знаеше много добре какво цели. Представи си веднага как Уокър става обект на безкрайните тиради на баща й, след което щеше да дойде и опитът за подкуп, за да махне Томи от нея.

— Какво е Седар Хил? — поинтересува се Уокър и я погледна с любопитство.

— Родният ми дом, където все още властва несломимия Кинг Спенсър — обясни тя. — Повярвай ми, не ти е работа да ходиш там.

Той се ухили.

— Не съм толкова сигурен. Звучи като истинско предизвикателство.

— Баща ми е истинско изпитание, въобще не става въпрос за предизвикателство.

В очите на Тъкър се появиха весели пламъчета.

— Опитваш се да ги държиш настрана един от друг, а Дейзи. От какво те е страх?

— Много добре знаеш, че баща ми веднага ще си навре носа и ще се опита да манипулира нещата така, че да стане както той иска.

— Вие май ме подценявате — прекъсна ги Уокър.

— Ти изобщо не можеш да му съперничиш — настоя младата жена. — Не искам да припарваш до него.

— Нали няма да се опитва да ме сватосва? — попита Уокър и потръпна доста пресилено.

— Теб! Един янки! Как ли пък не — отвърна Дейзи.

— Значи не виждам какъв е проблемът.

— Тя се притеснява, че баща й ще ви събере с Томи на бърза ръка и ще ви изпрати по живо по здраво, преди още да е съмнало — обясни Тъкър. — Ще го постигне, каквото и да му струва.

В очите на Уокър се появи хитро пламъче.

— И кого от двамата те е повече страх да не загубиш? — попита той.

Дейзи усети как бузите й пламват. Не се беше изчервявала толкова много от години, дори никога. Постара се да не поглежда нито към брат си, нито към Франсис и отговори твърдо.

— Томи, разбира се.

Усмивката на Уокър стана още по-широка.

— Разбира се.

— Нещо ми се губи тук — каза Тъкър, антената на братската загриженост, се настрои на съответната честота.

— Нищо не ти се губи — отвърна остро Дейзи. — Абсолютно нищо. Уреждайте този въпрос както искате. Уокър, ако желае може да спи и на улицата. Пет пари не давам. Отивам да кажа лека нощ на Томи и си лягам. Закуската е в осем, детектив. Ако все още не си заминал.

Зад нея се понесе приглушен кикот, но тя не успя да разбере дали това е брат й, или Уокър. В този момент й беше все едно. И двамата й бяха черни пред очите.

Завари Боби и Томи вглъбени в поредната игра на Монопол.

— Внимавай, Томи. Брат ми наистина, ама наистина умира да пипне някой и друг имот. Вече е изкупил половината бряг в градската част на Тринити Харбър.

Очите на Томи се разшириха.

— Сериозно? Значи плажът е твой?

— Не самият плаж. Земята наблизо.

— И какво ще я правиш?

— Вече е построил пристанище — каза Дейзи.

— Онова с лодките и хубавия ресторант ли?

Боби кимна.

— Брееей. Мама веднъж ме заведе да обядваме там. Миналата година, на рождения ми ден. Облякохме се хубаво и… така.

Били се усмихна.

— Хареса ли ти храната? — попита небрежно той.

Това беше прекалено тенденциозен въпрос, според Дейзи.

— Внимавай какво казваш, Томи. Боби е главният майстор готвач.

Томи отвори широко очи.

— Искаш да кажеш истински готвач?

— Аха — потвърди Дейзи. — Просто главен майстор готвач звучи по-тежко.

— Не съм учил в Кордон Бльо, за да ми казваш, че съм прост готвач — измърмори Боби, наистина обиден. — Не ми ли стига, че татко все това натяква?

— Ами, вкиснат е, защото не пожела да поемеш сделките с добитъка.

— Още от десетгодишен му разправям, че не ме интересува как се отглежда порода Блек Енгъс. Станах на двайсет и осем, не смяташ ли, че вече му е минало?

— На татко? — попита скептично Дейзи. — Същият, който все още не е простил на брат си, че купил под носа му бик медалист преди цели трийсет години?

— Ясно — въздъхна Боби.

Дейзи се наведе и го целуна.

— И въпреки това той те обича. Знаеш, нали?

Боби се ухили.

— Да бъдеш обичан от Кинг Спенсър не прилича много на благословия — ухили се Боби.

— Тук може и да си прав. Това просто означава малко повече натиск, докато постигне това, което си е наумил — тя прегърна Томи. — Искаш ли да поостана, за да те завия като си легнеш?

— Мога и сам да се завия — каза той и погледна Боби с неудобство.

Брат й му намигна. Дейзи се направи, че не е забелязала. По-късно, когато детето загасеше лампата, щеше да се върне, за да се увери, че е добре.

— Тогава ви казвам лека нощ и на двамата.

— Дейзи? — извика колебливо Томи след нея.

— Кажи, миличък.

— Вуйчо ми… той още ли е долу?

Тя се опита да разгадае изражението му, но не успя.

— Ще остане и събота и неделя.

— Тук ли?

— Не. Това обсъждат долу. Сигурно в хотела до реката.

Стори й се, че раменете на Томи се отпуснаха и тя разбра, че въпреки избухването си преди малко, не му се искаше вуйчо му отново да изчезне. Семейните отношения може и да са сложни и понякога да носят разочарование, но те са най-здравите връзки за всеки човек. Въпреки че изпитваше ужас при мисълта, че Уокър може да отведе Томи, тя не можеше да не ги остави да се опознаят.

— Може би, когато се върне утре сутринта, ще ти разкаже каква е била майка ти като малко момиче — предположи тя.

Очите на Томи светнаха за пръв път, след като бе научил, че вуйчо му ще дойде.

— Ей, страхотно. Тя не говореше много за времето, когато е била дете.

— Значи трябва да го попиташ — отвърна тихо Дейзи и се опита да потисне напиращите сълзи.

Боби тръгна след нея и я прегърна.

— Добре се справи — каза и той.

— Надявам се — тя погледна замислено брат си. — Ами ако го загубя?

— Значи не е било писано да остане. Ще го преживееш.

Дейзи си представи самотното бъдеще и й се при иска да изпитва увереността на Боби.

По-късно, останала сама в тихата си самотна стая, Дейзи призна пред себе си, че срещата с Уокър бе истинска катастрофа, от самото начало, чак до края. Докато премисляше събитията от вечерта, от изчезването на Томи, до последвалото събиране няколко часа по-късно, най-необяснима й се стори неочакваната целувка с Уокър. Защо не можеше да престане да мисли за нея? Нима жадуваше толкова отчаяно за малко внимание, че целувката на някакъв мъж я бе разтърсила. Може и така да беше. Всъщност, май наистина беше така. Нямаше нищо общо със самия Уокър Еймс.

Браво. Тя докосна устните си с пръсти. Стори й се, че дори и в този момент усеща нежната ласка. Целувката едва ли бе продължила повече от няколко секунди, които й се бяха сторили като вечност. А и той изглеждаше беше не по-малко развълнуван от нея.

Решението му да остане в града целия уикенд беше истински късмет за Томи, но на нея щеше да й е трудно. Само с едно докосване Уокър й бе напомнил, че е жена, че има нужди и желания, които бе пренебрегвала прекалено дълго. Трябваше да е щастлив, че не го завлече някъде и не му се нахвърли.

Тази мисъл я накара да се изчерви. Какво й ставаше? Никога не бе мислила по този начин, нито пък се бе държала толкова безразсъдно. Нито веднъж за тридесет години не бе изпитвала тази остра нужда да усети езика на мъж до своя, ръцете му по гърдите си, да го почувства вътре в себе си. Дори и Били не бе разпалвал такъв отчаян копнеж. В редките случаи, когато се разминаваше с Били на улицата, не изпитваше абсолютно нищо към него. Дори и в този момент не можеше да си представи, че ще дойде момент, когато образът на Уокър Еймс няма да я вълнува.

Това доказваше, че е крайно време тялото й отново да се събуди за живот. Опита се да си каже, че физическият й отклик си е бил само физически, че няма нищо общо с Уокър Еймс. Все трябваше да си напомня, че решението му да остане, бе за да има три дни с Томи, а през тези три дни тя трябваше да убеди всички, че на Томи ще му е по-добре с нея в Тринити Харбър, отколкото в град като Вашингтон. За съжаление, тази вечер бе открила, че Уокър Еймс я лишава от способността и да говори разумно и последователно, и то без особено усилие. За съжаление той също го бе разбрал.

Ала Дейзи не бе отгледана от човек като Кинг Спенсър, без да научи поне малко как да пренебрегва страховете си и да постигне желания ефект. Ако Уокър Еймс си въобразяваше, че може да използва мъжкото си присъствие, за да я притесни, то тя тогава щеше безпроблемно да използва женските хитрини, за да се изправи срещу него. Колкото повече обмисляше тази възможност, толкова по-нетърпелива ставаше да го види утре сутринта, за да приложи плана си.