Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (24)

Двадесет и трета глава

Разсеян от мъглата, която се надигаше на вълна над реката и напълно заслужената кавга заради безотговорното поведение на Томи, Уокър не забеляза подозрителната лодка, която тихо се промъкваше покрай скривалището му. Съзря очертанията й, едва когато бе на по-малко от сто метра.

— Томи, скрий се долу веднага! — нареди грубо той и насочи бинокъла към палубата на скъпата риболовна лодка. Добре че поне момчето се подчини, без да задава излишни въпроси.

Веднага забеляза двама непознати мъже, които нито се интересуваха от въдиците си, нито от заложените капани за раци. Полунощ съвсем не бе най-подходящото време за приятна разходка или дори за риболов. В този час едва ли някой излязъл по реката, замисля нещо добро.

Той приближи своята лодка малка по-близо, за да може да вижда по-добре. Когато ги разделяха само няколко метра, Уокър им извика да пуснат котва и да се приготвят за проверка. В същия момент проехтя първият куршум и го улучи в ръката. Той веднага залегна на палубата, протегна се за пушката и се прицели в единия мотор с надеждата да го повреди. Вече знаеше, че Тъкър идва. Ако успееше да попречи на тези мошеници да избягат, подкреплението щеше да е тук за нула време.

За нещастие, привлечен от изстрелите, Томи се появи на палубата с истерични крясъци.

— Какво става? — викаше той, докато се клатушкаше по хлъзгавата палуба в бързината да се добере до Уокър.

— Слизай долу! — кресна Уокър, докато се опитваше да застане между племенника си и непознатите.

— Какво стана? Улучиха ли те? — попита той и очите му се разшириха, когато забеляза кръвта по ръкава на Уокър.

Уокър не се бе страхувал толкова много никога преди. Сниши се и погледна малкия право в очите, въпреки че съзнаваше, че гърбът му е отлична мишена.

— Чуй ме — молеше го той, докато очакваше да чуе следващия изстрел и да усети болката, когато го прониже. — Успокой се. Искам да слезеш долу и да останеш там, докато ти кажа. Тъкър ще дойде всеки момент и всичко ще бъде наред.

— Ама…

— Направи го, Томи. Моля те. Веднага. Сега не е моментът да спориш с мен.

— Но ти си ранен — протестираше момчето, а в гласа му се прокрадваше плач. — Не искам и ти да умреш като мама. Моля те, вуйчо Уокър — той подръпна ръката на Уокър. — Ела с мен. Моля те, нека да вървим. Моля те.

Беше доловил безпогрешно истерията в гласа на детето и паниката в очите му. След като се налагаше да избира между залавянето на двама наркотрафиканти кокошкари и възможността да успокои момченцето, което бе преживяло прекалено много, място за избор май не оставаше.

— Ела тук — каза той и отвори ръце, за да прегърне племенника си, докато моторът на другата лодка заглъхваше в мъглата.

Разтърсван от хлипове, Томи се отпусна в ръцете му и се притисна към Уокър с всички сили.

— Няма нищо, момчето ми. Ще се оправя. Раната не е сериозна. Куршумът само ме одраска.

— Тече ти кръв — веднага отбеляза Томи.

— Няма значение. Всичко ще бъде наред — увери го отново Уокър.

За пръв път, откакто научи за съществуването на Томи, той повярва, че детето е напълно истинско.

Когато, дойде Дейзи, й трябваше само един поглед, за да разбере, че кръвта по двамата е само на Уокър и съвсем не е от някаква опасна и страшна рана. Тогава, разбира се, тя се почувства свободна да ги наприказва едни такива, за които дори Ана Луиз би й завидяла и едва ли би могла да измисли сама за неделната проповед.

— Съжалявам — прошепна Томи.

Нямаше никакъв смисъл да си хаби приказките. Извинението му с абсолютно нищо не повлия на тирадата на младата жена. Имаше още много да казва.

Уокър знаеше от опит, че няма друг начин да я спре, освен да я целуне, което направи без много колебание… но с много желание. Усещането го замая, но това сигурно се дължеше на загубата на кръв. Дейзи се дърпаше и гърчеше и се опитваше да отскубне устни, за да протестира, но Уокър я притискаше здраво. Накрая, съпротивата й замря и тя се разтопи в ръцете му, послушна, изпълнена с желание и дори малко настървение. Уокър пък беше сигурен, че никога през живота си не бе целувал жена с такова опиянение.

Когато най-сетне се отдръпнаха, за да си поемат спокойно въздух, въпреки че и за двамата целувката не бе продължила достатъчно дълго, четирима мъже с широко отворени очи не можеха да откъснат погледите си от тях. Детективът никак не хареса гнева в очите на братята й. Още повече го притесни хитрият блясък в погледа на Кинг.

— Вие двамата с Дейзи ще се жените ли? — попита Томи, лицето му обляно в надежда.

— Това беше само целувка, Томи. Не означава абсолютно нищо — заяви категорично Дейзи, отблъсна се от Уокър и заизтупва дрехите си, сякаш можеше да премахне случилото се като досадна прашинка.

Уокър огледа порозовелите й бузи и замаяното лице.

— Не може да бъде — засече я тихо той.

— На мен не ми приличаше на абсолютно нищо — отбеляза Кинг. — Все едно че подпечатахте сделка.

— Я не се бъркай, татко — сопна се Дейзи.

Уокър усети необичайно вътрешно спокойствие, когато мисълта да се ожени за Дейзи се установи в сърцето му. Нещата се развиваха добре, откакто пристигна в града. Чувствата му към Дейзи се задълбочаваха непрекъснато. Защо просто да не поеме дълбоко дъх и да го стори? За мъж, който се гордееше с логиката си и с внимателно обмислените решения в работата, напоследък бе постъпвал доста импулсивно в личния си живот. Защо да не се хвърли с главата напред още веднъж? Особено пък в нещо, което му доставяше радост.

Срещна гневния поглед на Дейзи и забеляза, че въпреки категоричния й отговор, тя изглежда леко объркана от всичко около нея. Помисли си, че това е добре. Предпочиташе да се разправя с нея, когато не е нащрек.

— Сега, след като семейство ти ни разкри, май ще се наложи — каза Уокър без да откъсва очи от Кинг, Тъкър и Боби. След това се обърна към Дейзи. — А ти какво ще кажеш?

Тя го погледна, неспособна да скрие изумлението си, което бързо се превърна в презрение.

— Да не би да си въобразяваш, че това е предложение за женитба, Уокър Еймс? — попита тя.

— Че какво му е? Да не би да не е достатъчно цивилизовано за теб? — подразни я той, въпреки че ясно съзнаваше, че е подходил погрешно. Въпреки това разчиташе, че натискът на семейството ще довърши това, което той не бе успял.

— Много си далеч от истината — отвърна тя и се заклатушка към лодката на брат си, преди Уокър да е успял да я спре.

Детективът погледна Тъкър и Боби и откри, че и двамата са ухилени и развеселени. Кинг пък, изглеждаше безкрайно доволен от себе си. Стисна рамото на Томи с благодарност, сякаш момчето бе свършило цялата работа с невинно зададения си въпрос.

— Май ти рязнаха квитанциите — отбеляза Боби. Тръгна след Дейзи към съседната лодка и се провикна през рамо. — Хайде, татко. Да оставим нещата в компетентните ръце на Тъкър — усмивката му стана още по-широка. — Чао, момчета, ще се видим на пристанището.

Уокър наблюдаваше притеснено шерифа.

— Ти нали няма да тръгваш с тях?

— Няма — отвърна тихо шефът му. — С теб трябва да си поговорим.

— Аз също ще поостана, за да дам и своя принос — обади се Кинг, махна с ръка на Боби и се настани в лодката.

— И аз ще остана, вуйчо Уокър — заяви инатливо Томи.

Уокър не можеше да откаже на Томи, но другите двама определено го подразниха.

— Май само аз забелязах, че надолу по реката се измъкват двама заподозрени, докато си чешем езиците за нещо, което е личен въпрос — обади се детективът с надеждата да ги разсее.

— Те отдавна са се измъкнали — каза Тъкър, но веднага след това любопитството му надделя. — А ти огледа ли ги добре?

— Не много. Успях, обаче, да видя лодката. Беше рибарски траулер, въпреки че по нищо не личеше хората на него да се интересуват от риболов.

— Ще запишем описанието щом се върнем в управлението. А сега искам да знам колко сериозно го каза онова за женитбата със сестра ми.

— Добър въпрос — избоботи одобрително Кинг. — Е, Уокър, какво смяташ да кажеш в своя защита?

Преди да отговори Уокър погледна Томи, който се бе разположил на скута му, уж заспал. Доволен, той се опита да изясни нещата на брата и бащата на Дейзи.

— Смятам да кажа, че вие двамата не сте хората, с които трябва да разговарям.

— Да не би да е било някакъв импулс и сега вече да съжаляваш? — веднага се поинтересува Тъкър.

— Казах ти вече, че няма да обсъждам този въпрос.

— По дяволите, момче, длъжник си й — намеси се Кинг. — Заради теб за малко не изхвръкна от работа. Ако не бях аз, сега щеше да подсмърча на улицата.

Уокър се извърна към него.

— Може ли да кажа нещичко и аз? — вирна глава Томи и ги стресна.

Уокър сведе поглед към детето, сгушено удобно до него.

— Всички вече си казаха мнението. Не виждам защо да не чуем и твоето — каза му той.

— Според мен трябва да й изпратиш цветя. Ама много, много цветя. Момичетата обичат такива работи — каза поверително той. — А, и бонбони. На мама й се напълваха очите със сълзи, когато й носех, дори и когато се бяха посмачкали малко.

— Или пък един килограм ванилов сладолед с вишнев сироп, от време на време — предложи Тъкър.

Уокър вдигна очи към небето.

— Значи излиза, че уроците по ухажване идват от един десетгодишен хлапак и ерген, който дори няма изгледи да си хване приятелка — погледна към Кинг. — А ти няма ли да ми дадеш някой и друг съвет?

Кинг се замисли и кимна.

— Ами да. В къщи пазя диамантения пръстен на майка й. Преди това е бил на моята майка. Жените стават сантиментални, когато им дадеш такова нещо.

Уокър го загледа удивен.

— Ще ми дадеш този пръстен за Дейзи?

— Че той си е неин по право. Да, ще ти го дам ако това ще свърши работата.

Уокър бе трогнат от доказателството за неизреченото одобрение на Кинг. Знаеше, че на баща й не му е никак лесно.

— Благодаря — каза тихо той.

— Няма за какво да ми благодариш — изръмжа Кинг. — Не мога да разбера защо, но ти я правиш щастлива. А това е всичко, което искам за децата си — той се ухили. — Е, нямах нищо против, когато открих, че не си янки, все пак. Защо ме остави да си мисля, че си северняк?

— На теб ти харесваше, защо да ти развалям удоволствието? — отвърна Уокър. — А пък и едва ли щеше да се впечатлиш особено много от южняшкото ми родословие.

— Няма човек, роден в Ричмънд, столицата на Конфедерацията, който да е лош.

— Така — започна Тъкър и включи мотора на лодката. — Сега, след като изяснихме бъдещето на Дейзи…

— Изяснихме го, без да питаме Дейзи — изтъкна Уокър, без да е убеден като тях как ще се развият нещата.

— Ти ще си свършиш работата — увери го Кинг. — Но може би трябва да проявиш малко повече финес следващия път, когато поставиш въпроса.

— Нека първо да отидем на лекар, за да оправят ръката на Уокър и да обсъдим нещата, които е разбрал за заподозрените — каза Тъкър. — Иска ми се нещо да излезе от това, за да не се окаже, че и тази нощ е била провалена.

Уокър усети, че Томи го подръпва за ризата. Погледна надолу към съненото личице.

— Дейзи ще ми стане ли майка?

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да ти стане — обеща Уокър.

— А лошо ли ще бъде, ако моята си майка още ми липсва?

Сълзи опариха очите на Уокър.

— Никога няма да е лошо, че майка ти ти липсва. И на мен много ми липсва.

— Тя беше върхът, нали?

Уокър се замисли за красивото момиче с бунтарски дух, което бе обичал, но не бе успял да опази.

— Беше върхът — повтори той.

 

 

— Да се оженя за него, как ли пък не — фучеше Дейзи по целия път към пристанището на Тринити Харбър. — Тоя да не се е смахнал?

Боби напълно разумно не отрони и дума, докато не слязоха на дока. Сигурно предполагаше, че тя е готова да го изхвърли зад борда, ако само посмее да си отвори устата. Бе толкова ядосана, че като нищо щеше да го стори. Толкова силен гняв сигурно й бе покачил адреналина. Тя почти съжаляваше за проявената от Боби дискретност, защото й се искаше да си го изкара на някого.

— Дейзи, може и да не ми влиза в работата — започна предпазливо Боби, докато връзваше лодката.

— Не ти влиза в работата.

— Но ти си луда от любов по този мъж — продължи решително той.

— Не съм.

— Разбира се, че си.

— Мисля, че аз по-добре знам, Боби Спенсър.

— Нали те виждам как го гледаш. А не е и за изпускане как той те гледа, все едно че е замаян. Не трябва ли да престанеш да го тормозиш? Та той полага всякакви усилия. За бога, тази вечер го простреляха. Предложението му бе направено чистосърдечно, въпреки че не го каза с красиви думи. Мисля, че можеш да се довериш на нещо, казано при създалите се обстоятелства много повече, отколкото ако той бе планирал всичко предварително.

— Може би — съгласи се тя. Понякога истината излизаше наяве в моменти на стрес.

— Я си помисли — настоя Боби. — Всъщност не искаш да пропуснеш тази възможност.

— Ти какво се опитваш да ми кажеш? Да не би да намекваш, че това е последният шанс да си хвана мъж? — попита раздразнено тя.

Той я погледна търпеливо, както правеха всички мъже, когато се опитваха да й наливат ум в главата.

— Не, разбира се. Искам да кажа, че се опитваш да си отрежеш носа, за да отмъстиш на лицето, измисляш си разни причини, за да не направиш нещо, което много ти се иска.

— Когато имам нужда от съвет за любовния си живот, ще се обърна към някой, който не си изкарва прехраната с бъркане на манджи.

Боби се сви при това описание на готварското изкуство, но не отстъпи.

— Може и да съм майстор готвач, но съм ти и брат. Никой не те разбира така, както ние с Тъкър. Знам, че цял живот си мечтала да имаш семейство. Господ е свидетел, че даде всичко от себе си, за да заместиш мама, въпреки че бе само година по-голяма от Тък и две години по-голяма от мен. Струва ми се, че ти се поднася на тепсия едно прекрасно семейство, само че ти си прекалено голям инат и прекалено горделива, за да си признаеш.

Тя се намръщи, защото не смееше да си позволи да повярва, че изреченото с половин уста предложение на Уокър е продиктувано от истински чувства, а не от задължение.

— Много мразя, когато подреждаш нещата така логично.

— Тогава забрави за логиката и се вслушай в сърцето си. Ти искаш да се ожениш за него. Знам, че искаш. С думи прости и ясни, обичаш го. Не отхвърляй тази възможност. Не са много хората на този свят, които ще се помирят с представител на семейство Спенсър за цял живот. Ние сме опасна работа.

Тя се вгледа напрегнато в брат си.

— Някой да те е отблъсквал?

— Не и напоследък.

Тя си спомни за единствената любов в живота на Боби, поне единствената, за която знаеше тя.

— Имаш предвид Ан Мари, нали?

— Това е стара работа, а и аз не бях истински влюбен в нея — отрече той прекалено бързо.

— Добре заблуди и мен, и всички останали в Тринити Харбър. Все ми се струваше, че сте създадени един за друг.

— Е, понякога съдбата поема по неясни пътища и ето че тя се ожени за друг. Не е станало кой знае какво.

Дейзи не повярва на думите му. Всъщност за него това беше много важно. Тя подозираше, че именно заради онова момиче Боби толкова усърдно изкупуваше половината град и създаде петзвездния си ресторант. Искаше да докаже, че е по-добър от избраника й и искаше постиженията му да се очевидни за Ан Мари и съпруга й, който някога бе най-добрият му приятел и най-големият му съперник.

— Работиш прекалено много — каза тя.

Той се намръщи.

— И как стана така, че се прехвърлихме от теб и Уокър на моите работи?

— Трябва да се запознаеш с нови хора.

— Нови хора идват в ресторанта всеки божи ден. А и различни хора спират на пристанището. Животът ми минава сред непознати.

— Да, но с колко от тях си се запознал? Имаш нужда от среда. Кога за последен път си излизал на среща?

— Не беше отдавна — отвърна отбранително той.

— Кога? — настоя тя.

— Ходих на танци с Мардж Лефковиц.

Мардж бе управителка в ресторанта на Боби и дългогодишна приятелка, нямаше никаква вероятност да му стане интимна приятелка.

— Може би греша — каза Дейзи — но това не беше ли миналата есен, а ти не отиде ли с нея, за да накарате гаджето й да ревнува?

— Дяволите да го вземат, много помниш!

— Както виждаш ми е от полза в такива моменти — тя го погледна замислено. — Май ще трябва да се поогледам да ти намеря подходяща жена.

— Само да си посмяла — изрепчи се Боби, а по лицето му се изписа ужас. — Аз сам ще се оправям с любовния си живот.

— Тогава и ти не се бъркай в отношенията ми с Уокър.

— Нали каза, че нямаш отношения с него?

— О, я ходи се гръмни — сопна му се тя и скочи на дока. Понякога да имаш братя бе не по-малко изпитание, отколкото да си дъщеря на Кинг Спенсър.