Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (8)

Седма глава

Томи се оказа страшен бърборко. Кой знае защо, това учуди Уокър. Снощи момчето се държа дръпнато, преди малко бе предпазлив, и затова мъжът очакваше да увисне неловко мълчание, когато отидат при извадената на брега лодка. Вместо това, сякаш нещо у Томи се отприщи. Уокър предположи, че Томи копнее да си поговори с някой мъж за нещата, които е усещал, че не може да обсъжда с майка си. В същото време бе доволен, че момчето не познаваше баща си.

— Как да те наричам? — попита по едно време Томи.

— Вуйчо Уокър или просто Уокър. Както решиш.

— Добре. Май ще бъде вуйчо Уокър. Никога не съм имал истински вуйчо.

Когато двамата с Томи стигнаха на тесния песъчлив бряг в основата на хълма под къщата на Дейзи, Томи се втурна напред.

— Ето я, тук е — извика развълнувано той. — Чакай само да я видиш. Трябваше да си вземем и въдици. Можехме да я пуснем на вода.

Когато Уокър се приближи, Томи вече седеше на златистия пясък, събуваше си обувките и навиваше крачолите на панталона. Скочи, сграбчи Уокър за ръката и го потегли към най-жалкото подобие на лодка, което мъжът някога бе виждал. Този, който я бе зарязал, очевидно е знаел какво прави.

— Нали не си я пробвал в реката? — попита той, опитвайки се да прикрие нотката на паника в гласа си.

— Още не съм. Досега изстъргвах боята и мръсотията, за да я подготвя. Приятелят ми Гари, той е по-голям от мен, ама е страшно, страшно готин, та той ми помага, когато му остане време. Виж колко е гладка — изтъкна той, очите му блеснали от гордост.

Прояденото дърво наистина бе гладко, но според Уокър бе готово да се разпадне всеки момент. Беше почти сигурен, че между гредите има пролуки. Знаеше, че няма никакъв смисъл да критикува или да предупреждава Томи да внимава. Трябваше да предприеме различен подход, който да не убие въодушевлението на момчето, а в същото време да го задържи да не я пуска на вода.

— Свършил си по-голямата част от работата — каза той, подбрал внимателно думите си.

— Всеки ден се занимавах. Мама казваше, че това е пълен боклук, но аз веднага забелязах скритите възможности. Искам да кажа, че няма друг начин момче като мен да си има своя лодка. А пък тази не беше на никого.

— А Дейзи какво казва? — предположи, че тя ще бъде още по-ужасена от него.

— Никога, ама по никакъв начин да не я пускам на вода ако тя не е на брега, и то на място, откъдето да може да ме наблюдава — погледна Уокър, без да крие възмущението си. — Все едно че съм някакво си там бебе.

— Не, мисля, че ти е казала нещо много разумно. Добрият лодкар винаги пробва лодката, преди да я пусне на вода, за да е сигурен в нея. Нали брат й знае доста за лодките. Може пък да я е научил на това-онова.

— Сигурно — съгласи се Томи.

— Слушай я — посъветва го Уокър. — А може и Боби да ти помогне с работата, за да свършиш по-бързо.

— Наистина ли? — Томи отвори широко очи.

— Защо не — той бръкна в джоба за бележника и химикалката, с които никога не се разделяше. За късмет в този бележник още нямаше никакви записки по последния случай. — Дай да седнем и да направим списък с нещата, които ще ни трябват. А като обядваме, ще отскочим до железарията или до пристанището.

— Добре — отвърна жадно Томи и веднага се настани до Уокър. — Може и Гари да дойде, нали?

— Разбира се — съгласи се Уокър. — Какво да запиша първо?

— Ами първо май трябва синя боя. И бяла, за бордовете — той погледна Уокър. — Ти какво ще кажеш?

— Мисля, че цветовете са страхотни за лодка. Какво ще кажеш за кълчища, за да сме сигурни, че дупките са добре запушени?

— Да бе, бях забравил — погледна обнадеждено Уокър. — И весла няма — Уокър записа нещо. — И още шкурка. Изхабих всичката от гаража на Дейзи — той се изчерви силно. — Тя ми я даде, когато миналата седмица докарахме лодката, след като каза, че може да остана при нея. Да не си помислиш, че съм я откраднал.

— Добре. Дейзи ми се струва, че е от хората, които биха ти позволили всичко, каквото поискаш, стига първо да я попиташ.

— Дейзи е върхът — кимна Томи. — Понякога е ужасно строга и сериозна, ама това е сигурно щото никога не е имала деца. Все я е страх, че ще взема да счупя нещо.

Уокър се намръщи. Не искаше Дейзи да превърне племенника му в подобие на заспала кукла, уплашен, че може да счупи нещо от покъщнината.

— Искаш да кажеш онези дребни порцеланови фигурки в хола й?

— Не бе, ръка, крак, ей такива неща.

Моментното пренебрежение на Уокър се стопи. В гърлото му се надигна смях, но той го потисна, за да не нарани достойнството на Томи.

— Да, разбирам защо се притеснява.

— Това са момичешки страхове. И мама се побъркваше от такива работи.

Уокър кимна и се зачуди дали ще преживее подобни моменти и със собствените си синове и съжали за безвъзвратно изгубените моменти. Разроши косата на Томи.

— Наистина са момичешки страхове — потвърди той. — Не че трябва да се пробваш и да се изкатериш на покрива.

— Ами не — отвърна Томи. — Там няма нищо, така или иначе.

— А ти откъде знаеш? — Уокър усети как го стяга чувство на ужас.

— Надникнах през прозореца на спалнята — отвърна разумно Томи.

Мъжът въздъхна облекчено. За миг се зачуди как ли е успяла Дейзи да не полудее след цяла седмица около Томи. Стана му ясно, че освен приключенската жилка, в това дете властваше значителна доза здрав разум. Тъй като бе прекарал много кратко време с Дейзи, това трябва да беше дело на Бет. За да бъде Томи такъв, очевидно малката му сестричка доста се бе стегнала. Той въздъхна. Нямаше смисъл да си мисли какво би могло да бъде.

Вдигна поглед и забеляза Дейзи, пристъпваща неумело по пясъка, понесла кошница за пикник, която тежеше поне един тон, стиснала някакво одеяло подмишница. Беше боса, с къси панталонки в цвят каки, които разкриваха великолепни крака. Тениската й бе грижливо прибрана, но подчертаваше тънката талия.

Уокър се надигна, за да й помогне, но тя му махна да не се притеснява.

— Няма нужда. Не е толкова тежка, колкото изглежда. Томи, защо не вземеш одеялото?

Щом се приближи, Уокър веднага забеляза ужасения й поглед към лодката, преди да остави кошницата и да започне да подрежда нещата върху одеялото.

— Пясъкът е още влажен и студен — каза тя. — Не сядайте направо на него.

— Ето, виждаш ли — изпъшка Томи. — Казах ти, че се притеснява за всичко.

— Не е вярно. Просто съм разумна — възрази Дейзи.

— Тогава и аз ще седна при теб на одеялото — отвърна Уокър и се настани плътно до нея. Протегна дългите си крака така, че бедрата им да са едно до друго. — Права си. Така наистина е по-топло.

Тя го погледна многозначително.

— Много смешно.

— Целта ми е да ви развеселя.

Томи стоеше като истукан пред тях, смръщил чело и вежди.

— Я, какви сте смешновати! Двамата се харесвате, нали?

— Ние почти не се познаваме — заяви отбранително Дейзи.

— Според мен се притеснява дали се разбираме — каза Уокър, а гласът му бе стаил весела насмешка. Прибързаният й отказ бе прекалено показателен. Тя определено не бе спряла да мисли за целувката от снощи.

Но за свой ужас, той също не бе спрял да мисли за случилото се. Независимо от това, че се опита още рано сутринта да си избистри ума, все още нямаше и бегла представа как да постъпи.

На Дейзи й се прииска да се смали и да изчезне. Как стана така, че си въобрази, че Томи пита дали двамата не се ухажват? Защо ли едно десетгодишно дете би си въобразило подобно нещо за двама, които са се запознали току-що. Една трийсетгодишна жена би трябвало да я наясно.

— Има ли гладни? — попита тя, въпреки че в гласа й прозвуча пресилена веселост.

— Аз — извика веднага Томи.

— Защо ли ми се струва, че ти винаги си гладен? — подразни го Уокър. — Когато дойдох, ти не закусваше ли? Май преди около час, а?

— Да, но аз сега раста — отвърна Томи и веднага се протегна за сандвича с пиле, който Дейзи му подаде заедно с пакетче чипс. — А има ли нещо за пиене?

— Газирани и лимонада.

— Искам кола.

Тя извади кола от хладилната чанта, която също бе в кошницата, отвори я и му я подаде. Обърна се малко неуверено към Уокър.

— А за теб?

— Още не. Закусих доста стабилно преди малко. Натъкнах се на твои приятели. Ричард и Ана Луиз Уолтън.

Дейзи се вцепени. Ана Луиз бе изключително дискретна… обикновено. Когато, обаче, искаше нещо да стане, умееше хитро да заобикаля собствените си правила.

— Така ли? И как така се натъкна на тях?

— Рано сутринта ходих да потичам. Те ме настигнаха.

Дейзи знаеше, че Ана Луиз е решена да влезе във форма. Това, което я учудваше бе, че цели две седмици след като обяви намеренията си да тича сутрин заедно с мъжа си, тя все още постоянстваше.

— Искаш да кажеш, че Ана Луиз те е настигнала? — попита с явно недоверие тя.

— По това време тичах на място — засмя се Уокър.

— Така по-може. Ако питаш мен, тя направо се съсипва, особено сега, с идването на лятото и с покачването на температурата.

— Беше само двайсет и пет тази сутрин, а Ана Луиз ми се стори напълно здрава, нищо че не е много във форма. Ти защо не й правиш компания?

Дейзи го загледа напрегнато, за да прецени дали нарочно не се опитва да я уязви. Изражението му напълно невинно.

— Възпитана съм да вярвам, че истинските южнячки не вършат нищо, от което могат да се изпотят — уведоми го тя.

Той я погледна учудено.

— И какво правят?

— Ако се налага да вършат нещо изтощително, те са само задъхани — тя сви рамене. — То е все едно и също, ако трябва да сме честни, и това единственият въпрос, по който с баща ми сме успели да постигнем съгласие. Как ли пък няма да изляза, и да се правя на посмешище пред целия Тринити Харбър.

— Дейзи, Дейзи, а пък аз си мислех, че си по-свободомислеща. Поддържането на добра физическа форма е от изключително значение както за мъжете, така и за жените. Освен, разбира се, ако не си решила да умираш млада.

Едва изрекъл тези думи и по лицето му се изписа неподправен ужас. Обърна се към Томи, но за щастие на момчето му бе омръзнала компанията им и бе отишъл на самия бряг, за да хвърля камъчета по вълните.

— Господи, къде ми е умът? Щеше да си помисли, че критикувам майка му. Сигурен съм.

— А ти щеше да му обясниш.

— Как по-точно?

— Щеше да му кажеш, че това е една небрежна забележка, която няма нищо общо с това, което се е случило с майка му, въпреки че тъжната истина е, че ако тя се грижеше повече за себе си, може би сега щеше да е жива. Та тя работеше толкова много. Беше изтощена. А когато я е повалил грипът, не е отишла на лекар веднага.

— Защо? — попита Уокър. — Нямаше ли здравна осигуровка?

Дейзи постави длан над лакътя му и усети как мускулите на мъжа се стягат.

— Всеки доктор в района би я приел, независимо дали е имала осигуровка или не. Не е отишла, защото дори не си е давала сметка колко е зле. Когато една от шефките й наминала да я види как е, едва тогава си дала сметка колко е зле и настояла Бет да отиде до болницата, но вече било прекалено късно.

Уокър сякаш се сви, докато изслушваше разказа на Дейзи.

— Не си виновен — каза му тихо тя. — Не би могъл да направиш каквото и да е, без тя да те е помолила. Никой от нас не можа да направи нищо.

— И ти ще съумееш да живееш с тази мисъл? — попита с горчивина той.

— Налага ми се. А също и на теб — тя постави ръка на бузата му и я задържа, докато той не се обърна към нея. — Налага се заради Томи, защото ако не го сторим, той ще започне да се самообвинява. Единствено той е бил до нея, непрекъснато, ден и нощ.

— Сигурно е бил ужасен.

Дейзи поклати глава.

— Не съм сигурна дали наистина е осъзнавал, дори и когато е пристигнала линейката, за да я закара в болницата. Ана Луиз е останала при него. Тя му е казала, когато станало най-страшното. Отвела го е у тях и той остана там, докато мина погребението. След това се намеси Франсис.

— Защо не е останал при Ана Луиз?

— Ами, мисля, че тя би го оставила на секундата. Също и Ричард. Само че Франсис ги накара добре да си помислят за този прецедент. Ана Луиз е добросърдечна и хората ще започнат да се възползват от това. Франсис я предупреди, че ако не се съгласи да стане приемна майка на всяко дете в околността, изпаднало в беда, то би трябвало да се оттегли.

— А на теб какво ти каза Франсис? — попита Уокър.

— Нищо, което да съм настоявала да чуя.

Той се ухили.

— Да, доколкото разбирам, ти следваш някакъв твой собствен ритъм.

— Невинаги е било така — призна тя. — Когато растеш и имаш Кинг Спенсър за баща, следваш неговия ритъм, поне докато не решиш, че е крайно време да вземеш живота си в свои ръце.

— И на колко години беше, когато взе това решение?

Дейзи се поколеба дали да не излъже, но след това прецени, че едва ли има някакво значение.

— На трийсет — призна тя изпита истинска наслада от шокираното изражение на Уокър.

— Да, точно така. Както вече ти казах вчера, първото ми сериозно противопоставяне бе, когато реших да се изнеса в началото на тази година. Второто бе в деня, когато открих Томи в гаража и реших, че ще остане. Приемам всичко това много сериозно. Знаех, че баща ми ще бъде скандализиран, но въпреки това го направих.

— Ясно — каза замислено той. — Значи Томи се явява част от битка, която ти водиш с баща си.

— Нищо подобно! — повиши възмутено глас Дейзи. — Томи не е някакво средство, за да постигна определена цел. Той е едно момче, което има нужда от човек, който да го дари с обич. Тъй като нямаше други желаещи, реших, че мога да изляза на сцената.

— Колко благородно от твоя страна.

— Изобщо не става въпрос за благородство — тя се намръщи на Уокър, гневна от умишлената му проява на неразбиране. — Тук не става въпрос нито за задължение, нито за отговорност, нито за противопоставяне. Ако не си готов да влезеш в ролята на баща на това дете, най-добре ще бъде да го оставиш на човек, решен да му осигури обич и истински живот.

— С други думи, на теб.

Погледът й срещна неговия с непоколебима твърдост.

— Много правилно си ме разбрал — тя стана и изтупа пясъка от дрехите си. — Двамата с Томи ще трябва да приберете тези неща, когато се прибирате.

Раздразнена от разговора си с Уокър, тя прекара следобеда като си намираше работа из къщата и мърмореше по повод предположенията, изказани от Уокър и собствената си неспособност да докаже мотивите си. Тъкмо бе извадила сребърните прибори, за да ги лъсне и да изкара на тях раздразнението си, когато се появи Боби. Само един поглед към пръснатите по масата лъжици и вилици, му подсказа, че е най-добре отново да се упъти към вратата.

— Я се върни — нареди тя на брат си.

— Докато си в това настроение?

— Какво настроение?

— Щом се заемеш да лъскаш сребърните прибори, това означава едно-единствено нещо.

— Какви ги приказваш? — загледа го тя недоумяващо.

— Означава, че някой от нас ти е дигнал кръвното. Кой е поел щафетата този път?

— Не. Просто аз…

Думите й убягнаха. Не знаеше, че се нахвърля да почиства среброто, когато е в стрес. Нищо чудно, че сребърните и прибори никога не се покриваха с патина. Стресът бе съпътствал израстването й в Седар Хил, въпреки че имението се намираше на тихо и спокойно място като Тринити Харбър, където поведението на семейство Спенсър винаги се разглеждаше под лупа.

— Къде е Уокър? — попита Боби и разумно подмина темата за настроението й.

— Долу при реката, с Томи.

— Разбират ли се?

— Доста добре. Май имат големи планове за онази жалка черупка, дето се опитват да я нарекат лодка.

— А отношенията им? Това ли те притеснява?

— Я не ставай смешен! Защо пък да ме притесняват?

— Недей да шикалкавиш, Дейзи — сряза я брат й. — Прекалено добре те познавам. Надяваше се двамата да се намразят още от пръв поглед.

— Не съм! — извиси глас тя, възмутена, че той я обвинява в подобни мисли.

— Напротив — ухили се Боби. — Може пък така да е най-добре.

— Кое?

— Че Томи и Уокър се разбират. Те трябва да са заедно. От едно семейство са. Ние с теб много добре разбираме какво означава тази дума.

— Ама Уокър и дума не е продумал, че ще вземе Томи — въздъхна тежко Дейзи. — Разбират се много добре, поне засега. Не искам да събуди надежда у Томи, а после да му разбие сърцето.

— Ами твоето.

— Не става въпрос за мен.

— Напротив, става. Никоя друга жена не заслужава повече от теб да бъде майка. Нищо че беше още малка, когато мама почина, ти направи всичко възможно, за да я замениш при двама ни с Тъкър. Няма да забравя как ни се караше, докато ни превързваше раните, нито пък как прекарваше съботите в кухнята, за да изпечеш сладки, които домакинката не успявала да приготви като мама.

Сълзи опариха очите на Дейзи. Никога не бе разбрала, че братята й са забелязали тези усилия. Винаги бе мислила, че ги приемат за нейно задължение.

— Правех го както заради вас, така и заради себе си — обясни тя. — Искаше ми се нещата да са същите, като преди да почине. Докато вдишвах аромата на тези сладки, като си затворех очите, можех да си представя, че и тя е в кухнята.

— И аз — отвърна Боби и й стисна ръката. — Само че това, което исках да кажа бе, че ако искаш деца, не ти е необходим мъж.

Дейзи щеше да се разсмее ако не бе забелязала сериозното му изражение.

— Наистина ли?

Той се намръщи.

— Нямам това предвид. Винаги можеш да си осиновиш, нищо че не си женена. Двамата с Тъкър ще те подкрепим и ще ти помагаме за детето като истински бащи.

— Ще ме подкрепите ли ако реша да се боря за Томи?

Той погледна навън, преди да отговори и това, което видя го накара да замълчи за миг. Повика я да се приближи.

— Погледни сама, преди да ти отговоря.

Дейзи видя Уокър и Томи да се приближават откъм реката и да мъкнат жалкото подобие на лодка. Уокър разказваше нещо, а Томи следеше внимателно всяка негова дума. Дейзи усети как сърцето й се разбива на милион парченца.

— Уокър още не е казал, че го иска — каза тя, хванала се за последната частица надежда.

— О, Дейзи — прошепна Боби и обви раменете й с ръка. — Не го чакай да реши, за да започнеш да се настройваш, че ще трябва да оставиш Томи да си отиде.