Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (5)

Четвърта глава

През последните няколко часа Дейзи се зае да подготви Томи за срещата с вуйчо му. Наистина се опита да представи всичко в най-добра светлина, но детето не бе очаровано от срещата, също както и тя. Не знаеше как да отговори на въпросите му, защо никой не му е казал, че този човек съществува. Франсис не пожела и дума да каже, когато Дейзи се опита да измъкне нещо от нея.

— Казах ти, няма да мръдна и крачка с няк’во си там ченге — заяви категорично той, докато сърбаше шумно супата си късно в четвъртък следобед, докато чакаха Уокър Еймс да пристигне. Моли мяукаше жално, сякаш разбрала, че предстои изпитание.

Дейзи бе позволила на Томи да не ходи на училище, а тя също си взе свободен ден. Сигурно това беше грешка, тъй като през всичкото време се мотаеха замислени из къщата и се чудеха какво ли ще стане. Когато Франсис се обади следобеда, за да каже, че Еймс още не се е появил, младата жена бе готова да грабне Томи и да изчезне нанякъде с него. Франсис се обади от гостилницата преди няколко минути и каза, че ще наминат към шест. Дейзи сипа на Томи супа, направи му сандвич, за да го поразсее, въпреки че тя самата не можеше и да помисли за храна.

Категоричният отказ на Томи остана без отговор и тя усети, че и прилошава. Как би могла с чиста и спокойна съвест да го повери на мъж, когото не познаваше? А как можеше да му откаже, след като този мъж бе единственият му роднина на този свят? Най-сетне вдигна очи към твърдия поглед на Томи.

— Томи, ти вярваш ли ми?

— Горе-долу — призна с неохота той.

— Значи трябва да ми повярваш, че няма да те пусна никъде, освен ако не е за твое добро.

— И кой ще прецени кое е най-добро за мен? — той я погледна уморено, сините му очи стаили прекалено много скептицизъм за момче на неговата възраст.

Истината бе, че това зависеше от социалната служба и съда. Томи все пак бе на десет. Би трябвало да чуят и неговото мнение.

— Всички — отвърна най-сетне тя. — Ти, аз, съдията, социалната служителка и, разбира се, вуйчо ти.

Когато на вратата се звънна, Дейзи не успя да помръдне. Томи изпусна лъжицата и супата се разплиска. Дейзи дори не забеляза разхвърчалите се пръски. За момент й мина дивата мисъл да грабне Томи за ръка и да избягат през задната врата, но това само щеше да отложи неизбежното. Напомни си, че учениците й, до един непокорни тийнейджъри, я смятаха за страхотен човек. Един нищо и никакъв полицай нямаше да я уплаши.

— Ако искаш остани тук, докато си доядеш супата — каза тя и стисна за кураж ръката на Томи. — Всичко ще бъде наред, обещавам!

— Да, бе — каза той без да крие съмненията си. Заразена от скептицизма на Томи, тя тръгна на бой с мъжа, когото вече възприемаше като враг.

Уокър нямаше ясна представа що за жена ще се изправи пред него, когато Франсис Джексън му каза, че за племенника му се грижи дъщерята на един от най-видните граждани на Тринити Харбър. Той просто я причисли към градските благотворителни деятелки и повече не се и сети за нея.

Сигурно тази Дейзи Спенсър беше точно това, но освен всичко друго се оказа значително по-млада, отколкото бе предполагал. Не повече от трийсет, предположи той и толкова красива, че му трябваха цели шейсет секунди, за да си поеме дъх и да поеме подадената му ръка. Подобна красота можеше да се дължи единствено на неповторими гени и възпитание от висока класа. На Уокър рядко му се случваше да не знае какво да каже, нито пък имаше склонност към поетични излияния, но тя предизвика и двете неща. Кожата й бе безупречна, а очите й грееха с цвят на пролетни теменужки.

— Детектив — изрече тя изключително любезно, кимна леко към жената до него и в гласа й се появи издайническа нотка. — Здравей, Франсис.

Когато ги покани, Уокър предположи, че тук става въпрос по-скоро за добро възпитание, отколкото за южняшко гостоприемство. Дейзи Спенсър го оглеждаше предпазливо. Беше свикнал да го оглеждат с недоверие, но това го правеха само лошите, никога гражданите с положение. Жената, кой знае защо бе крайно напрегната. Сигурно всички тези благодетелки от малките градчета са все едни и същи — ще му пробута Томи и ще си измие ръцете.

— Бихте ли искали чаша чай? — предложи госпожица Спенсър. Гласът й бе спокоен, с едва доловимия провлечен говор на южняците.

— Благодаря, би било чудесно — отвърна социалната служителка.

Франсис може и да спазваше някакъв местен протокол, но Уокър нямаше търпение да види причината за посещението си. Съгласи се да види Томи още същия ден с истинско неудоволствие, само и само, за да прецени как ще се разбират. Едва пристигнал и вече нямаше търпение да пристъпи към неловкия момент. Все още бе развълнуван от посещението в гробището и от момента, когато видя името на Бет върху надгробния камък.

— Къде е той? — попита грубо той, без да обръща внимание на предложението да пият чай.

Въпросът предизвика неодобрително намръщване от страна на жената, която напоследък се грижеше за племенника му. Това го накара да погледне устните й, сякаш нарочно създадени само за целувки и той за миг забрави защо е дошъл. Погледът му се плъзна от изкусителните устни към извивки, които предизвикателно прозираха под иначе семплата бяла памучна блуза и ленен панталон. Дискретни златни бижута проблясваха на китките й, а от изящния й пръст намигаше пръстен с диаманти и сапфири. Не беше годежен пръстен, забеляза той с необяснимо чувство на облекчение. Трябваше да погледне другата ръка.

— Ако става въпрос за Томи, той е в кухнята и довършва вечерята си — уведоми го тя с небрежен жест към друга част от малката, обзаведена с вкус къща.

Къщата също го изненада, като знаеше какво място заема в обществото на града. Всяка една от по-близките сгради бе значително по-голяма и внушителна.

Уокър се зачуди колко ли време ще просъществуват порцелановите й фигурки, след като бе прибрала едно буйно момче. Тя очевидно не се притесняваше, тъй като не ги бе прибрала. Този факт го накара да промени малко мнението си.

— Защо двамата не се поопознаем преди да извикам Томи? — предложи тя.

Каза го така, че Уокър си представи разни непристойни неща, за които тя дори не бе загатнала. Намръщи се. Нищо чудно, че Франсис не бе задавала прекалено много въпроси. Очевидно бе решила, че тази жена ще й свърши работата. Уокър имаше други намерения.

— Госпожице Спенсър, ще ми бъде безкрайно приятно да ви поопозная — започна той и отново я огледа, от което безупречните й страни поруменяха — но съм тук, за да се срещна с племенника си. С вас ще си обърнем повече внимание някой друг път. Къде е кухнята? Там ли?

Той вече се бе насочил към вратата, когато тя пристъпи към него и го стисна за ръката с изненадваща сила. Той погледна бледите пръсти с отлично поддържани, макар и нелакирани нокти, потъмнялата от слънцето ръка и усети пристъп на желание. Преглътна шумно и отстъпи.

— Детектив, може и да си позволявате да тормозите престъпниците във Вашингтон, но тук има правила на поведение, на които много държим.

Уокър се вгледа в блесналите очи, за да се наслади на удивителния аметистов нюанс и гъстите черни мигли. Един мъж лесно може да се забрави, докато потъва в тези загадъчни очи. Искрено съжаляваше, че няма излишно време. Ставаше късно, а искаше да си тръгне преди да се е стъмнило.

— Госпожице Спенсър, вие сте втората днес, която се опитва да ми каже, че съм невъзпитан — погледна я остро, по начина, който много добре действаше по време на разпити. — Започвам да се обиждам.

Тя дори не трепна.

— Тогава докажете, че грешим.

— Как по-точно?

— Поговорете с мен. Разкажете ми за вас и за живота, който можете да предложите на Томи.

— Май няма да сте доволна, преди да минем един кръг на „Вие питате, ние отговаряме“, а? — поклати той глава.

— Точно така — съгласи се весело тя.

— Ами тогава питайте.

Последва я в хола и се настани на пъстрия люлеещ се стол, без да откъсва поглед от нея. Тя седна на самия край на канапето, без да се притеснява от погледа му и започна да изстрелва въпросите си по начин, от който личеше, че е подготвила цял списък преди пристигането му. Започна да разпитва за родителите му, в кое начално училище е ходил, кои са му били любимите предмети, кои спортове е предпочитал.

— Госпожице Спенсър, с тази скорост ще откараме до полунощ, без дори да сме стигнали до колежа.

— Значи сте били и в колеж? — оживи се тя.

— Не се сетих да си донеса фотокопие от дипломата, но да, завършил съм Университета на Вирджиния.

— Чудесен университет — кимна одобрително тя.

— Приключихме ли?

— След малко. Женен ли сте, детектив Еймс?

— В момента не съм.

— Разбирам — устните й се свиха едва забележимо. — Деца имате ли?

— Две момчета.

— С вас ли живеят?

— Не, с майка си, в Южна Каролина.

— Ясно.

Сега вече неодобрението ясно пролича в очите й. Тя стрелна бързо с поглед социалната служителка, която си седеше с напълно безизразно лице.

— Нещо друго? — попита той. — Интересувате ли се от любимите ми цветове? Дали предпочитам слипове или боксерки?

— Не, разбира се — изчерви се тя.

— Тогава искам да видя племенника си.

Оказа се, че докато си бяха губили времето с тези абсурдни въпроси, Томи бе изчезнал. Когато най-сетне Дейзи ги отведе в кухнята, тя се оказа празна, а Томи не се виждаше никъде наоколо. Уокър се прокле заради глупостта си. Трябваше да се сети, че тази жена така е подредила нещата, че племенникът му да успее да се измъкне, въпреки че нямаше никаква представа защо би постъпила така. Това бе тактика, за да обърка противника, тактика, която самият той много често бе прилагал в работата си. И въпреки това бе учуден защо ли Дейзи Спенсър би се опитала да провали срещата, на която Франсис Джексън толкова държеше. Да не би двете да бяха на нож? Изглежда и Франсис мислеше като него.

— О, Дейзи, какво си направила? — попита тя, без да крие ужаса си.

— Аз ли? — попита Дейзи и я погледна с широко отворени очи. — Да не би да си мислиш, че съм го скрила?

— Знам, че искаш да остане тук, но това не е начинът — каза социалната служителка.

Уокър наблюдаваше напрегнато двете жени.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че тя умишлено не ми позволява да видя момчето? — попита той, удивен, че подозренията му се потвърждават по толкова очевиден начин.

Франсис изглеждаше притеснена, но Дейзи веднага отговори.

— Точно това й беше мисълта и честно казано се чувствам обидена — тя се намръщи на социалната служителка. — Познаваме се от години. Не очаквах подобно нещо от теб, Франсис.

— Нито пък аз от теб — тросна се Франсис.

Бузите на Дейзи отново поруменяха, сигурно заради негодуванието, което искреше в очите й.

— Мътните го взели, аз съм не по-малко изумена, че не е, където го оставих — сопна се тя. След това бързо се поправи. — Не, взимам си думите назад. Изобщо не съм изумена. Животът на момчето е в пълен хаос, откакто майка му почина. Все имаше чувството, че никъде не го искат. Защо ли се изненадваме, че няма доверие на нито един възрастен, че мисли, че никой не си спазва обещанията, дори и аз.

— И какво точно му обещахте? — попита Уокър.

— Че никой няма да го отведе от тази къща, освен ако всички не решим, че това е най-доброто. Той също ще има право на глас.

— Дейзи, та той е още дете — въздъхна тежко Франсис. — Защо му обещаваш неща, които не можеш да изпълниш?

— Напротив, смятам да изпълня обещанието си — отвърна веднага госпожица Спенсър.

— Май преди това ще трябва да го открием — предложи Уокър. — Останалото ще го уточним по-късно.

— Правилно — съгласи се веднага социалната служителка. — Трябва веднага да викнем Тъкър.

— Кой е Тъкър — попита Уокър, вече разбрал, че тук има много повече, отколкото бе започнал да разбира. За съжаление сега нямаше време нито да се задават съответните въпроси, нито да се подрежда наученото.

— Брат ми — отвърна Дейзи.

— Шерифът — каза в същото време Франсис.

— Тогава, хайде да го викнем по-бързичко — съгласи се Уокър и в същия момент видя двама мъже, които бавно приближаваха откъм ъгъла на къщата. Единият носеше нещо, което му заприлича на увит сладкиш.

— Тъкър, Томи изчезна — започна първа Дейзи и пое чинията от ръцете му. — Трябва да направиш нещо.

— Как така ще изчезне?

— Докато сестра ви ме баламосваше в хола с безкраен порой от въпроси, племенникът ми се е изнизал — обясни накратко Уокър. — Аз съм Уокър Еймс, между другото. Детектив Уокър Еймс.

— Той е полицай в окръг Колумбия — добави подигравателно Дейзи. — И много обича да отправя непроверени обвинения. Не съм помагала на Томи да избяга. Не че го виня. Напоследък преживя прекалено много сътресения. Едва сега започна да се чувства на сигурно място.

— И то само за няколко дни — отбеляза Уокър.

— Именно — погледна го тя предизвикателно. — Защото знае, че ме е грижа за него. А няма никаква представа вие кой сте. Да не би да предполагате, че ще ви предпочете пред мен?

— Май атаката започва — отбеляза другият новодошъл. — Сестричке, не усложнявай нещата.

Уокър се ухили и се завъртя към мъжа.

— Боби Спенсър, би трябвало да си на моя страна — каза възмутено тя.

— Винаги съм на твоя страна — настоя той. — А точно сега ми се струва, че би трябвало да замълчиш.

— Как ли пък не — в очите на Дейзи припламна гняв.

Уокър продължи да се хили.

— Не я карайте да мълчи. Коментарът й ми се струва доста показателен.

— Я стига — повиши глас Тъкър. — Да се успокоим и да видим какво знаем. Дейзи, когато за последно видя Томи?

— Точно приключваше с вечерята, когато вуйчо му и Франсис пристигнаха. Оставих го в кухнята. Някъде към шест.

— А сега е почти седем. Защо сте се забавили толкова?

— Имах някои въпроси — обясни отбранително Дейзи.

Боби вдигна очи към тавана и погледна съчувствено Уокър.

— А какво мисли Томи за срещата с вуйчо си?

— Вече ви казах. Не гореше от желание — отвърна тя.

— Сигурно добре си се постарала, за да стане така — отбеляза Уокър, учуден от гнева си, че жена, която дори не познаваше се е опитала да настрои собствения му племенник срещу него.

— Няма такова нещо. Казах му, че трябва да ти даде възможност да му обясниш защо дори не е чувал за теб и защо никога не си идвал при тях.

— Ако си представила така нещата, нищо чудно, че не гори от желание да ме види — сопна й се Уокър.

Дейзи Спенсър напълно отговаряше на представата му за майка тигрица, застанала пред хищник, който се опитва да й отмъкне малкото. Въпреки че му бе писнало от нея, той не можеше да не й се възхищава за това че с всички сили защитава Томи. От една страна беше доволен, че племенникът му си е намерил такава закрила.

— Не е ли крайно време да престанем да си отправяме обвинения и да потърсим Томи? — предложи тихо Франсис. — Скоро ще се стъмни и не е много редно да остане навън, след като застудее. Покрай реката винаги е хладно по това време на годината. А и скалите… — тя замълча и недоизказа мрачните си предположения.

— Точно така — съгласи се Тъкър. — Франсис, оставаш тук, ако Томи се появи. Боби, ти претърси около реката. Аз ще разпитам от врата на врата из града. Уокър, двамата с Дейзи обиколете улиците с колата и по магистралата.

— Заедно ли? — попита Дейзи, сякаш предпочиташе да изяде порция червеи.

— Да — каза Тъкър с тон, който не търпеше възражения. — Уокър не познава района.

— Добре — каза тя. — Само че ще карам аз.

— Все ми е тая — съгласи се Уокър и тръгна след нея към малкия спретнат автомобил, който й отиваше безкрайно много. При тази жена нямаше никаква показност и перчене. Сигурно никога не надвишаваше ограниченията на скоростта.

Притеснението й бе очевидно, докато палеше колата. Включи на задна и излетя по алеята със скорост, на която дори и ветеран автомобилен състезател би завидял. За втори път го изненадваше жена от това градче.

— Не си изкарвай яда на колата или на мен — предложи тихо той, когато колата поднесе на ъгъла на трилентовата улица. — Ако ни претрепеш няма да помогнеш на Томи.

— Я да вървиш по дяволите — сопна му се тя. — Ти си виновен за всичко.

— Поне ми обясни защо.

— Защото е така.

Уокър едва се сдържа да не се усмихне.

— Логиката ти е желязна. Типично по женски.

Тя скочи върху спирачките толкова неочаквано, че той едва не удари с глава предното стъкло. Когато се съвзе, откри, че тя гледа право напред, а по бузите й блестят сълзи.

— Извинявай — каза толкова тихо тя, че Уокър едва долови думите.

— Какво? Правилно ли чух, че ми се извиняваш?

— Гледай да не ти се завърти главата — тросна се тя.

— Май трябва да започнем отначало. Мисля, че не успяхме да се разберем както трябва.

— Може и да си прав — съгласи се с въздишка тя. — Просто Томи означава прекалено много за мен. Не искам някой да го нарани.

— Госпожице Спенсър, ако искаш ми вярвай, ако искаш недей, но това е и моето желание.

Най-сетне тя се обърна и го погледна.

— Струва ми се, че ни чака дълга нощ и е най-добре да ми казваш Дейзи.

Уокър се разсмя.

— Винаги предпочитам да си говоря на ти с жената, с която ще прекарам нощта.

— Сигурно.

Почти беше сигурен, че в ъгълчетата на устата й потрепна усмивка. И въпреки всичко не можеше да разчита единствено на тази усмивка. Реши, че ако обръща прекалено много внимание на тези устни, може да си докара някоя беля.

— Добре ли познаваш Томи? — попита той.

— Опознах го по-добре през последните няколко дни, но и преди се разбирахме добре. Преподавам му в неделното училище. Проявява една непочтителност, която ми напомня, че много ми се искаше да съм точно такава на неговата възраст. Затова го оставям да му се размине за много неща — на лицето й вече се виждаше истинска усмивка. — Май със сегашния случай ми се отплаща за отстъпчивостта.

Уокър долови тъгата в гласа й, когато спомена за желанието си да се прояви като непокорно момиче.

— Не мога да си те представя непокорна.

— Трябва значи да поговориш с братята ми и с баща ми. Те ще ти разкажат. Особено Тъкър. Той знае точно колко пъти съм била на крачка да се откъсна от баща ми.

— Но не си го сторила.

— Не бях доскоро — призна тя с очевидно съжаление. — Е, като се преместих в града го нервирах безкрайно, но му мина.

— А какво си направила напоследък?

— Прибрах Томи. Да знаеш само каква пушилка вдигна баща ми, въпреки че самият той не е идвал. Кой ли не изпрати да му свърши мръсната работа. Сигурна съм, че Тъкър и Боби не се появиха случайно тази вечер. Сладкишът, който донесоха, идва от кухнята на баща ми. Сигурно са били там за поредната лекция как се опитвам да си проваля живота.

— Като си прибрала едно момченце ли?

— Едно момченце, което се опита да ми задигне бижутата — уточни тя.

Уокър за пръв път чу за крадени бижута. Стомахът му се сви при тези думи.

— Томи се е опитал да ти открадне бижутата?

Тя стана сериозна.

— Дяволите да я вземат голямата ми уста. Да, опита се да ги задигне. Смяташе да ги продаде, за да има пари за храна, ако въпреки всичко не го оставех при мен.

— Само че ти си го хванала.

— Всъщност Тъкър го хвана. Получи се страшно конфузно, защото случката само наля масло в огъня, но аз ги уверих и двамата, че подобно нещо няма да се случи отново, каквото и да става. Мисля, че Томи ясно ме разбра.

Уокър въздъхна.

— Дано да си права — каза той и си представи как племенникът му поема по пътя на престъпниците.

— Томи не е крадец — каза Дейзи, сякаш бе прочела какво го измъчва.

— А ти как ще го наречеш?

— Той е уплашен и просто се перчи.

— Кражбата си е кражба, каквато и да е причината. Хич не си прави труда да му търсиш извинения.

— Говориш като истинско ченге.

— Аз съм ченге.

— Това не значи, че не трябва да взимаш под внимание обстоятелствата.

— Като вземаш под внимание обстоятелствата даваш възможност на дребните крадци да се превърнат в престъпници.

— Томи не се нуждае от хардлайнер в живота си. Има нужда някой да прояви малко съчувствие.

Уокър поклати глава. Добродушието и добросърдечието на Дейзи бяха излезли наяве. Та тя бе прекалено наивна. Беше срещал стотици като нея, винаги готови да защитават непълнолетните престъпници и да повтарят, че били „просто деца“.

Изпитваше огромното желание да й разкаже за деца, пуснати с лека ръка от съдилищата, които още с излизането се обръщат на 180 градуса и извършват престъпления, заради които на съдебната система й излизаше лошо име. Но тя едва ли щеше да разбере. Щеше да махне с ръка, когато чуе за онези деца, докато говорят за Томи.

— Може би най-добре да се заемем с издирването на племенника ми — каза най-сетне той. — Очевидно за другото няма да се разберем.

— Правилно — заключи тя, въпреки че изглеждаше необичайно разочарована.

Той я погледна внимателно.

— Освен ако не предпочиташ да продължим спора.

Тя се усмихна широко.

— Защо да си хабя приказките? Няма смисъл.

— Та значи, къде мислиш, че може да се е скрил Томи?

— Къде ли не — сви рамене тя. — Почти всяка къща наоколо има я гараж, я барака за инструменти. А повечето имат малки пристани на реката, където си връзват лодките. Томи е луд по лодки.

— Дали може да открадне някоя?

Та изглежда се стресна, но първо помисли, а след това поклати глава.

— Малко вероятно. Не и по тъмно.

— Добре тогава, ами тези скали, за които спомена госпожа Джексън? Те опасни ли са?

— Почвата е глинеста и са хлъзгави, но едва ли Томи ще отиде там. Франсис го каза, само за да ни накара да се размърдаме.

— Защо мислиш, че няма да отиде там?

— Защото скалите са в обществения парк на километри оттук. В Тринити Харбър има чудесни плажове, покрити с пясък. Единствената опасност за Томи там ще бъде да настине, ако е достатъчно глупав да се топне в реката.

— Тогава защо беше цялата дандания у вас? — попита недоверчиво Уокър.

— Аз не съм вдигала никаква дандания — отвърна веднага Дейзи. — Аз съм само бунтарка, не забравяй.

Уокър се разсмя.

— И ако смея да добавя, се справяш доста добре.

— Благодаря — погледна го с ъгълчето на окото си тя. — Да знаеш, че наистина обичам Томи.

— Знам — отвърна Уокър. — А пък аз искам просто една възможност да опозная сина на сестра си. Нямам представа кое е най-доброто, нито пък как ще се получи.

— И няма да се правиш на кон с капаци, нали? — попита тя.

Очите й блестяха и той предположи, че е събудил надежда у нея, въпреки че не можеше да прецени точно какво желае тя, нито пък защо.

— Ако и ти не се правиш — съгласи се той.

— Ще се постарая — кимна тя.

Уокър протегна ръка.

— Значи се разбрахме.

Дейзи очевидно нямаше да се задоволи с едно ръкостискане. Тя спря колата и преди той да разбере какво смята да прави, младата жена се пресегна и го прегърна силно. Уокър замръзна щом усети меките извивки, притиснати до него, ласката на дъха й до бузата си. Това означаваше, че изкусителните й устни са прекалено близо, за да ги пренебрегне. Обърна се и без дори да помисли дали проявява здрав разум, дали е правилно или каквото и да е, я целуна. Беше прекалено късно, когато разбра, че току-що се бе озовал в много по-значително беда, отколкото някога бе попадал по улиците на окръг Колумбия.