Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (20)

Деветнадесета глава

Уокър трябваше да излезе от къщата. Въпреки че се смрачаваше и Томи трябваше да се върне всеки миг, имаше нужда от глътка свеж въздух, от малко свобода, за да обмисли случилото се между него и Дейзи. То трябваше да се очаква още от деня на запознанството им, но не бе предполагал, че ще бъде толкова развълнуван. Не бе мислил, че ще има значение. Измъкна се от леглото и се постара да не я буди, но тя се протегна и се прозя, а прекрасното й тяло го привлече като магнит. Този път, обаче, той се въздържа, решително си обу панталона и натъпка крака в обувките.

— Къде отиваш — попита сънено тя.

— Томи скоро ще се върне. Не би трябвало да ме намери тук. Мислех да отскоча до града, да взема сладолед за после, да ти оставя малко време, за да се приготвиш за срещата с Томи и брат си.

— Сладоледът е чудесна идея — каза тя, но не изрече и дума за останалата част от обяснението му.

Лесният начин, по който прие думите му, го подразни. Не трябваше ли да стане подозрителна? Не трябваше ли да го накара да се чувства зле, защото я зарязва след като са се любили. Нали така реагираха повечето жени. Цупеха се и обвиняваха. Уокър въздъхна. Нима не знаеше, по-добре от който и да е, че Дейзи не е като повечето жени?

— Няма да се бавя — каза дръпнато той, когато тя бавно се изправи и без да се притеснява дръпна чаршафа и откри пълните гърди, розовите зърна, все още леко възбудени и примамливи. Той преглътна с усилие и отстъпи крачка.

Беше излязъл, когато тя го повика. Той спря, защото очакваше, може би дори се надяваше тя да го захапе с някоя забележка, която по-рано бе премълчала. Вместо това тя каза нещо много неочаквано.

— Би ли взел за мен ванилов с вишни?

На Уокър изведнъж му олекна.

— Това ли е? — попита той, отново учуден. — Не искаш шоколад с лешници или диви боровинки? Бананов с натурален шоколад и крокан?

Тя се усмихна широко.

— Знам, че не звучи много екзотично, но ми е любим. Гледам да не държа вкъщи, защото веднага го изяждам.

Уокър се усмихна на думите й, очарован да открие, че и тя има поне един порок, макар и много незначителен.

— Ще донеса поне един килограм — обеща той и се наслади на желанието, с което просветнаха очите й.

— Само да си посмял — това бе отчасти заповед, отчасти молба, сякаш добре съзнаваше, че не би могла да устои.

— С горещ шоколадов сироп.

Тя простена.

— Уокър, какво се опитваш да направиш?

— Ще ми се да знаех — промърмори той с тъжна въздишка и тръгна, преди да му е задала още въпроси, на които не знаеше как да отговори.

 

 

Уокър харесваше Тъкър Спенсър, но той имаше досадния навик да се появява всеки път, когато се случеше нещо между детектива и сестра му. Уокър непрекъснато имаше притеснението, че Тъкър може да прочете мислите му и да разбере, че дори и да не бе извършил някакъв непростим грях към Дейзи, то непременно щеше да го стори.

Тази вечер Тъкър бе пред сладоледения салон, подпрян на бронята на джипа си и похапваше сладолед във фунийка. Ванилов с вишни, както изглежда. Сигурно цялото семейство го предпочита, реши Уокър.

— Ти кога пристигна? — попита той Уокър, докато довършваше сладоледа, след което изхвърли салфетката в близкото кошче с точен изстрел, на който дори Майкъл Джордън би завидял.

— Добър изстрел — похвали го Уокър. — Рано днес следобед.

— Обикновено си тук едва в събота сутрин.

— Всички туристи ли следиш така изкъсо, или просто моите действия те интересуват? — попита Уокър, без да прикрие раздразнението в гласа си. Фактът, че напълно заслужава подозренията на Тъкър, го направи още по-раздразнителен.

— Просто наблюдение — отвърна Тъкър без да се обижда. — А и ти живееш у сестра ми, така че сигурно обръщам малко повече внимание от обикновено. За сладолед ли те е изпратила?

— Не, реших да подишам малко на воля.

Тъкър кимна, сякаш това беше в реда на нещата. Дръпна се от колата.

— Градът е доста притихнал. Ще поседна малко с теб. Може да пием по кафе, преди да решиш да се връщаш — той погледна внимателно Уокър. — Освен ако не предпочиташ да останеш сам.

Уокър не се сети за нито един любезен начин да откаже. Освен това му се искаше да разбера какво става из града. Все още се притесняваше за наркотиците. Професионалните му инстинкти бяха заработили. А след като Томи бе чул достатъчно, че да задава въпроси, нещата вече бяха на лична основа.

— Не мога да остана прекалено дълго — каза той на Тъкър. — Сестра ти ще ме чака.

— С половин килограм ванилов сладолед с вишни, сигурно — ухили се Тъкър. — След като ти ще го купуваш не виждам защо да не се отбия по-късно и да похапна. Една-единствена лъжичка и не мога да се спра.

— Защо не. Сигурно и брат ти ще остане. Излязъл е за риба с Томи. Ще се върнат всеки момент.

— И аз така знам. Това дете спечели цялото семейство.

Уокър го погледна и се зачуди на сериозния му глас.

— Без теб.

— Без мен — призна Тъкър. — След като сестра ти почина, той се забърка в неприятности. Повечето неща бяха дребни, но са все работи, заради които трябва човек да си отваря очите.

— А напоследък прави ли поразии? — попита Уокър.

— Не — отвърна Тъкър. — Дейзи наистина му влияе добре. И ти също, когато си тук.

Уокър бе сигурен, че долавя някакво недоволство, но предпочете да го пренебрегне.

— Значи забрави за него — посъветва го той. — Имаш си по-големи проблеми, отколкото лудориите на Томи.

— Наркотици — продължи мрачно Тъкър. — Беше прав. Боби хвърля по едно око на онази напудрена лодка на пристанището, но собственикът не прави нищо подозрително, поне не и под носа на брат ми.

— Но ти се притесняваш, нали?

— Просто тук има прекалено много места, от които един криминален тип може да се появи и никой да не разбере — обясни Тъкър. — Реката е проблем на щата Мериленд, но брегът е моя отговорност. Няма как да държа всичко под око, защото персоналът не ми достига, а районът е доста голям. От щата понякога получаваме помощ, но това не е достатъчно.

Всичко това звучеше познато. И преди бяха говорили за проблема с недостига на персонал. А при всеки разговор Уокър го теглеше отвътре да скочи и да си предложи помощта. Можеше да прекара известно време в качеството си на неофициален помощник, поне докато е в града. Въпреки това се въздържаше да изрече думите. Тъкър не се нуждаеше от почасова помощ. Той искаше заместник със стабилен опит в разследванията.

Тази вечер, докато все още усещаше вкусът и ръцете на Дейзи, Уокър разбираше, че няма да си мълчи отново. Всъщност, от мига, в който Тъкър подхвана обичайния рефрен за трудностите, вътрешният глас на Уокър взе да се надига.

Ами ако предложеше помощ не само от време на време? Ами ако зареже всичко в окръг Колумбия и се премести тук? Така Томи щеше да остане сред хора, които обичаше, Дейзи щеше да е наблизо, за да го дразни. Кой знае докъде щяха да стигнат нещата? Може би дори до брак, ако изобщо преглътнеше фаталния завършек на първия си брак. Щеше ли да е доволен от толкова различен начин на живот? Ами ако събудеше надеждите на всички, а след това преценеше, че не става? А и имаше ли избор? Томи бе тук, а Дейзи бе станала част от него. Налагаше се да направи всичко по силите си.

С объркани мисли, той барабанеше с пръсти по масата, усетил, че Тъкър го гледа любопитно.

— Добре — каза най-сетне шерифа. — Какво си намислил? Още откакто седна си неспокоен.

— Случаят, по който работя — поде той тактика за разсейване на противника.

— Убийството на момиченцето ли?

Уокър кимна.

— Приключих. Тикнах дребните гадове зад решетките. Ще останат там до процеса, а ако има справедливост на този свят, доста време след това.

— Браво! Сигурно се чувстваш страхотно.

— Доколкото е възможно да се чувстваш страхотно след подобно нещо — каза Уокър и най-сетне се предаде на вътрешния си глас. — Само че това ме накара да се замисля.

— За какво?

— Дали това не е подходящият момент за промяна.

В очите на Тъкър проблесна интерес.

— Каква промяна?

— Сериозно ли си търсиш помощник? Имаш ли бюджет за още един човек? — щом изрече думите, той съжали, но вече нямаше как да си ги вземе обратно.

— Ако няма, ще намеря — отвърна веднага Тъкър. Очите му се присвиха. — Ти сериозно ли говориш? Ще напуснеш окръг Колумбия и ще се преместиш тук?

— Мисля по въпроса — каза с неприкрито нежелание Уокър. — Тази работа с Томи няма да избяга. Но никак не ми е приятно да го отведа във Вашингтон. Обмислях въпроса от всеки ъгъл, но не ми се иска да го откъсвам от това място толкова скоро след смъртта на майка му. Не е нужно да говоря с психолог, за да разбера, че там не е подходящото място за него, а Франсис нищо не казва напоследък.

— Сигурно — подсмихна се Тъкър.

— Тя нещо се двоуми. От една страна й се иска той да е с мен, но от друга й се иска да остане тук. Може пък това да е най-доброто разрешение. А и така ще съм малко по-близо до моите деца. Ще успявам да ги виждам по-често.

— Естествено — съгласи се Тъкър. — А ти ще бъдеш ли доволен? И тук има убийства, но слава богу, не е като във Вашингтон.

— Което е още по-добре за вас — призна искрено Уокър. — Честно казано не знам колко още безсмислени убийства мога да понеса.

— Направо ме сърбят ръцете да те заведа още сега в централата в Монтрос и да те накарам да попълниш документите, преди да си решил нещо друго, но ще се въздържа — обясни Тъкър. — Обмисли нещата. Прецени дали наистина искаш тази промяна, а аз ще пазя едно място специално за теб. В момента провеждам събеседвания с кандидати, но нито един от тях няма твоя опит.

Тъкър изведнъж стана замислен.

— А има и още нещо, което ме интересува. Каква е ролята на сестра ми за това неочаквано желание да се преместиш в едно малко градче?

Събеседникът му очевидно беше изключително проницателен, помисли си раздразнено Уокър.

— На този въпрос не мога да отговоря — каза най-сетне Уокър.

— Не можеш или не искаш?

— Все едно — отвърна Уокър.

— Според мен не би трябвало да обмисляш работата, преди да си готов с отговора — засече го Тъкър. — Не съм сляп и много добре виждам, че има и друго, което ви свързва, не е само Томи. Не знам до къде са стигнали отношенията ви и не искам и да знам, но проваленият годеж я разтърси много. Въпреки че е готова да отрича до последен дъх, когато от време на време се сблъска случайно с Били, отново се разстройва. Не искам още веднъж да остане с разбито сърце.

Уокър се почувства неудобно от думите на Тъкър. Мъжът срещу него искаше уверения, а Уокър не можеше да му предложи подобно нещо.

— Сега говорим за нашата работа — отвърна той. — Нека не намесваме Дейзи.

— Мисля, че не мога да го направя. Тя ми е сестра. Решението ти, несъмнено ще окаже влияние и върху нея. Не искам да започваме работа с развалени взаимоотношения. Искам всичко да е кристалночисто. Ако по някакъв начин я нараниш, ще те прокудя от този град, без да давам пет пари колко добро ченге си.

— Разбрах — отвърна Уокър, изпълнен с уважение към мъжа, който бе в състояние да изложи ясно намеренията си. В това отношение Тъкър много приличаше на Анди. И в този момент взе решение, в което щеше да се съмнява години напред. — Хайде да се залавяме с документите.

— Тази вечер ли? — попита Тъкър, без да крие учудването си.

— Тази вечер — увери го Уокър. Сигурно утре по това време щеше да е дошъл на себе си, но в този момент решението му изглеждаше неизбежно и правилно.

След като вече бе решил, той подписа бланките за новото си назначение, без да се колебае. Предполагаше, че времето ще покаже дали си е изгубил ума.

Дейзи нямаше никаква представа защо Уокър се бави толкова дълго. Беше притеснена и се чувстваше неловко още от мига, в който той стана от леглото и излезе. Сякаш нещо го тормозеше. Не искаше да мисли каква може да е причината. Ако съжаляваше за случилото се, дори не искаше да разбира. Въздъхна дълбоко и започна третата си чаша ягодов чай. Само че той не я успокои така, както се бе надявала. Когато долови шума от мотор на алеята, сърцето й заби по-бързо, но чу гласа на Томи, а след това Боби му отговори нещо.

Минутка по-късно, Томи връхлетя в стаята и се разкрещя с всичка сила. Щом я видя се закова на място и тупна на пода пред нея хладилната чанта, която мъкнеше.

— Знаеш ли какво е това?

— Ако съдя по крясъците ти, май сте извадили късмет с въдиците.

Той се усмихна широко.

— И още как! — отвори чантата и измъкна една средно голяма риба. — Можеш ли да повярваш? Никога, ама никога преди не съм хващал толкова много.

— Ей, там са и моите — оплака се Боби, който тъкмо влизаше.

— Само две — прекъсна го Томи. — Най-невзрачните. Дори и Гари хвана повече от теб.

— Я внимавай, малкия, че следващия път ще отида сам.

— Няма — заяви убедено Томи. — Аз ти нося късмет. Ти сам го каза.

Дейзи се усмихна на това перчене. Зачуди се дали все още нежененият й брат има представа какъв чудесен баща ще стане в най-скоро време. Надяваше се само, ресторантът да не поглъща всичките му сили дотолкова, че да изпусне подходящата жена, когато тя се появи.

— Не знаех, че и Гари е бил с вас — обърна се тя към брат си.

— Двамата с баща му бяха на доковете, когато пристигнахме. Пол каза, че няма нищо против. Всъщност, май беше много доволен да се отърве от малкия.

— Гари е страхотен — каза Томи. — Знае ужасно много неща. Каза, че рибите предпочитат скариди повече, отколкото червеи и се оказа прав. Използвахме скариди и уловът е върхът.

— Според мен няма значение кой ги е хванал, а утре вечер ще направим парти с пържена риба — каза Дейзи. — Какво ще кажете? Може и семейство Финч да дойдат. Ще ми се да се опознаем. Боби, ти можеш ли да дойдеш и да сготвиш? Защо да не се възползваме от готвача в семейството?

— Няма начин. Петъците са винаги много натоварени в ресторанта щом започне лятото.

— А и вуйчо Уокър няма да е тук — запротестира Томи.

— Вече дойде — уведоми го Дейзи. Лицето на Томи грейна.

— Наистина ли? Къде е? Трябва да му покажа рибите.

— Преди малко отиде до града за сладолед. Всеки момент ще се върне.

— Минахме покрай сладоледения салон — започна Боби, но замълча, когато Дейзи го погледна предупредително.

— Томи, иди да си вземеш един душ — нареди тя. — Миришеш така, като че ли си плувал сред тези умрели риби. И си обличай пижамата. Щом вуйчо ти се върне ще ядем сладолед.

Томи отвори уста, за да негодува, но Боби го завъртя към стълбите. Щом Томи изчезна, Дейзи се обърна към брат си.

— Не видя ли колата на Уокър пред сладоледения салон?

— Не. Там нямаше жив човек, когато минахме.

Малката топка страх, която се бе събрала в гърдите й, когато Уокър тръгна, отново се надигна.

Тъкмо когато Томи заслиза по стълбите, Уокър се върна с три кутии пълни със сладолед. След него вървеше Тъкър. Уокър пристъпи към нея, остави плика на масата и я целуна по бузата, а след това стрелна брат й с бърз поглед. Бузите на Дейзи пламнаха.

— Сега вече всичко ми е ясно — каза тя, надявайки се да запълни неловкия момент с леко сгълчаване.

— Какво ти е ясно? — попита Тъкър и я погледна с недоумение.

— Двамата сте се заприказвали за престъпления и сте се скарали, така ли?

— Нещо такова — съгласи се брат й и тайнствена усмивка плъзна по лицето му. — Давай лъжици, Боби. Предлагам да нападнем сладоледа, преди да се е разтопил.

Боби не помръдна. Вместо това огледа Уокър, а после и Дейзи със замислено изражение.

— Боби, лъжици — повтори Дейзи.

Той изпълни поръчката, но по устните му заигра хитра усмивка.

— Да не би да се опитваш да ни отклониш вниманието? — прошепна й той, докато й ги подаваше.

Бузите й отново поаленяха.

— Какви ги приказваш?

— Много добре знаеш.

— Престани веднага, Боби Спенсър.

— Или какво? Ще ме пратиш да си ходя, без да ми разрешиш да похапна сладолед?

— Много добре се ориентираш.

— Вие за какво се разправяте? — полюбопитства Тъкър.

— Нищо — отвърнаха едновременно двамата.

— Май в тази стая се натрупаха прекалено много тайни — каза Тъкър и спря поглед на Уокър. — Все някой трябва да започне пръв.

— Когато му дойде времето — заяви Уокър.

Дейзи загледа Уокър и брат си разочаровано. Каквото и да бяха намислили, очевидно не беше дошъл моментът да разбере. Чак след два часа успя да се отърве от братята си и да остане насаме с Уокър. Когато той се извини и се отправи към кухнята, тя го последва.

— Не бързай толкова, мой човек.

Той бавно се извърна, устните му весело присвити.

— Да не би да си намислила нещо?

— Онова преди малко.

— Онова в спалнята ти ли? — попита невинно той.

Тя се изчерви. Както вървяха работите, май вече нямаше да й се налага да си купува руж.

— Не говоря за онова, което знам — каза тя. — Какво става между теб и брат ми?

— Защо реши, че става нещо между мен и Тъкър?

— Инстинкт. Да не би да отричаш?

— Не — той издърпа стол, обърна го наопаки и седна. — Май трябва да ти кажа, защото се съмнявам, че Тъкър ще опази тайна от теб.

— Това просто не може да стане — съгласи се тя, изпълнена с любопитство да разбере какво има. — Казвай!

— Значи с две думи. Местя се тук. Ще работя за брат ти — каза Уокър и това я изуми. — Вече попълних документите. Затова се забавих толкова много.

Тя го гледаше недоумяващо и не смееше да повярва, че е разбрала правилно.

— Местиш се тук? В Тринити Харбър ли?

— Да — отвърна той, без да крие, че изумлението й го забавлява.

Тя не бе обмисляла подобно развитие на нещата, дори не бе и мечтала за него. Да не би да е решил тази вечер, след като се бяха любили? Изведнъж си представи бъдещето не само с Томи, но и с вуйчо му. Не, каза си убедено тя. Нямаше да се поддаде на фантазии. Той постъпваше така заради Томи. Единствено и само заради него. Не биваше да го забравя.

Огледа лицето на Уокър, опитвайки се да поникне в мислите му. Обикновено добиваше ясна представа за нещата, които му се въртяха в главата, но тази вечер изражението му бе неразгадаемо.

— Не е ли малко неочаквано? Защо го правиш?

— А защо не?

— Но ти… аз…

— Май няма да можеш да се отървеш от мен — каза той и я погледна с разбиране.

След само една вечер в леглото й той си въобразяваше, че може да се нанесе при нея, просто така? Нямаше начин. Беше готова да остави клюкарите да се вихрят и да си измислят за всичко което се случваше, но да остави Уокър да живее при нея за постоянно, бе недопустимо и то не само заради това, че щяха да приказват. Ако беше до нея непрекъснато, това означаваше, че няма да успее да потиска чувствата си към него. Една открадната вечер като тази бе едно, но един непрестанен поток от такива нощи щеше така да я обвърже, че нямаше да успее да се съвземе, когато накрая той я оставеше… което със сигурност щеше да стане. Уокър нямаше да успее да свикне с тихия спокоен живот в Тринити Харбър. Бе взел решение да остане единствено заради Томи и щом детето се установеше, той щеше да си отиде.

— Да се отърва от тебе ли? Няма такова нещо — каза твърдо тя, преди да се е разколебала. — Ако се установиш в Тринити Харбър, ще трябва да си намериш квартира.

Той присви очи.

— Май не си толкова очарована, колкото очаквах.

— Напротив — каза тя. — Радвам се за Томи.

— Но не и заради себе си.

Тя въздъхна. Значи все пак бе решил, че иска Томи да живее с него, което означаваше, че тя губи момчето. Е, той пак щеше да е в Тринити Харбър, но нямаше да е със нея. Мечтата за семейство се разпиля. Значи пак нямаше начин да се зарадва от цялото развитие на нещата. Не би могла да е напълно щастлива.

— Тук не става въпрос за мен — каза тя и се опита да говори спокойно, за да не позволи на сълзите да потекат.

Уокър посегна към ръката й.

— Може и да става.

Тя срещна погледа му.

— По-точно?

— Тази вечер не беше без значение, Дейзи. Още не зная точно. Няма да ти обещавам нищо. Просто ми се довери, когато ти казвам, че имаш място в решението, което съм взел.

Не можеше да си позволи да разчита на неясни обещания и надежди. Нямаше и да отстъпи и да го остави в дома си, когато ще са изправени пред изкушението всяка минута от всеки ден. Наложи си да се усмихне.

— Нали ще ми съобщиш решението си? Уокър бе учуден от реакцията й.

— Значи не искаш да остана при теб, въпреки че така ще съм ти под око?

— Това няма нищо общо и ти много добре го знаеш. Баща ми е притеснен от това как стоят нещата сега. Ако ти се пренесеш да живееш за постоянно при мен, той направо ще получи удар, да не говорим пък, че няма и помен да остане от доброто ми име — или от сърцето й.

— Ти значи наистина се притесняваш за доброто си име, а? — присви той отново очи. — Да не би нещо да е станало?

Тя се опита да омаловажи нещата.

— Някои от родителите се оплакват.

— За какво? Защото идвам тук в събота и неделя?

Тя кимна.

— Казват, че давам лош пример, особено на децата, които се впечатляват лесно.

— А ти защо не си ми казала нищо?

— Не е кой знае какво. Ще го забравят.

— Сериозно? — той прокара нетърпеливо ръка през косата си. — По дяволите, Дейзи, мислех, че става въпрос за елементарни клюки. А от това, което ми разказваш, излиза, че е нещо много повече.

— Няма защо да се притесняваш. Аз ще се справя, но сега нали разбираш защо е най-добре да не оставаш при мен, след като се преместиш в града?

— Няма проблем — каза веднага той. — Ще си намеря къде да живея. И хотелът става, докато видим как ще тръгнат работите.

— Това пък какво ще раче? — попита тя, подсетила се отново за собствената си представа за изхода на нещата.

— По-късно ще решиш, че не ти харесва, ще прибереш Томи и ще заминете.

— Може и така да стане. Може и да реша, че искам да имам ферма или имот до реката. Кой знае?

Дейзи усети, че й прилошава. Би трябвало да е във възторг от решението на Уокър да се премести в Тринити Харбър. Вместо това се плашеше, че ще изгуби единственото, към което толкова много се стремеше — свое собствено семейство.

Усети погледа на Уокър върху себе си и вдигна очи.

— Какво има?

— Хотелът не е подходящо място за Томи. Той има нужда от своя стая и от буркан със сладки, който непрекъснато да ограбва. Може ли да остане тук, докато уредя нещата?

Сърцето й прескочи.

— Разбира се.

— А що се отнася до нас двамата, ще си намерим време да сме заедно, така че да не предизвикваме клюкарите — обеща той. — Не искам да ти съсипвам доброто име — погледите им отново се срещнаха. — Но и няма да се откажа от теб.

За да подчертае решимостта си, той се изправи, приведе се и я зацелува, докато стаята се завъртя, а температурата се покачи нетърпимо.

Бъдещето може и да беше неясно, реши Дейзи, след като той вече си бе легнал, сам, но си струваше усилията.