Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (18)

Седемнадесета глава

Целият проклет град попадаше в ръцете на янки! Кинг слушаше отвратен бръщолевеното на Уил за крупната продажба през уикенда, когато някаква луда от Вашингтон, дето щяла да отваря книжарница и кафене, закупила къщата на стария Кинкайд.

— И на кой му е потрябвало кафене в Тринити Харбър? — ръмжеше Кинг. Какво му е на заведението на Ърлин? Приятелите му завъртяха многозначително очи.

— Ърлин се оправя доста добре, но няма начин да ти приготви едно свястно кафе — каза Пийт и потръпна щом отпи нова глътка. — Има вкус на акумулаторна киселина.

— Ти пък как разбра какъв е вкусът на акумулаторната киселина? — дръпна се Кинг и погледна Пийт с отвращение. — Пет пари не давам за мнението ти. Това ново кафене за мен си е пълна дивотия. Скоро някой ще се намърда тук и ще открие нафърфаросан бутик, пълен с дрехи, произведени от чужденци. Дайте ми на мен една обикновена тениска и дънки от Уол Март. За мен са си добри. Също и заведението на Ърлин.

— Защо нищо не казваш за книжарницата? — заяде се Пийт.

— Сигурно защото единственото, дето Кинг чете са фючърсите за добитъка и сведения за фуража и зърното — намеси се Уил.

Щом се спомена фураж и зърно, лицето на Дони се оживи. Този човек, според Кинг, никога не мислеше за друго. В главата му имаше само овес, сено и жени, а останалото не го интересуваше.

— Няма нищо лошо да четеш за фураж и зърно — намеси се Дони в защита на Кинг.

— В това няма нищо интелектуално — изрепчи се Пийт.

— Дали ще има отдел за списания? — зачуди се Дони с надежда.

— Ако има, бас държа, че няма да доставя Плейбой, така че не хаби празни надежди — сряза го Пийт.

Кинг им се намръщи. Как стана така, че разговорът се отплесна на друга тема? Проблемът беше, че магазинът ще се държи от янки.

— Я да се върнем на въпроса за книжарницата — каза той. — Ако искате да знаете прочетох една велика книга за Робърт И. Лий миналата седмица. Там имаше един изключителен човек. Появи се ей така. Разбираше всичко за корените на човек и познаваше историята.

Приятелите му изпъшкаха.

— Не е ли крайно време да прекратиш тази война, Кинг? Тя така и така е приключила. Янките ни победиха — каза Пийт.

— Тук никой не ни е победил. Аз все още си имам земята, нали? Нито един янки не е стъпил на нея, няма и да стъпи.

— А не беше ли детективът янки у вас оня ден? — попита Уил.

— Това не се брои — каза Кинг. — Аз трябва да го държа под око, нали?

— Защо ми се струва, че Дейзи отговаря за тази задача? — разкикоти се Пийт, а Кинг поаленя.

Този тип му създаваше много неприятности напоследък, но мътните го взели, не виждаше начин как да се отърве от Уокър Еймс завинаги. Франсис не искаше да се заеме. Дейзи просто го пренебрегваше. Ана Луиз му изнасяше проповеди, вместо да се заеме по същество. А Тъкър все повтаряше, че човекът не е нарушил нито един закон.

Май беше крайно време Кинг да постави картите на масата и да заяви на Уокър Еймс да си взима племенника, преди да е унищожил доброто име на Дейзи и да е разбил сърцето й. Замисли се дали да не му позвъни веднага, но се отказа. Подобен разговор трябваше да се проведе на четири очи. Много неща ставаха ясни, когато погледнеш човек право в очите.

И в събота можеше да свърши тая работа. Ще чака Уокър, когато се появи в къщата на Дейзи. Трябваше да измисли как да я накара и нея, и момчето да излязат нанякъде, но това нямаше да е толкова трудно, след като обмислеше нещата. След това щеше да му се стъжни, но той бе готов да поеме риска. Все пак негов дълг бе да закриля дъщеря си, въпреки че тя нямаше нужда от закрилник.

Вече се дочуваше мърморене от някои родители, че не дава много добър пример като е допуснала някакъв непознат да живее при нея. Само думичка ако стигнеше до ушите на директора, нещата щяха да станат страшни. Кинг се съмняваше дали на шефа й ще му стиска да защити Дейзи. Знаеше, че трябва да помисли за най-добрия подход, който ще даде стопроцентов резултат. Убеждението бе доста несигурна работа, но Кинг бе достатъчно опитен. В случай, че убеждението се провалеше, винаги оставаше старата му пушка. Нямаше човек, който да не прозре истината, когато е изправен пред дулото й.

 

 

За свое огромно изумление, Уокър започваше да очаква с нетърпение ежеседмичните си посещения в Тринити Харбър. Добре, де, истината бе, че обожаваше да се закача с Дейзи. Тази жена бе невероятна смес от невинност и изкушение. Чудеше се дали ще успее да удържи нещата така цяло лято, дори повече. Сега, след като Гейл кой знае как бе успяла да убеди Анди да купят някакъв имот, за да отвори магазин щом той се пенсионира, вече имаше още една причина да ходи в градчето. Беше готов на всичко, за да разбере как се е получило, но Анди не обелваше и дума по въпроса. За момента приятелят му твърдеше, че няма намерение да се пенсионира, но той не бе имал и никакво намерение да купува имоти в Тринити Харбър. А ето че се бе сдобил с къща, която всеки момент щеше да се срути. Това бе доста висока цена, за да се отърве от боядисването на къщата в окръг Колумбия. А сега, както изглеждаше, щеше да маже и поправя оная развалина до края на дните си, ако искаше да я приведе в приличен вид. Но така бе успял да успокои Гейл поне за момента.

Напоследък Уокър се замисляше как би се справил с Томи в окръг Колумбия. Франсис го притискаше за решение, което той нямаше. Работата му не бе с фиксираните часове от осем до пет. Детето не можеше да стои само. Ясно беше, че някой трябва да го наглежда. А и на Уокър не му беше приятно, че се налага да го откъсне от градчето, където бе на сигурно място, щастлив, за да го премести в града, където децата израстваха прекалено бързо, тласкани от желанието да оцелеят. Имаше само едно решение, но той все още го оставяше на заден план. Той бе ченге от големия град. Само за една седмица в Тринити Харбър щеше да полудее.

И въпреки това потегли от окръг Колумбия още на зазоряване, за да може да пристигне рано и да му остане повече време. Пристигна пред къщата преди Дейзи и Томи да бяха станали. Направи си кафе и излезе на задната тераса.

Пое дълбоко свежия въздух. Тревата все още бе покрита с роса, а над реката се стелеше мъгла. Всеки миг слънцето щеше да се покаже и да обагри реката и небето в невероятна отсянка на оранжево. Това му напомни за Дейзи. Тя бе спокойна, тиха и изящна в един момент, а в следващия ставаше като огнена лъвица. Чу вратата към терасата да се отваря, но не вдигна поглед. Беше открил, че първият поглед към Дейзи му действа като шок.

— Приличаш на дълбоко угрижен човек — каза тя и застана пред него.

Беше още сънена и топла в смачканата тениска и старите къси панталонки. Лицето й бе свежо и често, освен накацалите по носа й бледи лунички. Беше боса, а ноктите на краката й — лакирани в яркочервено. Уокър не успяваше да откъсне очи от тях.

Тя погледна празната му чаша.

— Между другото, пиеш прекалено много кофеин.

— Сигурно си права — съгласи се миролюбиво той. Дейзи го загледа.

— Какво е това? Нямаш ли някой духовит отговор? Няма ли да ме пратиш да си гледам работата? Учудвате ме, детектив.

Преди да е помислил доколко е разумно, той я сграбчи за китките и я дръпна на скута си. Наведе устни над нейните, преди тя да успее да негодува. Намерението му бе просто да я поизмъчва, да я накара да замълчи, но скоро се превърна в нещо много по-различно. Устните й се разтвориха и поеха езика му. Ръцете й плъзнаха по тялото му и задърпаха ризата, докато достигнаха голите му гърди. Краката й се преплетоха с неговите. Бедрата й не се отдръпнаха, когато усетиха възбудата му. Сърцето му блъскаше диво, а кръвта му кипеше, когато той най-сетне се осъзна и я отдръпна от себе си.

— Какво беше това? — попита тя озадачена и малко объркана.

— Една огромна грешка — каза той, измъкна се от шезлонга и се насочи по стълбите към алеята за коли.

Отдалечи се, преди да си бе променил мнението. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да се държи разумно, когато е около нея. А и тя не правеше нищо, за да му помогне. Дори не протестираше. Дори щеше да е доволна ако той се самозабравеше. Бе все още разтърсен, когато влезе в местната закусвалня. Последният човек, когото искаше да срещне, беше Тъкър Спенсър, но именно той се пъхна в сепарето до него и го огледа с опитния поглед на ченге.

— Всичко наред ли е, Уокър?

Тъй като нямаше как да му каже, че за малко не прелъсти сестра му само преди няколко минути, той измърмори нещо, обърна се облекчено към младата сервитьорка и си поръча кафе.

— Обикновено или без кофеин?

Като се замисли как стана всичко, той й отговори бързо.

— Обикновено. И да е силно.

 

 

— Грешка, значи — повтаряше полугласно Дейзи, след като Уокър тръгна. Докосна подпухналите си устни. — И тази целувка, според него била грешка. А кой я започна, питам аз? Да не би да съм му се хвърлила на врата? Стоях си спокойно, когато той ме сграбчи. Той ме сграбчи — повтори тя, за да е убедена чия е вината.

— С кого говориш? — попита Томи, докато триеше сънено очи, още по пижама.

— С никой.

— Ама…

— Какво искаш за закуска? — попита кисело тя.

Томи я погледна предпазливо.

— Днес е събота. Нали в събота ядем палачинки?

Дейзи се съвзе.

— Разбира се. Къде ми е ума тази сутрин? — извади кутията с палачинкова смес и една купа и започна да разбива тестото.

— Къде е вуйчо Уокър? Дойде ли вече?

Тя вдигна поглед, за да му каже, че не дава пукната пара къде е оня тип, но не посмя да го каже пред Томи. А и не беше вярно. Умираше от желание да разбере къде е той, за да може да го избегне. Не искаше да го вижда, преди да се е успокоила и хормоните й да са престанали да буйстват. Може би към средата на юли щеше да е добре. А пък следващия декември щеше да е още по-добре.

За нещастие Томи се бе записал на бейзбол с благословията и на двамата. Тази сутрин имаше тренировка и двамата с Уокър бяха обещали да отидат. Нямаше как да не спази дадената дума. А Уокър можеше да ходи, където го завлекат дяволите.

— Дойде, но излезе — каза тя на Томи, когато изсипа първата порция в нагорещения тиган.

— И как така стана?

— Ще трябва сам да го попиташ.

Очите на Томи се присвиха подозрително.

— Нали не сте се карали?

— Двамата с вуйчо ти нямаме причина да се караме — отвърна сковано Дейзи и обърна палачинката във въздуха. — Само че не е моя работа да следя къде ходи и кога.

— Ей, аз само попитах — измрънка Томи. — Не е станало кой знае какво.

Дейзи въздъхна и постави първата порция пред него.

— Не, разбира се, че не. Май съм станала със задните части нагоре тази сутрин.

— По-добре се върни да поспиш още, за да станеш нормално.

— Може и да си прав — усмихна се Дейзи, но дълбоко в себе си знаеше, че това няма да й помогне. Освен, разбира се, ако Уокър не бе в същото легло. Виж, това вече щеше значително да й подобри настроението.

— Има ли от тези палачинки и за стареца?

Тя извърна рязко глава в посоката, от където идваше гласът на баща й. Това бе капакът. Знаеше много добре, че не се е отбил за закуска.

— Защо си тук? — попита подозрително тя, докато мажеше тигана с масло.

— Така ли трябва да поздравяваш баща си? — измърмори Кинг.

— Извинявай, татко — каза тя и се приближи, за да го целуне.

— Тази сутрин не е на кеф — обади се Томи, докато натъпкваше последната хапка в устата си. — Станала е със задните части нагоре.

Баща й я погледна любопитно.

— Сериозно? Има ли някаква причина?

— Не. Понякога се случва — каза тя, но бе сигурна, че той не й вярва.

— Ще поработя на лодката, докато вуйчо Уокър се върне — каза Томи и блъсна стола назад.

— Не, няма — спря го бързо Дейзи. Не искаше да остава сама с баща си. Каквато и да бе мисията му тази сутрин, тя нямаше намерение да участва. — Още не си си довършил закуската.

Томи я погледна учуден.

— Напротив. Виж, чинията ми е празна. Ако хапна още малко ще повърна.

— Пусни момчето да излезе — каза Кинг и поля палачинката си с кленов сироп. — Тъкмо двамата ще си поговорим.

Тя точно от това се страхуваше. Томи използва разрешението на Кинг и се стрелна навън, но Дейзи го спря, за да се върне и да си свали пижамата. След няколко минути затрополи надолу, измъкна се през вратата и я остави да се хлопне.

Баща й поклати глава.

— Това ли е най-доброто, което може това момче? — мрънкаше той.

— Също като Тъкър и Боби. Изглежда е типично мъжка черта — отбеляза Дейзи, сипа си огромна чаша портокалов сок и се настани срещу баща си.

— И ти блъскаше врати, млада госпожице. Само дето не разбирах защо го правиш.

Дейзи се ухили.

— Това беше единственият начин да те накарам да разбереш нещо, без да ставам нахална.

— Че кога си имала проблеми с мен. Винаги можеше да ме въртиш на малкия си пръст. И до скоро не си ми давала никакъв повод за тревоги.

— И сега няма защо да се тревожиш — каза му тя.

— Как да нямам. Ти си луда по това дете, а то ще ти разбие сърцето, когато си отиде. А и вуйчо му — Кинг поклати глава. — Хората при Ърлин говореха за него тази седмица и се чудеха какво прави тук и колко още ще стои.

Дейзи го погледна скептично.

— Хората ли се чудят? — попита тя. — Или ти, татко? Ти с Пийт и Дони и Уил и останалите стари клюкари, които се мотаят с вас?

— Други питаха — настоя на своето той. — Не знаех какво да им кажа.

— Можеше да им кажеш да си гледат работата.

— Няма да има кой знае каква полза. Хората говорят. Винаги са говорили, така и ще бъде. Единственият начин да го избегнеш е, като не им привличаш вниманието.

Дейзи стана и започна шумно да трупа чиниите в мивката.

— Това вече съм го чула. Нямам никакво намерение отново да водя същия този разговор — каза решително тя.

— Тогава ще се разбера с Уокър. Кога ще дойде?

— Вече беше тук.

— Къде е тогава? Защо е оставил момчето на теб? Мислех, че смисълът на тези посещения е двамата да прекарват повече време заедно.

— Той не си е тръгнал просто така и не е изоставил детето тук. Томи живее в тази къща, татко. Крайно време е приемеш този факт.

— Колко удобно за Уокър. Цялата отговорност пада на твоя гръб. А какво остава за него? Появява се, казва здрасти и пак се измъква.

Дейзи прехапа устни. Нямаше намерение да обяснява, че Уокър си тръгна, защото му беше неприятен фактът, че се бяха наслаждавали на толкова страстна целувка, че ако бяха вътре дори прозорците щяха да се замъглят.

— Престани! — каза ядосано тя.

— Как да престана, бе момиче? Ти си ми дъщеря. Този тип се възползва от тебе.

— След като аз не се оплаквам, ти защо мрънкаш?

— Защото съвсем си се смахнала покрай това момче. Ако се беше омъжила за Били Инскоу…

Дейзи се извъртя към него.

— Нямаше да се омъжа за Били дори и да беше долазил с чек за един милион долара и връвчица на врата. И въпреки че ти отказваш да признаеш, той бе този, който ме заряза, не го оставих аз, затова недей да се държиш като че ли той е бил страхотно желан ерген, когото аз в глупостта си съм изпуснала.

— Добре, добре, успокой се. Изобщо не трябваше да споменавам Били — призна си Кинг. — Този тип не притежава характера, който си въобразявах.

— Амин на тези думи.

— Но той можеше да се промени — добави инатливо Кинг. — Той беше от този край. Познавах майка му и баща му от години.

— С други думи, дори един гнусен никаквец от юга е по-добър от един янки?

— Точно така — каза Кинг. — Във всяка връзка има търкания. Ако само беше казала, че искаш той да се върне…

— Не го искам — каза тя с удивително спокойствие. Нейна беше вината, че този разговор се провежда, защото тя никога не обясни истината на баща си. Може би тогава щеше да престане да говори за него.

— Казваш така единствено от гордост.

Дейзи щеше да се изсмее ако не беше прекалено ядосана. Той всъщност си вярваше на думите.

— Татко, ти си моят татко и аз те обичам, но си напълно изкукуригал.

Той я погледна възмутен.

— Не си позволявай да разговаряш така с баща си!

— Ще си позволявам, когато го заслужаваш. Просто престани. Били Инскоу беше истински боклук. И както сам знаеш, между нас с Уокър няма нищо и ти не трябва да се притесняваш.

— Може би още не — каза той строго. — Само че не можеш да предвидиш какви волности ще си позволи.

Благодарение на последната му волност, Дейзи вече имаше представа. Всъщност, недостатъчно добрият контрол на Уокър над хормоните му, й беше провалил сутринта. А ето че баща й беше решил да съсипе останалата част от деня. Посегна към кърпата, за да си избърше ръцете.

— Татко, имам си работа. Можеш да останеш тук и да наглеждаш Томи. Ако не се върна до обед, заведи го в парка. В дванайсет и половина е на бейзбол.

— Да не би да ме оставяш тук като детегледачка?

— Сигурна съм, че ще се справиш. Само, моля те, въздържай се да говориш за войната. Напоследък Томи проявява доста голям интерес към Юлисес С. Грант. Не ми се ще да го обезкуражиш.

Едва успя да прикрие усмивката си, докато излезе. Все още чуваше възмутените ругатни на баща си.

— Извинявай, Томи — прошепна тя и го прегърна. Той я погледна учуден.

— Защо?

— Че те изоставям с този луд.

Очите му се разшириха.

— Искаш да кажеш с баща ти?

Тя погледна към къщата.

— Точно така. Не се учудвай ако дойде и ти изнесе лекция за Робърт И. Лий и армията на Конфедерацията.

— Че защо му е да го прави?

— Май създадох у него впечатление, че проявяваш пристрастие към янките.

— Защо?

— Защото ме дразнеше — обясни тя и го целуна по бузата. — Това беше по-добре, отколкото да го тресна по главата с тигана.

— Възрастни — измърмори той подигравателно. — Радвам се, че съм още дете.

— И аз — отвърна тя.

— А кой ще ме заведе на игрището?

— Ако не се върна нито аз, нито вуйчо ти, татко ще те отведе.

— Ама ти ще дойдеш, нали?

— Задължително. Не бих пропуснала.

— Ами вуйчо Уокър знае ли къде е?

— Знае — увери го тя. — Ще сме там.

— Добре. Чао — той отново се обърна към лодката. Дейзи не спираше да се удивлява колко е лесно да направиш едно момченце щастливо. Ех, защо и нейните желания не бяха толкова лесноосъществими. А тя дори не беше сигурна дали знае ясно какви са те.