Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (15)

Четиринадесета глава

В събота сутринта, когато до пристигането на Уокър оставаха още часове, Дейзи седеше на задната веранда с чаша чай и оглеждаше двора. Беше толкова заета през последните две седмици, че не й бе останало време да засади градината, а вече бе късно да започва. Трябваше да подкастри розовите храсти, да ги натори, да оформи лехите, обикновено обсипани с розов и бял импасианс. Топлото време се бе задържало и точно сега трябваше да се садят цветя. Орловите нокти бяха избуяли на места, където не им беше мястото, което означаваше, че трябва да поведе ежегодната война преди да са превзели всичко.

Днес, въпреки че възнамеряваше да се заеме с познатите неща, очарованието го нямаше. Защо да не засее диви цветя? Защо да не смеси яркочервени и оранжеви цинии с оранжев тегетес? А пък орловите нокти, ако пожелаят нека плъзнат навсякъде. Защо да не шокира всички с подивяла градина, която да бъде същата като чувствата й?

— Защо не? — запита се на глас тя.

Изпълнена с решимост, тя влезе в къщата и извика на Томи, докато изплакваше чашата и я оставяше на плота да се изцеди. Дори и това бе форма на бунт. Обикновено настояваше чиниите да са избърсани и прибрани, след като някой ги е ползвал. Спретнатата кухня бе признак на себеуважение. Всяка една от домакинките в Седър Хил й бе набивала тази мисъл в главата.

Но като имаше предвид как напоследък мислите за Уокър не я оставят намира, тя реши, че дните на себеуважението са отлетели. Поне така си мислеше.

— Какво има? — попита Томи и я погледна безкрайно учудено, когато влетя в кухнята.

— Отиваме на пазар.

В очите му просветна паника, а той се нацупи.

— Ама нали вуйчо Уокър ще дойде скоро?

— Той си има ключ, а аз съм сигурен, че няма да има нищо против да поостане сам, за да си отпочине.

— Но той идва, за да ме види — протестираше Томи.

— Ще те види — отвърна тя. — Когато се върнем — побутна го към вратата. — Да вървим. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-бързо ще се върнем.

Той се затътри нацупен към колата.

— Не виждам защо трябва точно сега да ходим някъде — негодуваше той, докато тя излизаше на заден от алеята. — Защо да не остана да го чакам тук?

— За да ми помогнеш — заяви тя.

— Да ни си ядосана за нещо? — погледна я Томи напрегнато.

— Не — каза тя. — Всъщност, смятам да прекарам един прекрасен ден. Нямам търпение да се отбия в градината.

— Детската градина! Ще ходим да гледаме някакви си там бебета? — попита шокиран той.

— Никакви бебета — поправи го Дейзи. — Цветя. Говоря за разсадника.

Той я погледна с неподправен мъжки ужас.

— Още по-зле. За какво ти е притрябвало да гледаш някакви скапани цветя?

— За да ги насадя, а ти ще ми помагаш.

— Как ли пък не — отвърна той и се дръпна в най-далечния ъгъл на колата, сякаш уплашен да не се зарази от предложението.

— Ще ти хареса.

— Да, бе — отвърна той. — Това се дивотии.

— Я не ставай глупав. Баща ми има градина. Това дивотия ли е?

— Айде на бас, че в градината му има домати, жито, ей такива неща, никакви цветя.

— Добре, добре, може и да си прав, но отглеждането на растения ни приучва на важни неща за живота.

— Какви са тези важни неща? — попита с очевидно съмнение Томи.

— Най-напред ни учи на отговорност и последователност.

— И защо ми е да знам за подобни неща?

— Всички трябва да ги знаят.

— Бас държа, че вуйчо Уокър никога не е садил цветя, а пък е отговорен.

Дейзи нямаше намерение да му обяснява, че отговорността и последователността у вуйчо му имат нужда от малки поправки, въпреки че не бяха в чак толкова лоша форма, колкото той ги представяше.

— Ще трябва сам да го попиташ — каза най-сетне тя, докато вкарваше колата в алеята на богатия разсадник, където си купуваше цветята години наред. Собственичката, Марси Ман, я забеляза и се упъти усмихната към нея. По сбръчканото й обветрено лице се виждаше, че Марси отдавна пренебрегва всички предупреждения за вредното влияние на слънцето.

— Чудех се кога най-сетне ще дойдеш — каза тя. — Закъсня тази година — тя се усмихна на Томи. — А това сигурно е младият господин, за когото непрекъснато слушам. Ти ли ще помагаш на Дейзи с градината тази година?

— Не и ако успея да се измъкна — измърмори той.

— Както виждаш, не е във възторг от тази възможност — каза Дейзи на приятелката си.

— Ела в парника. Имам чудесен импасианс, който съм ти отделила.

— Недей — отвърна Дейзи. — Мислех си за нещо по-различно тази година.

По-възрастната жена я погледна учудено.

— Какво например?

— Буйни цветя. Шарени. На цветни туфи. Марси се разсмя на глас.

— Беше крайно време — съгласи се ентусиазирано тя. — Я да видим какво ще измислим. Нямаш представа колко отдавна ми се искаше да направиш нещо ново с градината си. Имаш много място, а и гледката ти е разкошна. Имаше нужда от малко цвят, за да се поосвежи.

Томи се влачеше недоволно след тях, докато минаваха между безкрайните редици разсад и фиданки и избираха най-ярките и необичайни видове.

— Томи, качи тези на задната седалка — каза Марси, когато количката се напълни. След това тя поведе Дейзи към навеса, който се водеше за офис.

— Ето как да ги подредиш — заобяснява тя, след като извади лист и започна да чертае. Нарисува внимателно всеки вид от избраните и им написа имената. — Няма да сбъркаш ако следваш това тук. Само ми обещай, че ще ме поканиш да видя резултата. Бих казала, че към средата на юни ще бъдат фантастични.

— Нямам търпение — увери я Дейзи.

— И какво предизвика промяната? — попита Марси, докато маркираше цените.

— Отегчение — призна Дейзи. — Нещо бях зациклила.

— Значи си решила да променяш нещата из основи — заключи възрастната жена. — Взела си Томи, нов мъж и сега нова градина.

Дейзи не бе учудена, че Марси вече е чула клюките. Въпреки че живееше във ферма на километри от града, всички в Тринити Харбър минаваха оттук, за да си купят цветя или зеленчуков разсад. А пък и собственичката изключително умело знаеше да подпитва.

— Добър опит — изтъкна Дейзи, впечатлена от подмолния въпрос, който трябваше да извлече клюката за Уокър. — Без коментар.

Марси я погледна невинно.

— Не разбирам за какво намекваш. Просто изказах наблюденията си.

— Сериозно?

— Ами да. Знаеш, че никога не си вра носа в личния живот на хората, дори и да е много важно — натърти тя.

— Благодаря ти — Дейзи я прегърна. Марси изглеждаше разочарована.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Ех, по дяволите. Как сега ще обясня, че първоизточникът е бил тук и съм го оставила да ми се изплъзне.

— И на кого дължиш обяснение? — поинтересува се Дейзи.

— На клиентите си, естествено. Има хора, които разчитат да им казвам последните новини. А щом погледнат градината ти, веднага ще разберат, че си била тук. Сигурно преди да е дошъл края на седмицата любопитните ще нахлуят.

— Прати ги при мен — посъветва я Дейзи. — Ще им кажа същото, което казах и на теб.

— Което е едно нищо.

Щом се качи в колата Дейзи погледна Томи, който упорито се правеше, че не я вижда.

— Добре, де, добре. Кажи какво има.

— Вуйчо Уокър идва за толкова малко, а нас ни няма. Не е честно.

— Ще сме се прибрали до двайсет минути. Сигурно няма и да е пристигнал.

Той, естествено, беше пристигнал, сигурно само и само, за да изкара нея лошата, защото бе откраднала няколко минути от времето им заедно.

Не й стана приятно, че щом го видя отпуснат на един от шезлонгите на верандата, сърцето й се разтуптя. Не й стана приятно, че щом той я погледна, топлината се качи в бузите й. Той се изправи бавно и се упъти към тях.

— Къде бяхте, приятели?

— Дейзи ме накара да ходим в скапаната оранжерия, за да купуваме боклучави цветя — обясни Томи, почти разтреперан от отвращение и яд.

— Къде са? — попита Уокър.

— Все още в колата — отвърна тя.

— Хайде тогава да ги пренесем — каза той на Томи, а след това я погледна.

— Къде да ги оставим?

— Веднъж вече ги товарих в колата, не виждам защо сега трябва да ги разтоварвам.

— Защото е редно да се държиш като джентълмен — обясни той. — Хайде, мърдай.

— Искам да си работя по лодката — тросна се заинатилият се Томи.

— Не и докато цветята не се пренесат там, където е удобно на Дейзи — не отстъпи Уокър.

— Няма — отсече момчето и се стовари на един стол. Дейзи усети, че денят ще се превърне в състезание кой е по-голям инат. Не това искаше тя. Но преди да успее да се намеси, Уокър се намръщи на племенника си.

— Тогава можеш да се качваш в стаята си — издаде присъдата той.

Томи го погледна, а в очите му проблеснаха сълзи на разочарование.

— Не е честно.

— Да не би да е честно да откажеш да помогнеш на някой, който винаги е мил с теб? Помисли над това, докато си горе. Сега върви.

Томи погледна отчаяно Дейзи, с очевидната надежда да отмени казаното, но тя не посмя да противоречи на казаното от Уокър.

— Съжалявам за станалото — извини се Уокър. — Няма право да се отнася с теб по този начин.

— Той просто беше разстроен, защото си мислеше, че му отнемам от времето, когато може да е с теб — каза Дейзи.

— Това не е извинение.

— Знаеш ли? Звучиш подозрително много като родител.

Уокър се стъписа. А след това, съвсем бавно, по устните му плъзна усмивка.

— А какво ще кажеш за това, че чудесата никога не свършват?

Докато Томи беше наказан в стаята си, Уокър се зае да помогне на Дейзи с градината. Тя трябваше да признае, че работата вървеше много по-бързо като той й подготвяше мястото, а тя го следваше и само насаждаше цветята по скицата на Марси. По обед стана горещо. Тя бе мръсна и жадна. Градината й добиваше удивителен нов вид. Промяната вече й харесваше със смесването на различни видове и ярки цветове.

— Предлагам да вземем по един горещ душ и да обядваме на пристанището — каза тя, докато оглеждаха свършеното. — Сигурна съм, че Томи вече си е взел бележка.

Вдигна глава и разбра, че Уокър я наблюдава.

— Какво? Да не би да съм си размазала нещо на носа? Какво има?

— Нищо, просто не спираш да ме учудваш. Ако някой ме бе попитал, можех да се закълна, че никога не би изглеждала така.

— Как?

— Като мръсно малко улично гаменче — той прокара палец по бузата й, сякаш калта там бе направо очарователна.

Сърцето на Дейзи подскочи.

— Това хубаво ли е? — попита задавено тя.

— Аха — измърмори разсеяно той и срещна погледа й. — Кара ме да се чудя какви други изненади ме очакват.

— За съжаление, нищо кой-знае колко вълнуващо.

— Не ми се вярва. Нещо ми подсказва, че ти си непредсказуема жена.

— Аз? Нищо подобно.

Още щом каза тези думи, разбра, че отговорът й е много по-неискрен, отколкото щеше да бъде преди две седмици. Дейзи имаше чувството, че ако Уокър… и Томи, разбира се, се застоят, предсказуемостта в живота й ще се промени драстично. Никога не бе харесвала много промените. Също като баща си смяташе, че нещата са си чудесни, когато са сигурни и ясни. И ето че изведнъж, й се прииска да използва възможността, за да разчупи старите навици. Копнееше за вълнения. А най-вълнуващото, което й се бе случвало от години, стоеше пред нея. За съжаление с крачките, които правеше в областта на родителските грижи, вече й се струваше, че е доста подходящ и може да отведе Томи от нея.

Уокър погледна към Дейзи над менюто си. Влажната й коса се бе накъдрила и на него му се прииска да докосне една къдрица, да прокара пръсти по меката порозовяла буза. Единствено все още намусеният Томи го спираше. Детето продължаваше да се цупи, задето е бил наказан в стаята си. Не беше и особено доволен, че си губят времето на пристанището.

— Иди намери Боби — каза най-сетне Дейзи. — Попитай го дали има възможност да те заведе да видиш яхтите. Някои от собствениците може да са там и да ти позволят да постоиш на борда.

Най-сетне в очите на момчето проблесна интерес.

— А той ще се съгласи ли?

— Сигурно, ако не е прекалено зает в кухнята — обясни Дейзи. — Попитай го дали иска да обядва с нас.

— Щом искаш — Томи сви рамене, за да не издаде ентусиазма си. Бавно мина покрай масите и щом излезе навън хукна.

— Хитра тактика — одобри Уокър.

— Обожава лодки. Реших, че това може да го поразсее.

— А пък аз си мислех, че пак направи така, че да останем само двамата — пошегува се той и бузите й поаленяха.

— Сезонът все още не в разгара си — опита се тя да смени темата. — И слънцето се показало, и най-сетне е над двайсет градуса, та хората сигурно си оправят задните дворове или лодките. Довечера тук ще е пълно.

— Не го казах като критика — каза Уокър. Дейзи въздъхна.

— Знам. Просто прозвуча като татко. Той никога не е казал и една добра дума за това място. Мрази факта, че Боби работи тук, вместо да се заеме със стадото Блек Енгъс. Щеше да е доста неприемливо ако беше само пристанище, но синът му, наследникът му, готви тук.

Уокър се разсмя.

— Да, разбирам как е подействало на човек като Кинг.

— Но между другото, това не го спира да си води приятелите тук, за да се перчи, че ги черпи с най-добрата вечеря от раци в северния проток. Просто не иска да признае, че неговият син е приготвил вечерята.

— А това негово отношение притеснява ли брат ти?

— Не много. Боби много добре знае кой е и какво иска от живота. Иронията е, че е наследил тези качества от татко. Казва, че щом закупи по-голямата част от крайбрежието и то се разчуе, татко ще започне да се фука пред всички, че именно той го е насърчавал.

— Но на теб не ти се вярва много? — предположи Уокър, прочел съмнението в очите й.

— Не, мисля, че на татко ще му бъде още по-неприятно. Той твърдо вярва в статуквото. Според него няма причина Тринити Харбър да се променя. Нека си остане заспалото градче, каквото винаги е било.

— А ти какво мислиш?

— Ако ме беше попитал преди месец, щях да застана на страната на татко. Сега, мисля как да раздвижа нещата.

— Браво, сестричке — каза Боби и се наведе да я целуне по челото, след като остави високите чаши с леден чай пред тях.

— Значи вече и сервираш? — попита тя.

— Казах на Стив, че ще донеса напитките, защото така и така идвах насам. Поръчал е и сандвичите с раци, и хамбургера на Томи. Ще са готови след минутка. Пробвам нов помощник в кухнята. Тъкмо ще прецените дали храната става.

— Какво направи с Томи? — попита Уокър. — Да не си го хвърлил във водата?

— Нищо такова — увери го Боби. — Оставих го при скутера. Страхотен е. Сигурно е струвал цяло състояние.

Не погледна Уокър, когато го каза, но детективът веднага улови някаква издайническа нотка.

— За какво му е притрябвал на някого толкова бърз скутер? Да не би да провеждате състезания?

— Не и в Тринити Харбър — отвърна Боби. — Състезанията са в Чезапийк.

— Имаш ли нещо против да погледна и аз? — попита той. Усети учудения поглед на Дейзи и си наложи да се усмихне.

— Не се притеснявай. Нали знаеш как ние момчетата полудяваме като чуем скорост.

— Предполагам — каза със съмнение тя.

Уокър последва Боби, наслаждавайки се на великолепните яхти. Хората очевидно бяха инвестирали хиляди долари в играчките си за уикенда. Никъде не се виждаха неподдържани яхти на пристанището на Боби.

Когато стигнаха при скутера, той веднага разбра какво е имал предвид Боби. Издълженият корпус бе специално за високи скорости, едва ли собственост на обикновен любител. Скутерът бе на някой състезател. Въпросът бе дали участва в законни състезания или в инициативи, които заобикаляха официалната власт. Имаше чувството, че Боби разпали интереса му нарочно.

— Дали някой ще има нещо против ако поогледам? — попита той и скочи на лодката.

Боби го погледна притеснено.

— Не знам, Уокър. Този човек е нов. Може и да не му стане особено приятно ако някой си вре носа на лодката му.

— Не ти ли се струва, че е прекалено млад, за да затвори толкова много пари в една лодка?

— Плейбойте инвестират парите си в какво ли не. Трябва да видиш онзи, който се разхожда с яхта тук през уикендите. Целият е накичен със злато, а пък жените му са трепач. Едва ли някой от тях си губи времето да лови риба, въпреки че екипировката им е невероятна. Може би работи нещо на борсата.

Уокър усети, че Томи го подръпва за ръкава и едва сега разбра, че момчето го е последвало на скутера.

— Ти що толкова питаш за тази лодка? — попита детето.

— Просто любопитствах — отвърна той, но се усъмни дали Боби е приел отговора му. Томи му повярва веднага.

Повърхностният поглед не му разкри нищо необичайно, а по изражението на Боби разбра, че той няма да му позволи да направи по-щателен оглед. Уокър не му се сърдеше. Той нямаше нито правомощия тук, нито разрешително за обиск.

Повдигна Томи и го качи обратно на кея и го последва. В този момент чуха гласа на Дейзи.

— Сервирано ни е, господа.

— Умирам от глад — заяви Томи и хукна. Уокър се застоя.

— Виж. Не искам да те поставям между чука и наковалнята, но хвърляй по едно око към този младеж. Става ли? Ако дори ти се стори, че има нещо подозрително, веднага кажи на брат си.

— За наркотици ли говориш? — попита направи Боби.

— Именно.

Боби потри лицето си с ръка.

— Това е последното, което ни трябва тук. Все се надявах да греша.

Уокър го погледна учудено.

— Това беше лодката, която видяхме по реката преди две седмици, нали? Ти вече беше забелязал нещо притеснително.

— Опитвах се да се убедя, че греша — каза Боби. — Всъщност, надявах се човекът да реши, че тук сме доста поизостанали и да си отиде. А и до момента не ми е дал никакъв повод да го изгоня.

— Можеш поне да си мечтаеш — каза Уокър. — Междувременно, щом той се появи, ако съм тук, обади ми се. Много ми се ще да си поговоря с него.

— Ами ако всичко при него е законно?

— Е, тогава няма да има проблем да си поговори с някой, който е луд по лодките, нали?

— Сигурно — съгласи се Боби с явно неудоволствие.

— Я горе главата. Ако е замесен в нещо голямо, хич не ти и трябва наоколо. Ще завлече и теб.

Боби въздъхна.

— А татко ще получи удар. Май ще избера по-малкото зло и ще ти звънна.

— Да не забравиш — каза Уокър, когато Дейзи се провикна да побързат, преди храната да е изстинала. — А сега отивам да се заема с раците. След цялото това душене ми си отвори апетит.

На масата Томи дърдореше безспир за страхотната лодка. Погледът на Дейзи се местеше от момчето към Уокър.

— Много впечатляващо звучи — отбеляза тя, в очите й стаен въпрос.

— Определено не е някакво развлекателно корабче — добави Уокър.

Устните на Дейзи се свиха неодобрително, но тя не каза нищо повече, докато по-късно, когато се прибраха, не останаха сами.

— Ако си мислиш, че скутерът се използва, за да прекарват наркотици, трябва да кажеш на Тъкър. Боби не бива да се замесва в подобни неща, дори и косвено. Той може да загуби прекалено много. Вложил е всичко в пристанището и сделките с недвижими имоти. Ако хората решат, че е замесен в нещо мътно, това ще го унищожи. Щом доброто име на някой тук в Тринити Харбър бъде опетнено, след това не можеш да направиш абсолютно нищо.

— Никой няма да очерни доброто име на Боби. Тя го погледна притеснено.

— Нали ще ми кажеш, ако забележиш, че е в опасност?

— Той не е в опасност — заяви Уокър. Поне не в момента. — Боби разбира какво е положението.

— Нима? Та той е прекалено доверчив. Тъкър подозира всички.

— Престани да се притесняваш, Дейзи. Мисълта за наркотиците може и да не е минавала през ума на Боби, но сега сам се сети.

— Дано да си прав — въздъхна тя.

Уокър наистина се надяваше да е прав. Не му харесваше мисълта Боби, а в последствие и Дейзи, и Томи, да бъдат замесени в нещо неприятно. За пръв път от години, желанието да закриля и защитава, което го бе накарало да стане полицай, прерасна в нещо много лично.