Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (7)

Шеста глава

Уокър бе натрупал прекалено много напрежение и смяташе да го стопи. Събуди се на разсъмване, след една неспокойна нощ на твърдия хотелски матрак и усети тежестта на всичките си трийсет и пет години. Раменете го боляха. Коленете му се бяха схванали, резултат от дългите години физическо натоварване на футболното игрище в гимназията и по време на сутрешните кросове, които правеше всеки ден, за да бъде в добра форма. Много по-притеснителни от болежките бяха неясните взаимоотношения. Като че ли първата му среща с Томи не беше достатъчен проблем, та трябваше да я има и Дейзи Спенсър с изкусителните й устни. Тя бе поела главната роля в сънищата му. Нищо чудно, че се събуди много възбуден и още по-възмутен от себе си. Трябваше да я избие от ума си, преди да я види тази сутрин и да стори нещо, което само ще умножи съжаленията, които трупаше. Един хубав крос щеше да свърши работа. Добре че си бе оставил сака с нещата от фитнеса в багажника. Обу къси панталонки и тениска и излезе. Докато пробягваше първите няколко пресечки дори не забеляза какво има около него, освен че няма улично движение и лекия привкус на солен въздух. Беше се съсредоточил в ритъма и се опитваше да диша равномерно, с еднакви крачки, за да постигне максимален резултат.

После обърна внимание на грижливо поддържаните тревни площи, на дървените огради, цветните петна в дворовете, просторните веранди и старомодни люлки, веселите знамена, които украсяваха повечето къщи. Малцината излезли навън в този ранен час му махваха приятелски с ръка и мило се усмихваха, за разлика от мрачната подозрителност, с която щяха да го наблюдават у дома. Когато зави по някаква алея покрай реката, потънала в сенките на високи дървета, усети, че вече не се наслаждава на приятния утринен хлад сам. Долови равномерния бяг на нечии чужди маратонки и накъсаното дишане на начинаещ бегач, покрай равномерното дишане на друг, по-опитен. Погледна през рамо и видя някаква двойка на няколко метра зад него. Жената му махна и за малко да падне. Мъжът я хвана за ръката.

— Добре ли си? — попита мъжът и огледа пламналото й лице. — Едва втора седмица ти е. Мога да позабавя темпото.

— Не, не — едва успя да изрече тя. — Мога да те следвам.

Мъжът се усмихна на Уокър, който подтичваше на място и ги изчакваше.

— Упорита е като магаре — отбеляза мъжът, когато се приближиха.

Уокър й намигна и порица мъжа.

— Не можете да не я похвалите, че поне опитва.

— И аз това му повтарям — каза тя, превита на две, за да си поеме най-сетне дъх. Когато вече можеше да говори, без да се задъхва, продължи: — Просто го е страх, че ще припадна и ще му се наложи да ме носи чак до къщи — тя подаде ръка. — Аз съм Ана Луиз Уолтън. А ти сигурно си Уокър — той се разсмя от изненада. — Градчето е малко. Вече половината жители те описаха. Пристигането ти е страхотна новина.

— Защо? — погледна той развеселен.

— Ако трябва да говоря като журналист — обади се мъжът — сигурно защото цялата история доста си я бива. Отдавна изгубеният вуйчо се появява и се противопоставя на щерката на най-видния гражданин — той се усмихна още по-широко. — Между другото, аз съм Ричард Уолтън. Притежавам местният вестник. Ана Луиз ми е жена и преди да успееш да изтърсиш някоя ругатня, искам да ти кажа, че тя ни е свещеникът.

За трети път за по-малко от двайсет и четири часа, Уокър бе изумен от жена от този град. Очевидно жените в Тринити Харбър бяха опасна работа.

— Не се притеснявай — каза Ана Луиз, за да разсее притеснението му. — Какво ли не говорят хората пред мен. Ако почувствам, че има нужда, по-късно ще се помоля за спасението на душата ти.

— Това ме успокои — отвърна Уокър.

— И как мина вчера с Томи? — поинтересува се тя. — Ами с Дейзи?

Той нямаше намерение да обсъжда темата за Дейзи с нея или с когото и да е от този град. Що се отнася до Томи, нямаше представа какво да каже.

— Ще ми се да знаех — отвърна най-сетне той. — У Томи е стаено много негодувание по отношение на мен.

Ана Луиз кимна със съчувствие.

— Виж, тъй като съм готова да рухна и изобщо не съм във форма, защо не отидем да пием по едно кафе? Може пък да ти помогна.

— А защо да не оставим човека на мира? Той и сам ще съумее да се оправи с живота — парира я Ричард и загледа жена си развеселен. — Ана Луиз много обича да се меси.

— Изобщо не се меся. Това ми е работата.

— Единствено когато някой член от паството моли за помощ — напомни й Ричард. — Уокър не е бил и един ден в града, а пък в църквата ти изобщо не е влизал, за съвет пак не го чух да те моли.

Тя се разсмя.

— Добре, де, понякога предугаждам кога човек има нужда. Хайде да видим сега какво ще направиш? — тя погледна Уокър с надежда. — Какво ще кажеш за едно кафе?

Тъй като бе готов да чуе всеки предложен съвет, Уокър кимна.

— Ти предложи къде.

— При Ърлин е единственото място, отворено за закуска — каза тя. — Кафето е силно, а пък домашната шунка и яйцата си струват, особено ако не си загрижен за холестерола си. По това време сутрин, мисля, че няма да имаме проблем да се настаним в някое сепаре. Редовните посетители ще започнат да нахлуват след около половин час, а и в петъците няма кой знае колко туристи по това време на годината. Утре вече ще е друга работа — тя се обърна към съпруга си. — Ти ще дойдеш ли с нас?

— Не. Може да си изкуша да използвам нещо, което ще кажеш строго поверително и то да се окаже на първа страница във вестника.

Ти изви очи нагоре.

— Изобщо не слушай какви ги приказва — каза тя на Уокър. — Ричард е най-етичният човек, когото познавам. Просто иска по-късно да злорадства, че той е пробягал цялото разстояние, а пък аз съм се отказала.

— И това е вярно — призна Ричард и се наведе да я целуне. — Беше ми приятно да се запознаем, Уокър. Ако решиш да останеш, можем да се съберем и да си поговорим за окръг Колумбия. И аз работех там.

— Наистина ли?

— Бях чуждестранен кореспондент и много не се застоявах във Вашингтон, но определено следях политиката.

Уокър кимна и се сети.

— Значи ти си онзи Ричард Уолтън. Ти написа онези невероятни статии за военните зони. А и доста награди обра, доколкото си спомням. Липсва ми мнението ти.

— Вече четири години. Първо си взех отпуска, когато баба ми се разболя. След това двамата с Ана Луиз се оженихме и аз купих вестника в родния си град. Когато тя пое работата тук, купих и този вестник и доведох един стар приятел за главен редактор.

— Сега е медиен магнат — пошегува се Ана Луиз.

— С два седмичника не се прави империя — поправи я Ричард. — А и на мен ми харесва тук — той отново целуна жена си. — Да не си посмяла да си загубиш работата. Не ми се занимава да купувам още един вестник.

Тя се разсмя.

— Аз не загубих последната си работа. Просто предложението, което ми направиха, беше неустоимо. Кинг Спенсър може да бъде много убедителен.

— И аз така чух — отвърна Уокър.

— А, значи можем да си поговорим и за него — каза тя. — Ще се видим по-късно, скъпи.

— Трябва ли да се притеснявам, че така ненадейно реши да се отървеш от мен и то заради друг мъж? — пошегува се Ричард. — Да не би меденият ни месец вече да свърши?

— Ти сам ще трябва да прецениш — каза тя и поведе Уокър в противоположна посока.

Вървяха мълчаливо и първоначално на Уокър му се искаше да каже нещо, но после разбра, че Ана Луиз е от онези изключителни жени, които не очакват непрекъснато да водят разговор. В заведението на Ърлин имаше доста свободни сепарета. Сивокосата сервитьорка веднага им донесе чаши и ги напълни с кафе още преди да се бяха настанили. Огледа внимателно Уокър, но не попита нищо. Или вече знаеше кой е, или тя бе единственият човек в града, който умееше да си сдържа любопитството. Вместо да го попита нещо за него, тя се обърна към Ана Луиз.

— Скъпа, изглеждаш напълно изтощена. Да не би Ричард пак да те е карал да тичате?

Жената свещеник се усмихна.

— Той не ме кара. Аз се опитвам да водя здравословен живот.

— Ако питаш мен, няма нищо здравословно в това да се напъваш до крайно изтощение и то в ден, който господ е създал за почивка.

Ана Луиз се замисли.

— Знаеш ли, Ърлин, май си права. Тук има поука.

Ърлин я погали по ръката.

— Скъпа, затова те обичат толкова много. Откриваш поуки в ежедневни неща и хората веднага разбират за какво става дума.

Жената записа поръчката им и отиде да обърне внимание на други новодошли. Уокър погледна Ана Луиз. Странно, но след като вече знаеше с какво се занимава, забеляза в очите й необичайна ведрост. Дори убедените вярващи не притежаваха подобна ведрост. А пък мъжете като него никога не се бяха докосвали до нея.

— Виждам, че обмисляш нещо — каза Ана Луиз и прекъсна мислите му. — Какво има? Нещо за Томи ли?

— Всъщност, чудех се какво ли е да си жена свещеник.

— Същото, както и ако си мъж — отвърна веднага тя. — Просто влагаш малко повече от себе си. Посвещаваш се на работата и трябва да вярваш, да си състрадателен и да си упорит и изпълнен с решимост.

— Нещо ми подсказва, че нещата не са толкова прости, колкото ги представяш. Иначе повече хора щяха да се посветят.

— Е, добре, на една жена вероятно й трябва умението да изтърпи шокираните погледи, двусмислените забележки и презрението.

— Но ти го притежаваш — каза той одобрително.

— Имах много силен поддръжник — отвърна тя.

— Ричард ли?

— Не, Бог.

Уокър се стъписа от бързия отговор, но веднага след това се усмихна.

— Да, Той би ти помогнал, нали?

— Ако се вслушваме, помага на всички ни.

— Не съм сигурен, че чувам какво ми казва за мен и Томи — призна Уокър.

Тя се усмихна спокойно.

— Мисля, че можеш. Може би просто не си се заслушал внимателно.

— Искаш да ми кажеш да събера багажа на Томи и да го отведа — попита той и усети как стомахът му се свива. Вече почти съжаляваше, че я е попитал за мнението й, защото знаеше, че е права. Не беше готов, обаче, да чуе това мнение.

— Не — отвърна веднага тя. — Нищо няма да ти кажа. Ти сам трябва да решиш.

— А ти как мислиш, няма ли да му е по-добре тук с Дейзи? — попита той, опитвайки се да изтръгне от нея ясен отговор.

— Знам, че тя го обича — отвърна Ана Луиз, внимателно подбирайки думите си.

— Защо ли ми се струва, че тук чувам едно, но?

— Така ли?

Той поклати глава, след като тя отново избегна отговора.

— Можете да сте изключително дразнеща, госпожо Уолтън.

— И Ана Луиз става. А според теб съм дразнеща, защото отказвам да взема решение вместо теб.

— Работата ти не е ли да насочваш хората в правия път?

— Аз ги насочвам как да разбират Бог. А тук става въпрос за решение за теб и за семейството ти. Това е нещо лично.

— Ами ако те помоля за съвет?

Тя се разсмя.

— Нека да ти отговоря с въпрос. Какво според теб е най-доброто за Томи?

— Ще ми се да знаех — той прокара ръка през влажната си коса.

— Само един съвет мога да ти дам. Трябва ти време, Уокър. Не е нужно да вземеш решение днес или утре.

— Кажи го на Франсис Джексън. Тя няма търпение да се отърве от отговорността за Томи и да ми го прехвърли на мен.

— Не, единственото, което тя иска, е, Томи да е при човек, който го обича. Всяко дете заслужава обич, особено пък онова, което е преживяло смъртта на единствения си родител.

— Така е — съгласи се тихо Уокър.

 

 

Дейзи непрекъснато поглеждаше към задната врата. Уокър трябваше да се е появил вече. Минаваше осем, а от него нямаше и следа. Добре че поне Томи изглежда не се вълнуваше. Той нито веднъж не погледна към вратата.

— Ти защо все гледаш към вратата? — попита я най-сетне момчето. — Вече изгори една от гофретите, защото не внимаваш. Май и с втората ще стане така.

Тя се обърна тъкмо навреме, за да види дима, който се издигаше от пресата.

— По дяволите — възкликна тя и извади гофрета, която не ставаше за ядене.

— Нищо. Аз ще я взема — каза Томи и си подаде чинията. — Май няма да получа нищо по-добро тази сутрин.

— Много смешно, младежо — отвърна тя, докато я изхвърляше в коша. — Следващата ще бъде самото съвършенство. Сам ще се убедиш.

— Надявам се — каза Томи. — Защото направо съм умрял от глад.

Дейзи внимателно сипа от сместа в пресата и я затвори. След това се обърна към Томи.

— Вече имаше време да помислиш за всичко, което стана вчера. Кажи ми, какво мислиш за вуйчо си?

Лицето на Томи се сгърчи. Той сви рамене.

— Май става.

— Ти не се държа много любезно с него.

— И защо да съм любезен? — намръщи се детето. — Казах това, което и ти мислиш. Не помниш ли, че вече говорихме по този въпрос? И ти не знаеш защо е зарязал мама.

— Може и да не съм знаела преди двамата с него да поговорим — каза Дейзи на момчето. — Той заслужава да му се даде възможност да обясни. Нали вчера ти каза, че наистина е положил усилия, за да я намери.

— И ти се върза? — нацупи се той.

— Звучеше ми искрен. А е вярно, че майка ти нямаше много от личните документи, които повечето възрастни си издават, като например шофьорска книжка и регистрация на кола. Тя винаги караше колело.

— Защото обичаше да е във форма — защити я Томи.

— Да, но нямаше и осигурителен номер.

— Дори не знам какво е това — цупеше се той. — Но щом го е нямала, значи не й е трябвал.

— Знам — усмихна се Дейзи — но повечето възрастни имат, ако искат да работят. Всички тези неща щяха да помогнат на вуйчо ти да я намери.

— Трябвало е да опитва по-упорито. Сигурно е много скапано ченге — настоя упорито Томи.

Дейзи въздъхна. Знаеше, че няма смисъл да го убеждава. Той си имаше свое мнение, а тя вярваше, че децата също имат право на мнение. Единственото, което можеше да направи, бе да го насочва в правилната посока.

А и ако Уокър не се появеше тази сутрин, това щеше да затвърди лошото мнение на Томи. Тя въздъхна отново и отвори пресата точно когато трябваше, за да извади една златиста гофрета. Постави я на чинията на Томи и седна срещу него.

— Ти няма ли да ядеш? — попита той, докато намазваше всяко ъгълче с масло и кленов сироп.

— Още не.

— Що така?

— Искаше ми се да поизчакам малко.

— Какво да чакаш?

Тъй като не искаше да споменава името на Уокър, тя измисли друго.

— Да изпия още една чаша кафе. Не съм се събудила както трябва.

Изглежда отговорът й му бе достатъчен.

— Да, и мама казваше същото, само че понякога говореше така, защото имахме ядене само за един човек и тя го оставяше на мен.

Дейзи усети как очите й започват да парят заради момченцето, което бе виждало всичко, и заради майка му, която се бе старала да му осигури по-добър живот. Бет Фланагън износваше дрехите, докато станеха на дрипи, но когато водеше Томи на църква в неделя, той бе с грижливо изгладени панталони, с бяла риза и вратовръзка. Обувките му бяха лъснати, а косата — сресана. Тя щеше да е ужасена ако знаеше в какъв вид го откри Дейзи.

— Майка ти беше изключителен човек — каза тя на Томи.

— Беше върхът — кимна той. — Ще ми се да не работеше толкова много. Тя и затова се разболя, щото беше непрекъснато уморена — детето стана сериозно. — Може ли да те попитам нещо?

— Всичко, което искаш.

— Според теб, къде е тя сега? — попита той, а долната му устна трепереше. — Наистина ли е на небето, както каза Ана Луиз? Ще я видя ли някога пак? — сълзите му рукнаха сами.

Дейзи разтвори ръце и Томи се хвърли в прегръдките й.

— Да, миличък, сигурна съм, че е там и бди над теб всяка секунда. Все едно че си имаш свой собствен ангел.

— А това е хубаво, нали — попита Томи, докато бършеше сълзите със салфетка.

— Много хубаво.

Той въздъхна дълбоко.

— Ще ми се да можех да я видя.

— Някой ден ще я видиш.

— Искаше ми се сега. За да не забравя как изглежда.

— Няма. Обещавам ти. А ти имаш нейна снимка, нали?

Той поклати глава.

— Мен много ме снимаше, но тя — никога.

Дейзи вдигна лице, когато чу някакъв шум на задната врата и видя Уокър застанал с напълно безизразно лице.

— Аз имам снимки и ще ти ги дам — каза той на Томи и пристъпи вътре. — Те са от времето, когато Бет беше още момиче.

Вълнение и предпазливост се бореха у Томи.

— Искаш да кажеш, че ще ми ги дадеш завинаги?

— Разбира се — каза Уокър, все още на вратата, сякаш не беше сигурен дали е добре дошъл.

— Кога?

— Веднага щом се върна у дома, ще ги намеря.

Томи все още се притискаше до Дейзи.

— А аз ще трябва ли да си тръгна с теб?

Уокър погледна отчаяно Дейзи.

— По този въпрос ще трябва да поговорим.

— Аз не искам — каза войнствено Томи.

— Разбирам те.

— Как така — учуди се детето.

— Ами така. Ти не ме познаваш. И аз не те познавам. Затова и двамата се страхуваме.

— Аз не се страхувам — изпъчи се Томи.

Уокър едва успя да прикрие усмивката си. Дейзи обаче забеляза бързото трепване на устните му и бе доволна, че той не позволи на момчето да види смеха му.

— Значи оставам само аз — обърна се той към Томи.

— А имаш ли деца?

— Две — отвърна тъжно Уокър. — Но не живеят с мен. При майка си са, в Северна Каролина.

— И ти живееш сам? — попита Томи. — А приятелка имаш ли си?

— Нямам — разсмя се Уокър.

— И защо така? Не си чак толкова лош.

Дейзи също се разсмя, когато видя уплашения поглед на Уокър.

— Просто нямам време — обясни Уокър. — Затова жена ми взе децата и си отиде, защото работата ми отнема голяма част от времето.

Томи го слушаше внимателно.

— Тогава значи няма да имаш време и за мен.

Уокър се стресна от прозорливостта му.

— Ще намеря време ако решим, че така ще бъде най-добре — обеща той.

— А някой път ще ме заведеш ли на бейзбол? — попита Томи. — Никога не съм ходил на мач.

— Може — отвърна Уокър. — И аз обичам бейзбол.

— А риболов? Обичаш ли да ходиш за риба?

— Да. А ти?

— Много — призна малкия. — Мама не обичаше. Казваше, че червеите са отвратителни. Понякога идваше с мен, въпреки че трябваше аз да слагам червея на кукичката.

— Така е било най-разумно — кима Уокър.

— Аз си имам лодка — заяви Томи. — Не е кой знае какво. Само една стара лодка с гребла, която намерих изхвърлена на брега преди…

— Преди какво?

— Преди мама да умре. Още не ми остава много време да я оправя, но тя няма да потъне. Сега пестя, за да купя боя.

Той се отдръпна от Дейзи и пристъпи предпазливо към Уокър.

— Мога да те заведе да я видиш — рече колебливо той. — Ако искаш. Дейзи и братята й ми помогнаха да я пренесем тук преди два дни. Точно до реката е.

— Много бих искал да я видя.

Томи кимна сериозно и се обърна към Дейзи.

— А ти искаш ли да дойдеш? — изведнъж лицето му грейна. — Можем да си направим пикник. Аз ще приготвя сандвичите, за да не остава прекалено много работа за теб.

Дейзи се разсмя на въодушевлението му.

— Защо не отидете двамата с Уокър. Аз ще приготвя сандвичите и ще донеса всичко след малко.

— Сигурна ли си — попита Томи. — Нямам нищо против да ти помогна.

— Сигурна съм — каза тя и ги отпрати.

Имаше нужда от време, за да се съвземе. Началото на връзката между Томи и вуйчо му я разтърси. Разтърси я и появата на мъжа. Той бе толкова сексапилен, толкова мъжествен. А и колко внимателно подходи към Томи. На Дейзи отчаяно й се искаше да го намрази, да повярва, че не би могъл да се справи с грижите за детето, но той разруши илюзиите й. Може би все още не искаше Томи. Може и да не беше убеден как едно десетгодишно дете ще се вмести в ергенския му живот. Да, но у него имаше нещо. Той може и да не беше сигурен, но на нея й бе ясно.

А какво щеше да стане, когато и той го разбереше? Не й стана приятно, когато усети празнината у себе си при мисълта, че Томи може да си отиде. Вече знаеше, че това чувство е само прелюдия към разбитото й сърце.